Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (23)

19.

В линейката дадоха на Балдев кислород и му сложиха системи, но той остана неконтактен, с изключение на няколко приглушени стенания, които се изтръгнаха от гърлото му. Когато спряха пред входа на спешното отделение в Парквю, екипът чакаше отвън. Парамедиците изнесоха количката на Балдев и докладваха жизнените показатели. Анил се огледа, за да открие дежурния лекар в спешното, и забеляза позната набита фигура: Ерик, запаления атлет и любител на пиците сандвич, старши специализанта от първите месеци на Анил, който бе станал свидетел на неговата неопитност.

— Пател! — провикна се Ерик от другия край на количката. — Диспечерът докладва по радиото. Твой приятел ли е?

Анил кимна.

— Жестоки наранявания в областта на гърдите, корема и гърба. Множество разкъсвания по лицето и ръцете. Набити парчета стъкло. — Той се втурна през болничните врати, тичайки край количката.

— Оръжия? — попита Ерик.

Пред очите на Анил изплуваха украсеният връх на каубойския ботуш, натрошената бирена бутилка, железният юмрук. Подигравателните гласове отекнаха в съзнанието му. Чернилка. Паки. Чалма.

— Исусе! — възкликна Ерик и поклати глава. — Премазали са го от бой.

Пристигнаха в травматологията, където екип от сестри и специализанти се засуети около количката на Балдев и изтласкаха Анил встрани.

— Добре, Пател, ние поемаме оттук — каза Ерик. Погледът му се насочи към лицето на Анил, а после се спусна към окървавената риза. — И ти трябва да идеш да те прегледат. Изчакай в стая…

Анил поклати глава.

— Не, оставам. — Една сестра се наведе край него, за да прикрепи кабелите на ЕКГ апарата към гърдите на Балдев. — Това не е моята кръв, а неговата. — По изключение думите му се лееха смело и с лекота. — Слушай, Ерик, мисля, че може да има травматичен пневмоторакс^[1] в резултат на счупено ребро в дясната страна.

Ерик постави стетоскопа в ушите си и преслуша пациента:

— Няма смущения при дишането. Ти чу ли нещо, когато го преглеждаше?

Анил си представи дебелия черен ток, който се стовари върху незащитения гръбначен стълб на Балдев. В ушите му отново отекна пукащият звук.

— Не — отвърна Анил. — Но забелязах, че гърдите му се надигаха неравномерно, когато проверявах дишането. Дясната страна беше леко хлътнала.

— Добре. — Ерик постави стетоскопа на врата си. — Нека го закараме в радиологията, за да го видят на скенер. Така ще изключим евентуално нараняване на гръбначния стълб и ще видим дали има счупени кости.

— Не! — прекъсна го Анил. Сестрата го изгледа изненадано. Правилата на старшинство изискваха Ерик пръв да постави диагнозата. Анил дори не беше дежурен тази вечер. — Не можем да чакаме скенера — продължи Анил. — Вероятно има нужда от гръден дренаж. Веднага трябва да направим ултразвуково изследване. Тук, на място.

Ерик се втренчи в него за миг. Според протокола всеки стабилен пациент трябваше да мине скенер и двамата знаеха това. Анил се подготви да защити искането си. Съзнаваше, че отива твърде далеч, противопоставяйки се на по-опитния Ерик, но не му пукаше.

— Добре, Пател. Ще го направим по твоя начин — каза Ерик, а после извика през рамо. — Донесете ултразвуковия апарат.

 

 

Амбър и Махеш бяха в чакалнята на спешното, когато Анил се появи. Докато пресичаше залата, другите пациенти оглеждаха окървавените му дрехи. Махеш бе забил поглед в пода и потропваше с крака, между коленете си бе стиснал кутия с безалкохолно. Когато видя Анил, Амбър скочи от стола и обви ръце около врата му.

Махеш се изправи. Изглеждаше изморен, но бе дошъл на себе си:

— Как е той?

— Пострадал е тежко — каза Анил. — Но ще се възстанови напълно.

Махеш въздъхна, постави ръка на рамото на Анил и кимна едва забележимо. Амбър скри лице в дланите си и се разплака.

— За щастие вратът и гръбначният му стълб не са засегнати — добави Анил. — Но има счупен крак, навехнато коляно, скъсани сухожилия на рамото и две счупени ребра, заради които белият му дроб колабира.

Амбър ахна и постави ръка на устата си.

— Знам, че звучи зле, но можеше да е много по-лошо. За кратко дойде в съзнание и мисълта му бе ясна, така че вероятно няма увреждания на мозъка.

Лицето на Махеш се сгърчи, явно не му бе хрумвала подобна възможност:

— Какво каза той?

— Знаеше си името и коя е годината — отвърна Анил. — Помнеше какво сме вечеряли в ресторанта и какво се случи на паркинга след това.

Настъпи продължително мълчание, докато тримата разсъждаваха дали този спомен предвещава нещо добро, или лошо.

— Можем ли да го видим? — попита Амбър накрая.

— Дали са му доста силни успокоителни заради болката — обясни Анил. — Ще го приемем в интензивното отделение и вероятно ще остане там няколко дни. Прибирайте се и си починете. Ще ви се обадя утре, когато се събуди.

— Добре — съгласи се Махеш. — Ще звънна на родителите му и в офиса му.

— Чудесно — Анил изпита облекчение, когато забеляза, че Махеш отново бе поел инициативата. Не можеше да понесе повече отговорности тази вечер.

След като Махеш и Амбър си тръгнаха, Анил се върна на регистратурата, където стоеше Ерик и попълваше картона на Балдев. Анил го изчака да приключи и се подготви вътрешно за гневна тирада.

Когато Ерик вдигна поглед от документите, за миг се втренчи в охлузената буза на Анил, а после каза:

— Отлично предположение, Пател.

Анил се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Съветът да използваме ултразвук беше много добър — обясни Ерик. — Вниманието ми беше насочено към евентуална травма на гръбначния стълб, но този скрит пневмоторакс щеше да се разшири още повече. Без гръдния дренаж вероятно щеше да се усложни, когато го свалим на скенера, което щеше да е… лошо — Ерик подписа документите.

— Много лошо. Досещаш се.

През плъзгащите се врати нахлу вятър и Анил кръстоса ръце. За пръв път почувства туптящата болка в лявата страна на лицето си.

— Излишно е да казвам, че докато го откараме в радиологията, счупеното ребро можеше да пробие диафрагмата му, ако не го бяхме открили навреме — добави Ерик. — Спаси приятеля си, Пател. Вероятно му спаси живота. — Той протегна мускулестата си ръка и потупа дясното рамо на Анил. Анил премигна. — Хайде, човече, трябва да позволиш на някого да прегледа лицето и ръката ти.

Анил поклати глава:

— След като го приемат. Да се свържа ли с интензивното отделение?

— Вече го направих. Приятелят ти е в добри ръце — успокои го Ерик. — Мета е дежурна. Ако искаш, можеш да я изчакаш тук. — Той връчи формуляра на Анил. — Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо. — Докосна леко ръката на Анил и добави в движение: — От каквото и да е, разбрахме ли се?

 

 

Залата, в която Балдев лежеше упоен, беше празна. Сестрите, специализантите, студентите и ненужното вече оборудване бяха изчезнали. Долавяше се единствено бръмченето и писукането на апаратурата. Анил прокара ръка по рамото на Балдев, а после я спусна надолу към китката му. Преди по-малко от час бе направил малък разрез под мишницата и бе поставил междуребрен дренаж, за да освободи въздуха в плевралната кухина. В онзи миг, когато бе открил подходящото място, където да резне с върха на скалпела, и бе почувствал отвора между ребрата, напълно бе изключил, че на масата лежеше Балдев.

Балдев с широката усмивка и искрения смях. Балдев, който беше предизвикал Махеш да изяде колкото се може повече люти мексикански чушки по-рано същата вечер в ресторанта, а после самият той бе хапнал една, за да е забавно. Балдев, който бе научил Анил да вдига тежести, да разпуска с видеоигри и да говори с момичета. Балдев, който бе предупредил Анил още в деня на пристигането му в тази страна да не посещава неподходящи места в огромния Тексас. Откъде да знаят, че неподходящото място щеше да се окаже точно пред дома им в една приятна пролетна вечер? Откъде да знаят, че неподходящото място щеше само да ги открие?

Анил потрепери и отстъпи назад, за да не вижда количката и пациента, лежащ в нея. Пациента, който не беше просто пациент. Начина, по който се отнасяше към всичко в болницата — пациента, пневмоторакса, фрактурата, пристъпа, запушване на червата, — сякаш тези състояния бяха просто медицински термини и нямаха нищо общо с болните. Анил се бе облегнал на стената на залата, когато Соня Мета влетя през двукрилата врата. Осъзна, че плаче, едва когато видя погледа й, който не се спря на раните по лицето му или на окървавените дрехи, а на собствените му надути очи.

Соня приближи количката и се втренчи в лицето на Балдев, оглеждайки охлузванията му. Леко докосна челото му, единственото небинтовано място, а после се приближи към стената, където стоеше Анил:

— Толкова съжалявам.

Анил потърка чело със здравата си ръка и заби поглед в пода. После поклати глава, първоначално — бавно, а след това я разтърси енергично и прехапа долната си устна.

— Ерик ми разказа за случилото се — Соня се приближи и примижа срещу него. — Добре ли си?

Анил прочисти гърло.

— Да, само повърхностни рани. — Той размаха дясната си ръка и отново почувства остра болка.

— Нямах предвид това — отвърна Соня. Тя се вгледа в него, докато очите й обхождаха лицето му. — Ти. — Тя потупа лакътя му с върховете на пръстите. — Ти добре ли си?

Анил остана с наведена глава, дъвчейки долната си устна, докато се опитваше да задуши напиращите емоции.

Тя се завъртя и се облегна на стената, за да застане до него и да могат да наблюдават залата. Впи поглед в тавана.

— Веднъж трябваше да прекарам няколко нощи в болницата като пациент. Беше ужасно. Бях отвратителен пациент. Но научих много повече от това преживяване, отколкото от всички останали случаи по време на специализацията ми. Всеки ти казва да не приемаш присърце болните, но понякога се налага да го направиш. А понякога си длъжен. Не бива да приемаш страданията им твърде лично, защото ще загубиш обективността си или ще прегориш. Но не бива да забравяме, че всеки един от тези, които лекуваме, е истински човек с мечти и таланти, семейство и приятели, които го обичат.

Анил вдигна поглед към тавана и пое дълбоко дъх. „Вдишай, издишай. Вдишай, издишай.“

— Не мога да си представя как си се почувствал там, Анил — промълви Соня. — Но успя да му помогнеш, защото си това, което си.

— Не съм му помогнал — възрази Анил. — Онези мъже… бяха огромни. Не спираха да го удрят и блъскат. Нищо не можах да направя. — Ритна стената зад себе си и въздъхна, за да се успокои. — Нищо — промълви тихо. — Просто стоях там и гледах.

— Помогна му според силите си, по възможно най-добрия начин — тя кимна към носилката на колела. — Помогна му тук. Знам, че това може да е ново за теб, Пател, но ти не си съвършен. Не можеш да си добър във всичко. Не можеш да надвиеш в уличен бой. Какво от това? На кого му пука? Можеш да свършиш това — тя вдигна ръце и посочи залата. Обърна се към него и Анил срещна погледа на топлите й кафяви очи. — Ти си добър в това.

Анил задиша бавно, опитвайки се да вникне в думите й, за да излекуват онова, което се бе пречупило в него.

— А сега — каза Соня и се оттласна от стената, — да се качим на горния етаж. — Двамата с Анил се насочиха към количката на Балдев и заедно я избутаха през вратите на травматологията.

След като се качиха в асансьора, Соня огледа Анил от главата до петите. Бързо отметна косата, паднала върху окото му.

— Изглеждаш ужасно, Пател — заяви тя. — Ще изплашиш пациентите ми. Нека настаним приятеля ти, а после ще почистим лицето ти и ще направим рентгенова снимка на ръката.

Този път Анил не възрази. Болката пронизваше дясната му ръка, очната му кухина пулсираше.

Оказа се, че Анил се нуждае от четири шева на бузата и два близо до веждата, като всички бяха направени от вещата ръка на Соня. Имаше нещо много успокояващо в това да седи пасивно в болничното легло, докато тя почиства раните му.

— А сега всичко наред ли е? — попита той, когато се окопити от поставената от Соня местна упойка. Тя се взря в очите му, после извърна глава. — Всичко наред ли е след престоя ти в болницата?

Соня оттласна встрани стола с колелца, на който седеше, за да вземе марля от бюрото.

— Да, беше отдавна — Тя върна стола обратно. — Не мърдай.

Анил трепна, когато усети убождането на иглата в бузата си:

— Съжалявам, може би е непрофесионално от моя страна да задам такъв въпрос.

Соня приключи шева на бузата, без да проговори. Нима бе мярнал на устните й лека усмивка, докато сваляше латексовите ръкавици?

— Нима смяташ, че шия всички младши специализанти безплатно, Пател? Вече сме нещо повече от професионалисти.

Рентгеновата снимка потвърди, че Анил е навехнал двете си китки и лакътя, когато бе паднал върху бетона. Налагаше се да носи еластична превръзка на дясната ръка, докато се възстанови. Каспър О’Брайън му даде няколко почивни дни, за да остане вкъщи, но Анил отказа да пие обезболяващите, изписани от Соня. Струваше му се нечестно да притъпи болката от няколко повърхностни травми, докато Балдев страдаше в интензивното и щяха да минат седмици в мъчителна рехабилитация, за да се възстанови напълно.

На следващия ден Анил седеше край леглото на Балдев в интензивното, когато го извикаха в залата за свиждания. Амбър го чакаше, седнала на крайчеца на един стол. Косата й бе вързана в небрежна конска опашка, беше облечена в анцуг и нямаше никакъв грим. Изглеждаше така, сякаш не бе мигнала.

Анил отвори вратата, която отделяше залата за свиждания от вътрешния коридор на интензивното, и Амбър го последва към мястото, където спеше Балдев. Ахна, когато видя бледото лице, бинтованото око и подутата устна.

— Боже мой — възкликна тя и покри устата си с ръка. — Събуди ли се вече?

— Да, добре е. Просто спи непрекъснато, което е нормално. — Амбър дръпна друг стол и седна до Анил. Двамата седяха, заслушани в напевния ритъм на сърдечния монитор на Балдев и металическото проскърцване на вентилатора.

Амбър се пресегна и пое ръката на Анил в своята. Усети, че тялото й се отпусна при допира им, но той не откликна по същия начин.

— Ами ти… искаш ли да купя храна от кафенето? — попита тя. — Ял ли си нещо днес?

Анил поклати глава и рязко се изправи.

— Не, ти иди. Имам да свърша някои неща — Анил погледна пейджъра си. — До скоро.

Въпреки че беше в болнични, Анил прекарваше голяма част от времето си в Парквю, седнал край леглото на Балдев в интензивното, или в разговори с лекарите за напредъка и лечението му. Когато се прибираше у дома по тъмно, за да се преоблече и да поспи няколко часа, паркираше колата си неправомерно край червения бордюр точно пред вратата и тичешком се озоваваше на сигурно място в сградата. Беше наясно, че може да му напишат фиш и дори да вдигнат колата на сутринта, но нищо подобно не се случи. Колко ли нарушения и престъпления се извършваха безнаказано всеки ден?

У дома Махеш се грижеше за всичко необходимо. Той подготви спалнята на Балдев, преди да пристигнат родителите му от Хюстън. Свали плакатите на жени от стените, махна скандалните списания и филми, застла леглото с чисти чаршафи. Посрещна ги с чай, който приготви старателно. Вареше чаените листа заедно с водата и млякото на печката, а не в микровълновата фурна, както обикновено правеше. Всеки ден ги караше до болницата, а после до хиндуисткия храм, където пандитът изпълняваше специална молитва за Балдев.

Анил наблюдаваше трескавите действия на Махеш през първите няколко дни след нападението и се чудеше дали разяждащата ги вина не компенсираше минималните наранявания, които бяха получили. Анил се измъчваше заради Балдев, а Махеш преживяваше всичко още по-зле, защото се бе измъкнал без драскотина. Анил се сещаше за Амбър и се питаше как ли я кара, но не намираше сили да я посети, не можеше да оправдае времето, прекарано далеч от леглото на Балдев.

Когато отиде в апартамента й за пръв път няколко дни по-късно, Амбър отвори вратата, хвърли се в прегръдките му и се разплака. Сякаш никога нямаше да спре. Анил я притисна към себе си в опит да спре риданията, които разтърсваха дребното й тяло.

— Непрекъснато мисля за това — промълви тя, след като се поуспокои. — Сънувам кошмари, будя се, а ти не си до мен. — Вкопчи се в раменете му. — Божичко, толкова ми липсваше. — Анил я заведе до канапето и я накара да седне. Амбър сложи брадичка на коленете си, като продължаваше да трепери и да поема дъх задавено. — Мама казва, че случилото се само доказва, че големите градове крият единствено неприятности. Иска да се прибера у дома.

Анил очакваше, че ще изпита нещо при мисълта от заминаването на Амбър, но остана безчувствен.

— Може би е права — отрони той. — Ако смяташ, че не си в безопасност… — с мен, помисли той, но не го изрече. Ако смяташ, че не си в безопасност с мен. Бе видял един друг човек в Амбър в нощта на побоя. Под флуоресцентните лампи на паркинга на мястото на слънчевата жена, която познаваше, се бе появило безпомощно момиче. Анил се чувстваше донякъде отговорен за тази трансформация. Нещо се бе пречупило в тях и между тях. Не беше сигурен дали ще могат да възстановят крехкото равновесие. Затвори очи, докато се опитваше да реши какво да каже, и усети, че тя откъсна ръце от раменете му.

Амбър отново се разплака:

— Ще ми се всичко да е както преди.

— Нима е възможно? — прошепна Анил с насълзени очи. — Нима нещата могат да са като преди?

Ридаха заедно със свити сърца, прегърнати на канапето, където за пръв път бяха правили любов, докато ги заболяха очите.

— Искам да си щастлива, Амбър. Заслужаваш го.

Амбър кимна и му пожела същото.

Целуна мокрото й от сълзи лице за последен път.

А после си тръгна.

 

 

В първите дни след раздялата, когато Анил мислеше за това, че Амбър бе напуснала живота му, имаше чувството, че някой бе изтръгнал сърцето му.

Полицаите пристигнаха в болницата и записаха показанията на всички. Когато Балдев дойде в съзнание, го попитаха дали иска да повдигне обвинения срещу Лий и Руди, но той отказа. Погледът в очите на Балдев и нервният му смях подсказаха на Анил, че се страхува. Разбра го, защото изпитваше същия ужас — какво можеше да се случи на паркинга вечер или сутрин, докато проверяваше пощенските кутии. След като прехвърлиха Балдев от интензивното в обикновено отделение, Анил поднови работата си в болницата. Някои от специализантите му мятаха погледи, изпълнени със съчувствие и състрадание, но началниците му се отнасяха все така пренебрежително. Странно, но това подейства успокоително на Анил. Животът в Парквю щеше да продължи в обичайното си русло, въпреки че светът му се бе преобърнал с главата надолу.

Макар че през следващите няколко седмици състоянието на Балдев се бе подобрило — белите му дробове бяха възстановили нормалната си функция, Анил съзнаваше, че нещо в приятеля му се бе променило. Шеговитият блясък в очите му бе заменен от мрачна угриженост. Дори когато се смееше на плоските шеги на Анил, в изражението му се четеше скрита тъга. Балдев щеше да се подложи на операция за възстановяване на скъсаните сухожилия в рамото и коленното капаче, но Анил се питаше дали приятелят му някога щеше да е същият.

Беше време за нова ротация и Анил отново отиде в спешното отделение. За щастие работата беше натоварена и почти не му оставаше време в края на деня, за да се замисля за каквото и да било, включително и за загубата на първата си любов. Ерик Стърн му възлагаше интересни случаи и го караше да ги представя по време на визитациите. Прекарваше колкото се може по-малко време у дома, вечеряше в болницата или с Чарли, чийто зет си бе намерил нова работа и приятелят му най-сетне можеше да се откаже от нощните си бдения като незаконен таксиметров шофьор. Рядко му се случваше да почива, но тогава търсеше компанията на Махеш, който го разсейваше с контрабандни записи на най-новите боливудски филми. Отново свикна да спи сам, но сутрин, когато се събудеше, винаги осъзнаваше колко празно бе леглото му. Когато закопнееше за Амбър, той се сещаше за страданието на Балдев и си напомняше, че наказанието му е заслужено.

Анил не отиде на езерото близо месец. Когато най-сетне се престраши, с изненада откри, че е пълно със самотни бегачи като него, които маневрираха сред прохождащите деца и колоездачите. Винаги бе идвал тук с Амбър и някак си бе останал с впечатлението, че мястото е предназначено единствено за разхождащите се двойки, които се наслаждаваха на уединението на любовта си. Започна да посещава езерото всеки уикенд, като се стараеше да подобри скоростта и издръжливостта си. Накрая успя да пробяга близо петнадесеткилометровата му обиколка. Вече не си правеше труда да си представя интериора на красивите къщи край алеята. Когато тичаше, се концентрираше върху отмерения си бяг по алеята и омагьосващия ритъм на дишането си — изяществото на идеално функциониращото му тяло.

Амбър си бе заминала, Балдев лежеше в болницата. Бе му останала единствено медицината. Именно тя го бе довела на това място. Продължи да работи заедно с Чарли върху проекта за инфекциозните заболявания, въпреки че бе приключил подготовката на проекта за кардиологично изследване, който щеше да представи на доктор Танака. Беше лудост да пилее усилия в две толкова различни области по време на специализацията си, но Анил нямаше да изостави Чарли. Трябваше да работи с двойно усърдие, но след като Амбър бе изчезнала от живота му, вече разполагаше с нужното време.