Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (4)

3.

Лийна се постара да си придаде равнодушно изражение, когато Пиа се засмя и притисна възглавницата към гърдите си.

— Хайде, хайде! Разкажи ми — обади се Пиа и се настани удобно на леглото.

Лийна се разположи в другия му край, за да бъде с лице към приятелката си. Протегнаха крака една срещу друга в обичайната им поза. Тя сви рамене, но по устните й се прокрадна усмивка. Пиа винаги успяваше да изкопчи всичко от нея, въпреки че беше с две години по-малка.

Бяха приятелки от времето, когато бяха достатъчно големи, за да се отдалечат от домовете си, разположени в съседство, и да се открият навън. Лийна нямаше братя и сестри, затова обичаше компанията на Пиа и останалите деца от Голямата къща. Анил беше негласният водач на групата. Винаги наглеждаше по-малките и определяше правилата, за да няма ощетени в игрите. Лийна не можеше да обясни как двамата с Анил се бяха сближили. Може би защото и двамата бяха тихи като малки: тя бе единствено дете, свикнало да развихря собственото си въображение, а Анил посвещаваше повече време на книгите, отколкото на шумните игри на крикет, с които се забавляваха останалите момчета, и говореше с неохота заради заекването си. Независимо от причината, когато Анил откри водопада, избра тя да го придружава, когато отиваше да се гмурка под него. А когато пожела да изкатери най-високата кокосова палма в земите им, той я последва. След време можеха да прекарат цял следобед, отронвайки едва няколко думи.

Пиа плесна Лийна по коляното:

— Разкажи ми всичко, чуваш ли? До най-малката подробност. Хайде! Що за човек е?

Лийна отново сви рамене.

— Всъщност… нямам представа.

Това беше самата истина. Тя не знаеше почти нищо за мъжа, който можеше да стане неин съпруг след няколко седмици. Беше срещала Гириш веднъж и нещата се бяха развили доста бързо оттогава насам.

Преди няколко месеца родителите на Лийна бяха решили, че е време да й потърсят съпруг. Беше на двадесет и бе завършила образованието си. На Лийна й харесваше да живее с родителите си, да помага на майка си в готвенето и домакинските задължения, а понякога да придружава баща си на полето. Земята наоколо беше истинският й дом: зелената шир на оризищата, гордо извисяващите се дървета, планинските върхове в далечината. Лийна не бързаше да се омъжва и да напуска родителите си. Тъй като беше единственото им дете, тя се притесняваше да ги остави сами. Баща й започна да се оплаква от различни болежки: задъхваше се, колената му трепереха и гърбът започваше да го мъчи след няколко часа труд на нивата.

Но Лийна знаеше, че часът бе настъпил: въпреки че все още се чувстваше момиче, тя бе на възраст, подходяща за женитба, а след няколко години щеше да е твърде стара. Освен това нямаше голям избор. Едва бе завършила десети клас в училище. Не беше добра ученичка като Анил, макар че се бе опитал да й помогне с материала, когато бяха по-малки.

— Да пробваме така? — казваше той, когато й обясняваше някоя задача по нов начин. Анил бе най-усърдният ученик, сякаш някакъв вътрешен двигател го тласкаше към далечни хоризонти, които виждаше единствено той.

А и нямаше никакви изгледи Лийна сама да вади прехраната си. Фермерството беше начин на живот в селото и до голяма степен това бе мъжка работа. Когато реколтата беше добра, родителите й се трудеха заедно. Баща й крачеше сред редовете, за да събира зеленчуците, а майка й отнасяше съдовете на голямата тераса пред къщурката им, където ги сортираше и почистваше. Майката на Лийна търкаше патладжаните, докато моравата им кожа не заблестеше. Тя нареждаше зеления фасул в спретнати равни купчинки. Когато баща й се върнеше от пазара, казваше, че е продал стоката незабавно, при това на най-високата възможна цена.

Земята на баща й бе плодородна, но малко: беше достатъчно, за да ги издържа, но родителите й не можеха да я изхранват вечно. Може би ако успееше да сключи брак като техния, щеше да си заслужава да ги напусне. Майка й се усмихваше, докато втриваше кокосово масло в изнурените ходила на съпруга си. Баща й хвалеше майка й за таланта й да приготвя продукцията за пазара. Лийна изпитваше задоволство, че е тяхна дъщеря, но се питаше дали съдбата не й бе подготвила нещо още по-добро.

Всички смятаха, че ще е най-удачно да се огледат за момче от семейство, живеещо наблизо. В Панчанагар нямаше много мъже, които бяха добра партия за брак. Родителите й прекараха няколко месеца в търсене, но кандидатите, които откриха, се оказваха или твърде млади, или прекалено стари, или с общоизвестни недостатъци, с една дума — неподходящи. Трудолюбивият й баща не беше богат и не можеше да си позволи зестрата, за която настояваха най-изтъкнатите семейства.

Затова започнаха да разпитват за ергени от по-далечни села, разчитайки на описанията и препоръките на хора, които познаваха бегло или бяха почти неизвестни в кръговете им. Така успяха да открият значително повече кандидати. Скоро семействата заприиждаха с техните синове и всеки път Лийна и майка й се подготвяха цял ден. Домът им беше скромен, но те почистваха и най-затънтеното кътче в къщата, която цялата ухаеше на прясно приготвен чай. Майката на Лийна бе известна с домашните си сладки и винаги имаше поднос с ладу и бурфи с шамфъстък.

— Я стига, сигурно знаеш нещо за него — обади се Пиа. — Поне нещо, освен името му.

Лийна вдигна очи към тавана и поклати глава, сякаш мислеше.

— Пие чая подсладен, прекалено подсладен — изкиска се тя.

В деня, в който ги бе посетил, Гириш бе облечен в бяла курта паджама. Колосаната риза имаше фина бродерия около врата. Лийна веднага забеляза колко грижливо бе оформена косата му. Сякаш току-що бе намазана с масло, а пътят му светлееше, прав като линия. След като един мъж полагаше толкова старание за външния си вид, то, без съмнение, щеше да се грижи за съпругата си по същия начин.

Вместо да се обърне директно към Лийна, Гириш прояви уважение към нея като към неомъжена жена и помоли майка й да сложи три лъжички захар в чая му. Лийна се зачуди какво ли значеха подобни предпочитания.

Родителите му се настаниха от двете му страни на дивана. Баща му беше висок човек. Кожата под очите му беше тъмна и отпусната и това му придаваше уморен вид. Когато Лийна се приведе, за да им поднесе чая, той за миг надникна в очите й, а после взе чашата си. Лийна имаше странното усещане, че се опитваше да прочете мислите й. Разговаряше единствено с баща й, отправяйки му всякакви въпроси. Колко често боледувала Лийна? Кои от приготвените от нея ястия са й любими? Знаела ли как да кърпи дрехи? Някога повишавала ли е тон на родителите си? Изстрелваше въпросите един след друг, подобно на синапени семенца в горещо олио. А после внезапно замлъкна, облегна се на дивана, задуха чая си и погледна към съпругата си.

Майката на Гириш беше пълна жена с кръгло лице. Носеше косата си навита на голям кок. Внушителният й корем говореше за домакинство, където храната беше в изобилие, а несгодите — рядко явление. Тя започна тежко и важно да разказва колко умен, трудолюбив и почтителен бил синът й: хубаво момче с отлични възможности, бляскаво бъдеще и куп кандидат-съпруги. Беше средният от трима синове и майка му беше много горда. Лийна реши, че това бе нещо хубаво, въпреки че словата на жената й се сториха някак самохвални. Може би, ако имаше син някой ден, и тя щеше да се чувства по същия начин.

Когато майката на Гириш най-сетне спря да говори, погълна цяло ладу наведнъж и пресуши чая на една глътка. Лийна забеляза, че родителите й се усмихнаха един на друг. Чашите на гостите им бяха празни, а и бяха опитали от сладките. Бащата на Лийна се възползва от възможността да зададе въпросите си. Поинтересува се за качеството на обработваемата земя в селото им, с какви стаи щеше да разполага Лийна в семейната къща и какъв беше характерът на съпругата на по-големия брат. Той получи отговор само на някои от въпросите си, преди гостите да се наканят да си тръгват, за да пристигнат у дома преди падането на нощта.

Пиа плесна с ръце:

— Колко вълнуващо! Значи е красив, нали?

Лийна поклати глава, вече не криеше усмивката си.

— Какво ще облечеш на церемонията? С какви бижута ще се нагиздиш?

— Ей, не ставай смешна! — възкликна Лийна и перна приятелката си по коляното. — Закъде си се разбързала?

И все пак Лийна знаеше, че в момента родителите й бяха долу в стаята и обсъждаха евентуалната брачна церемония със селския пандит и бащата на Пиа, Джаянт Пател, когото татко й дълбоко уважаваше. Лийна си позволи да изпита вълнение за пръв път и мислите й се насочиха към това, което вероятно й предстоеше.