Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (5)

4.

Анил се стресна и се събуди. Преследваше го един и същи сън: беше у дома, прибрал се беше за ваканцията от медицинския колеж. Внезапно майка му го разтърси посред нощ.

— Бързо ела. Акушерката те вика. Татко ти те чака в колата.

Когато Анил излезе навън, препъвайки се, баща му съобщи, че една от селянките очаква третото си дете. Раждането не протичаше нормално и акушерката бе помолила за помощ.

Анил се зачуди дали да не обясни на баща си колко ограничен беше опитът му в тази област. Бе изучавал медицина едва две години, и то само на книга, в учебните зали. Нямаше клиничен опит с пациенти, нито го бяха обучавали в акушерство. Нито бе виждал, нито бе присъствал на раждане. Всъщност никога през двадесетте си години живот не се бе изправял пред разсъблечена жена. Но той преглътна думите си, защото разбра, че все пак бе най-квалифицираният човек за подобна задача и баща му разчиташе на него.

Когато приближиха къщата, наоколо цареше зловеща тишина. Топлият нощен въздух сякаш бе застинал, не се чуваха викове, които Анил очакваше да чуе от жена с родилни мъки. Влязоха. Тя лежеше на пода и дишаше тежко. Косата й бе залепнала от пот, очите й бяха затворени. Една по-възрастна жена, може би майката на родилката, седеше зад нея и я повдигаше. Чаршафите под младата жена бяха прогизнали от кръв и други течности. Краката й бяха разтворени и акушерката бе коленичила между тях, кръв капеше по пода около нея.

— Виждам главата на бебето — каза акушерката. — Но не ще да излезе. — Тя поклати глава. — Първите две раждания бяха безпроблемни.

Баща му избута Анил напред. Акушерката се обърна към него, смръщила устни. До нея се мъдреха две ведра с вода, купчина парцали и няколко примитивни инструмента, включително древен форцепс. Анил изми ръцете си с горещата вода, която откри във ведрото, подсуши ги с чиста кърпа и внимателно коленичи до акушерката. В упражненията по топографска анатомия беше правил аутопсия на труп, следвайки стриктно всяка глава от учебника, но това беше съвсем различно.

Жената се бе разкрачила широко, бедрата й трепереха, а гениталиите й бяха подути почти до неузнаваемост. Акушерката избърса кръвта и посочи темето на бебешката главица, покрита с нежен черен мъх, която се притискаше към срамната кост на майката. Тя пъхна пръсти в родилния канал и го опипа, след което показа с окървавени ръце големината на бебешката главичка. Анил огледа стаята: нямаше никакъв инструмент, който да използва, нищо, което да стерилизира, никакви лекарства.

Изведнъж акушерката сграбчи китката на Анил и го стисна здраво, сякаш усещаше, че се кани да избяга.

— Бързо направи нещо или и двамата ще умрат — прошепна тя.

Анил проследи погледа й, насочен към пода. Около стъпалата им се бе образувала малка локва кръв. Всеки път, когато сънуваше това, с лекота се досещаше за диагнозата, докато топлата кръв се процеждаше в сандалите му и виждаше осеяната с вени слузеста тъкан, която закриваше отвора на цервикалния канал. Плацента превия^[1] беше често срещано състояние и лесно щеше да се диагностицира, ако се бе подложила на ултразвук. В гърдите му винаги се надигаше така познатият ужас. Тази жена имаше нужда от цезарово сечение, но беше посред нощ и се намираха в покрайнините на селото. Какво можеше да стори тук — да направи цезарово сечение с нестерилизиран кухненски нож?

Клепачите на младата жена натежаха и тялото й потрепери. Майка й видя обилно бликащата кръв и се завайка, призовавайки бог да спаси детето. Анил отправи молитва наум и взе вехтия форцепс. Колко ли време бе минало от последната му употреба и дали въобще бе почистван? Той насочи щипците в родилния канал и ги нагласи около главата на бебето. С изненада установи, че трябва да напрегне мускулите си, но накрая се появи главичката, а после — раменцата, и акушерката се наведе, за да измъкне бебето. Тя го притисна към гърдите си и почисти устата и носа му, докато Анил ги наблюдаваше тревожно. Едва доловимо писукане се изтръгна от бебето, когато пое първата глътка въздух. Анил затвори очи и въздъхна облекчено.

След миг той долови пронизителен писък, който се смеси с плача на бебето. Вдигна поглед и видя, че възрастната жена пляска пребледнялото лице на дъщеря си. Тя бе подбелила очи, тялото й бе отпуснато. Бликаща топла течност заля краката му; родилката имаше кръвоизлив.

Анил грабна парцалите, останали на пода и ги притисна между краката й, притискаше силно, но кръвта продължаваше да избива. Огледа се като обезумял наоколо, после разкъса ризата си и я използва, за да спре просмукващата се кръв. Възрастната жена плачеше неутешимо и го умоляваше да направи нещо. Ръцете му не се откъсваха от тялото на дъщеря й, но той не можеше да направи кръвопреливане, нито разполагаше с кръвоспиращи лекарства. Дори и да успееше някак да спре кръвоизлива, тя вече бе загубила твърде много кръв. Ако не изпаднеше в шок, със сигурност щеше да развие инфекция. Но той остана в тази поза, като притискаше тялото на младата жена с все сила, докато наблюдаваше как животът се изцежда от нея и капе на пода.

Анил усети смъртта с ръцете си. Тялото й се отпусна и всички усилия вече бяха напразни. Той се изправи и се отдръпна от безжизнената жена, покрита със собствената си кръв. Старицата взе в прегръдките си главата на дъщеря си и се залюшка напред-назад, ридаейки. Анил се обърна към вратата и се натъкна на баща си. Носеше куп чисти кърпи, а на лицето му бе изписано разочарование, но Анил не забеляза.

Анил се изми на помпата пред къщата, като се опитваше да изчисти кръвта, полепнала между пръстите на краката му, натрупала се под ноктите на ръцете му. Оттук насетне сънят често се разминаваше със случилото се в действителност. Понякога възрастната жена излизаше след него навън, започваше да блъска гърдите си с юмруци и да вие от мъка, обвинявайки го, че бе убил дъщеря й. Този път съпругът на младата жена чакаше навън с венец от жасминови пъпки. Анил трябваше да погледне право в зачервените очи на мъжа и да му каже, че съпругата му е мъртва. „Това ли ти е добрината?“ — изкрещя обезумелият човек, сграбчи гърлото на Анил и започна да го души, докато не се събуди, останал без дъх.

А всъщност случилото се през онази нощ в Панчанагар беше по-различно, не чак толкова ужасяващо, както в кошмарите на Анил. Майката на младата жена се появи навън, докато се опитваше да почисти ръцете си. Вече имаше извинение и бе готов да се изправи срещу гнева й. Тя се приближи към него, сключи ръце като за молитва, наведе глава и коленичи на земята, за да докосне краката му:

— Благодаря ти, доктор сахиб, задето спаси внука ми.

Анил се разтрепери от срам. Срамуваше се не само заради провала си, но и заради родното си място, захвърлено в това нецивилизовано кътче на света, където медицината бе просто една илюзия. Точно в този миг Анил се убеди окончателно, че не може да остане в Панчанагар. Щеше да даде всичко от себе си, да се превърне в изключително квалифициран лекар, но някъде далече, много далече.