Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (22)

18.

Всичко в „Тайфун“ беше в пурпурен цвят: стените, салфетките и дори високите столове. Този ресторант нямаше нищо общо със стерилно бялото болнично кафене, където Анил се бе хранил толкова често, че почти бе започнало да му харесва.

— Казах ти да не задълбочаваш отношенията си с нея. — Махеш загреба ориз и го изсипа в чинията си. — Още първия ден ти казах, че ще ти създаде неприятности.

Анил не можеше да се отърси от дълбокото притеснение, което бе изпитал предишния уикенд със семейството на Амбър, и начина, по който се бе отразило на възприятията му. Дори акцентът й, който някога обичаше, сега му напомняше за братята й. Не бяха споменали за случилото се, откакто се бяха прибрали, сякаш никой от двама им не искаше да се изправи срещу грозната сцена, разиграла се помежду им онзи уикенд. Но в отношенията им се появи хладна отчужденост, която и двамата неволно поддържаха.

Сега Анил прекарваше свободното си време в медицинската библиотека, извинение, което Амбър приемаше с готовност. Той подготвяше изследователския проект, който смяташе да предложи на Танака. Идеята му бе да анализира информацията за пациентите, постъпили в спешното отделение на Парквю с кардиоваскуларни симптоми, и да разработи ключови индикатори за лечение, което би довело до най-добрите резултати. Предложението беше смело и перспективно, то щеше да осигури ценна информация за болницата, ако съумееше да намери наставник, който да му помогне да обезпечи сътрудничеството на другите отделения. Доктор Танака, който оглавяваше кардиологичното отделение и бе изключително уважаван от колегите си в болницата, бе идеалният ръководител за това проучване и Анил се надяваше да го убеди.

Балдев си взе от специалитета на заведението.

— Човече, според мен трябва да поканиш на среща онази доктор Соня — каза той. — Махеш, да беше видял с каква жена работи. Много е секси, има излъчване на палава учителка. Мисля, че те харесва — обърна се той към Анил.

Миналата седмица Балдев се бе отбил в болницата, за да вземе ключовете на Анил за къщи, и се бе запознал със Соня в стаята за отдих, след това бе пофлиртувал с една от сестрите и си бе тръгнал с телефонния й номер.

— Ти си луд — каза Анил. — Тя не си пада по мен, не мога да я поканя. На практика ми е шеф.

— Е, и? — отвърна Балдев. — Тук не е Индия. Ако шефката ми беше привлекателна, бих я поканил да излезем.

— Ти не работиш с жени.

— Именно — Балдев размаха пръчиците за хранене под носа на Анил. — Истински късметлия си. Не пропускай тази възможност, приятелю. Впрочем аз самият тази седмица се запознах с една интересна клиентка. Беше сама в огромната празна къща в богаташкия квартал. Съпругът й — на работа, а децата — на училище.

— Деца? — Нахапаната пуричка увисна пред устата на Махеш.

— Да, тя е около четиридесетте, но все още е доста апетитна. Грижи се добре за себе си, сещате се за какво говоря. Остана много доволна от работата ми. Каза, че ще ми звънне, за да окабеля спалнята й. — Балдев запърха с клепки. — Знаете какво значи това.

Махеш поклати глава.

— Откога ви повтарям, че и двамата можете да си изберете момичета от Индия. Миналия месец родителите ми оповестиха намеренията ми.

— Много жалко, че се провали с онова повишение — каза Балдев и Анил го сръга с лакът. — Какво? — обърна се той към Анил. — Трябваше да те послуша, това е всичко.

Махеш кимна.

— Да, научих си урока. Оказа се прав, Анил. Следващия път ще изготвя списък с постиженията си и ще представя добре кандидатурата си. — Той сви рамене. — Както и да е, разбрах, че има доста кандидат-булки.

— Да, виждал ли си някое от тези момичета? — подразни го Балдев. — Техни снимки? Или разполагаш единствено с астрологични карти и подобни глупости?

— Първо майка ми ги отсява — каза Махеш. — Отделя сериозните предложения от момичетата, които просто искат да се доберат до Америка. Човек трябва да внимава с това. Всяка мечтае да дойде тук, а после осъзнава, че не е прислужница и не желае да се занимава с домакинство.

— Е, действай, задоми се, след като си решил. — Балдев отпи от бирата си. Но това не е за мен. Няма да се женя, докато не навърша поне тридесет години. Гарантирам ви го сто процента.

 

 

Саундтракът на „Делхи 6“ кънтеше от мощните колони на хондата на Махеш през целия път до дома. Махеш спря на паркинга, но изчака края на песента и чак тогава изключи двигателя. В тишината, която настъпи след това, Амбър се появи на предното стъкло и им помаха.

— Привет, госпожице Амбър! — Балдев изскочи от колата и остави приклещения отзад Анил, който пипнешком търсеше лоста за предната седалка, за да се освободи. Излезе тъкмо навреме, за да види как опияненият от музиката и бирата Балдев пое ръката на Амбър и се поклони официално. Тя беше в спортен екип и Анил изпита известна вина, задето се е забавлявал с момчетата, докато тя е работила до късно. — Какво те води насам в този час? — попита Балдев.

Конската й опашка се бе отпуснала и очите й изглеждаха уморени.

— Имам нов клиент, с когото мога да се срещам единствено в девет часа вечерта. — Раницата се плъзна от рамото й и се озова на земята. — Трябва да започна в шест утре сутринта.

— О, не — възкликна Балдев. — Да не би докторът да ти е промил мозъка с неговите глупости за денонощна работа? — Той застана между Анил и Амбър и ги прегърна. — Опитвам се да го науча. Трябва да вкусиш сладкия нектар на живота. — Балдев плесна Анил по рамото, а после закачливо го избута встрани.

— Пак започна — измърмори Махеш. — Дежурната лекция по философия на хедонизма.

Анил се наведе, за да вдигне раницата на Амбър, и й махна да върви напред. Запътиха се към комплекса. Балдев водеше. Беше обвил ръка около талията на Амбър и й шепнеше заговорнически:

— Госпожице Амбър, ако прекараш известно време с мен, ще ти покажа как да се наслаждаваш на живота. Обичаш ли да танцуваш? Владея някои страхотни движения. — Той заситни смешно, а Амбър се разкикоти.

Анил пръв чу шума: смях и псувни, последвани от звъна на счупено стъкло. Той забави крачка и погледна към празния коридор, откъдето долитаха звуците. След миг иззад ъгъла се показаха двама мъже. Анил позна Руди, който сега носеше широкопола каубойска шапка, и татуирания му приятел Лий. И двамата стискаха бирени бутилки.

Махеш се закова на мястото си, когато ги съзря. Анил се протегна, за да сграбчи Балдев за рамото, но приятелят му бе избързал напред. Балдев и Амбър пристъпиха под ярката светлина на лампите около комплекса. Анил и Махеш останаха скрити в мрака на няколко метра от тях. Жуженето на лампите над главите им отекваше в ушите на Анил, в гърлото му заседна пулсираща буца. Спомни си, че като малък бе отишъл да гледа със семейството си възстановка на епизоди от епоса „Махабхарата“ и бе наблюдавал като омагьосан сцената. Същото чувство на страх бе стегнало гърдите му, докато очакваше избухването на кървавата битка.

Лий се клатушкаше по коридора и забеляза Балдев и Амбър с известно закъснение.

— Е, к’во си имаме тука? — Отпи от бутилката и се оригна шумно. — Ей, Руди — изрева през рамо, така че да го чуят и съседите. — Виж, това е Фокси Бокси^[1]. — Татуираният му бицепс изпъкваше под ръкава на тениската, докато размахваше пакета с шест бири: Анил преброи бутилките. Бяха останали само две. — Тези приятелчета да не те притесняват, Амбър?

Руди спря на няколко крачки от тях, килна шапката си и се втренчи в Балдев. Кървясалият му поглед сновеше между него и Амбър.

— Какво, по дяволите? — изстреля Руди, а после го повтори, крещейки, и протегна ръце пред себе си. — Този човек? — Руди тропна с дебелите токове на каубойските си ботуши, украсени по върховете.

Махеш се приближи до Анил и раменете им се докоснаха.

— Трябва да тръгваме — прошепна той, а Анил кимна незабележимо, без да откъсва поглед от Руди и Лий. Пристъпи към Балдев и Амбър, а Махеш го последва като покорно кутре.

Руди размаха ръце във въздуха, а после ги отпусна.

— Значи това е гаджето ти, Амбър? — Кимна рязко към Балдев. — Заради този ли ме заряза? Заради някаква проклета чалма?

— Руди, моля те. — Гласът на Амбър заглъхна и тя поклати глава.

— Слушайте, господа — усмихна се Балдев и застана пред Амбър. — Няма никакъв проблем. Просто изпращаме дамата до вкъщи, ясно? — Той подаде ръка на Руди.

Руди отблъсна ръката му.

— Е, аз пък мисля, че има проблем, чернилко. — Тикна пръст в гърдите на Балдев. — Проблемът е, че си докосвал с вонящите си ръце това момиче, и хич не ми се нрави. — Руди заби юмрук в гърдите на Балдев и той залитна назад.

Анил се доближи, сграбчи Амбър за китката и я притегли към себе си. Ритъмът на сърцето му отекваше в ушите му.

— О, и ти ли, боклук? — Лий изкрещя към Анил и размаха бирената бутилка пред лицето му. — Хей, Руди, тази чалма си мисли, че може да се облажи с Амбър. Долу ръцете от нея. Чу ли ме? Момчета, гади ми се от вас. — Изплю се на земята и застана точно срещу Анил. Беше истинска грамада.

Анил пусна китката на Амбър и вдигна ръце към главата си.

— Никого не докосвам. Смятам, че Амбър може да си ходи. Няма нужда да стои тук. — Погледна към нея и кимна по посока на апартамента й. Бе смръщила вежди. В очите й се четеше същият страх, който бе виждал у мнозина пациенти.

— Да, тръгвай, Амбър — каза Руди. — Ние ще се оправим с тези боклуци.

Анил изрита раницата към нея и отново кимна с глава. Долната устна на Амбър трепереше и от гърлото й се откъсна тихо ридание, когато се наведе за раницата. Бавно отстъпи заднишком, а после изчезна зад ъгъла.

Руди пресуши бирата и хвърли празната бутилка към стената, където се разби на сантиметри от краката на Балдев.

— Слушайте, господа — на лицето на Балдев цъфна обичайната му широка усмивка, той се отпусна и пъхна ръце в джобовете си. — Не може да вините Амбър, задето се забавлява в компанията ни. — Пелтечеше пиянски и се поклащаше на токовете си. — Имам подход към дамите. Намират ме за неустоим, нали, приятели? — обърна се той към Анил и закима ухилено.

Анил не знаеше как да реагира. Балдев можеше да се измъкне невредим от ситуацията. Може би вроденият му чар щеше да помогне и сега и след няколко минути всички щяха да се озоват в бежовия си апартамент и да се смеят на случилото се. Анил бавно кимна на другаря си.

Балдев беше застанал с лице към него, когато Анил забеляза с периферното си зрение как Руди се хвърли към приятеля му. Сграбчи в юмруците си ризата на Балдев и го блъсна в тухлената стена. Стъклото изхрущя под ботушите му.

Махеш извика зад Анил, призовавайки божието милосърдие. Анил пристъпи към Руди. Адреналинът пулсираше в тялото му, когато се озова пред огромните космати гърди на Лий.

— По-добре стой настрана, ако не искаш да ти сритам задника и да те изхвърля обратно в Ирак, Осама.

Анил заблъска мускулестата ръка на Лий, но усилията му се оказаха напразни. Наблюдаваше безсилно над рамото на Лий как Руди заби юмрук в корема на Балдев. Приятелят му се преви и изстена.

— Изправи се, мъжки! — Руди изрита Балдев в крака. Той падна на колене и дланите му се озоваха върху парчетата стъкло. Балдев запълзя бавно по тротоара. Анил можеше да чуе как счупеното стъкло пукаше под коленете му. — Къде си тръгнал? — Самодоволно ухиленият Руди вървя след Балдев известно време, а после вдигна ботуша си и насочи тока му точно над тила на жертвата. Той погледна към Лий и се изкикоти.

Махеш изскимтя. Анил затвори очи, а после се насили да ги отвори отново и в този миг видя как дебелият черен ток се стовари в целта си. Ужасен пукащ звук разцепи въздуха и Балдев рухна на тротоара с прострени встрани ръце и крака, с лице върху стъклата. От гърдите му се изтръгна едва чут стон. Анил си спомни една случка, когато беше на седем. Слугите бяха уловили заек, който правеше поразии в посевите. Задните крака на раненото животно бяха приклещени между острите зъби на ръчно направен капан. То бе издало същия обречен стон.

Анил отново се втурна напред. Този път успя да изненада Лий и да го избута встрани. Опита се да се вкопчи в гърба на Руди, но се докопа само до ризата му. Анил нямаше никаква представа как да се бие. Единствените му учители бяха боливудските екшън филми, но необузданият му гняв компенсираше липсата на умения. Опита се да издърпа Руди от Балдев, но някой сграбчи здраво собствените му рамене и той полетя назад. За част от секундата Анил мерна пожълтелите зъби на Лий, а след това сякаш времето забави своя ход и всичко потъна в тишина, нарушавана единствено от бръмченето в ушите му. Видя как Лий отдръпна назад ръката си, свита в юмрук, а после замахна към главата му.

Болката експлодира в лявата част на лицето му. Анил чу изпукване. Надяваше се, че не му бе счупил крехката скулна кост. Усети вкуса на кръв в устата си. Падна на земята и удари лакътя си в бетона. Незабавно се сви във фетална поза. Обви ръце около тялото си и скри лакът. Няколко пъти си пое дъх и когато се опита да отвори очи, лявото остана като залепено, едва помръдна клепач.

Анил запълзя и се наведе над тревата. Беше сигурен, че ще повърне, но напъните му се оказаха напразни. Махеш коленичи пред него, главата му докосваше земята, докато повтаряше напевно една и съща мантра отново и отново.

Анил се обърна, за да погледне през рамо. Лий беше извил ръцете на Балдев зад гърба му, а Руди го блъскаше с юмруци. Кръв струеше от челото му и се стичаше надолу по бузите. Анил докосна собственото си слепоочие и пръстите му се обагриха в ален цвят.

— Е, научи ли си урока? Ще държиш ли проклетите си черни ръце на паки^[2] далече от Амбър? — изкрещя Руди, бълвайки расистки оскърбления в безумни комбинации. — А? — Руди прехапа долната си устна, ноздрите му се разшириха и изрита безпомощния мъж в пищяла, но не получи никакъв отговор. Очите на Балдев бяха подути и затворени, главата му бе клюмнала. — Ей, чу ли? — Руди се надвеси над Балдев и лицето му се оказа на сантиметри от това на жертвата. Сякаш оглеждаше делото си отблизо, изхрачи се зловещо, отдръпна се и заплю Балдев. Отново не последва реакция.

Лий пусна ръцете на Балдев и той рухна на земята. Главата му се удари с тъп звук в тротоара. Лий ритна Балдев в ребрата с върха на ботуша си, сякаш пред него беше проснат някакъв гризач и искаше да провери дали е още жив.

— Да, мисля, че си е научил урока. — Лий отстъпи няколко крачки и се наведе, за да вземе бирите.

Руди се обърна към Анил и Махеш, които се бяха свили на земята, недалеч от приятеля си.

— Кажете на другарчето си да остави Амбър на мира, а и вие също се разкарайте, ако не искате да ви сполети същото. — Руди срита отпуснатата ръка на Балдев. — Отивайте си вкъщи и си стойте в проклетото котило. — Оправи каубойската си шапка, която някак си се бе задържала на главата му въпреки жестокия побой. — Ако видя някой от вас да се навърта край нея отново — той насочи заплашително пръст към тях, — ще ви вкарам в шибаната морга. Разбрахте ли?

Лий извади последните две бутилки бира от пакета и връчи едната на приятеля си, а после двамата се заклатушкаха към паркинга. Анил изчака, докато мъжете се изгубиха в далечината, а после се втурна към тялото на Балдев, което лежеше безжизнено на тротоара.

— О, боже, о, боже, о, боже — повтаряше Махеш между молитвите.

— Махеш! — извика му Анил и плесна с ръце. — Иди и кажи на Амбър да повика линейка. Донеси кърпи и одеяла и комплекта за първа помощ от килера. — Махеш се поколеба. — Тръгвай! Веднага! — изкрещя Анил и приятелят му се затича.

Анил се наведе над устата на Балдев и положи длан върху гърдите му. Наблюдаваше как се надигат и спускат достатъчно дълго, за да се увери, че честотата на дихателните движения е в нормални граници. После за около минута насочи вниманието си изцяло към гръдния кош. Постави два пръста на сънната артерия, за да измери пулса, като затвори очи и преброи до десет. Дихателни пътища — чисти, дишане — плитко, 20 вдишвания в минута, пулс — 56.

Когато отвори очи, съзря Амбър, коленичила срещу него от другата страна на Балдев. Очите й бяха зачервени и по лицето й се стичаха сълзи.

— Линейката пътува насам — прошепна тя дрезгаво. — Обадих се на полицията веднага след като се прибрах. Минали са най-малко пет минути. Мислех си, че трябваше да са тук… — Думите й преминаха в хлипане. — О, господи — зарида тя. — Ще се оправи ли?

— Балдев? — Анил плесна леко страните на приятеля си. Лицето му бе потънало в кръв, парченца кафяво стъкло се бяха забили в челото, лявата страна на лицето и брадичката. Дълбок разрез се спускаше в ъгъла на единия клепач, очите му бяха подути и посинели. — Балдев? Можеш ли да ме чуеш, бхаи? — Когато Анил посегна да избърше окървавените си ръце в предната част на ризата си, раздираща болка премина от десния лакът до китката му. Опита се да разтвори единия клепач на Балдев.

Махеш пристъпи мълчаливо и коленичи, подавайки му купчина одеяла и кърпи. Амбър грабна най-горната яркожълта раирана кърпа, с която Балдев ходеше на басейн.

— Да я сложа ли под врата му?

— Не — отвърна Анил. — Не искам да го движим. Може да има травма на врата или гръбначния стълб. — Пое китката на Балдев, за да напипа периферния пулс: беше слаб, но равномерен. Вдигна ръката на Балдев към светлината, но Махеш му правеше сянка. — Махни се от лампата — нареди Анил. Когато Махеш не помръдна, Анил вдигна глава и забеляза блуждаещия му поглед. — Заведи го някъде настрани — каза той на Амбър, като кимна към Махеш.

— В шок е. Нека да седне и да постави глава между коленете си.

Когато Амбър отведе Махеш встрани, Анил огледа пръстите и ръцете на Балдев. Той натисна с нокът и зачака реакцията на приятеля си.

— Хайде, бхаи, отвори очи.

— Няма ли да си отвори очите? — извика Амбър. — Какво значи това? В безсъзнание ли е?

— Вероятно. Но очите му са подути до неузнаваемост. — Анил докосна леко веждата му. — Има толкова много наранявания. Трябва да сме внимателни. — Потърка челото си, а после отново сграбчи ръката на Балдев и стисна палеца му с все сила. — Балдев, хайде, човече. Дай ми знак.

Глухо, едва доловимо стенание долетя от приятеля му. Анил се надвеси над него.

— Добре, чух го. Чух те, Балдев. Знаеш ли къде си? — Анил залепи ухо към устните на Балдев, но очакваният отговор бе заглушен от сирените на линейката, виещи в далечината. — Амбър, излез на улицата. Покажи им къде сме.

Амбър погледна към Махеш, седнал на тревата, свел глава между коленете си. Раменете му бяха покрити с одеяло. После скочи и се затича към паркинга, размахвайки ръце над главата си.

— Остани с мен, бхаи — промълви Анил и стисна пръстите на Балдев. — Аз съм до теб. — Погледна към Махеш, който продължаваше да стои с наведена глава и да се полюшва напред-назад. — Няма да те оставя. — Когато линейката приближи с включена сирена, в коридора се насъбраха съседи. Амбър дотича. Потното й лице блестеше. Един лекар изскочи от линейката и Анил се изправи, за да го посрещне. — Анил Пател, специализант в Парквю — представи се той. — Дали ще го приемат в спешното на Парквю?

Лекарят нахлузи латексови ръкавици.

— Да. Натам ли да караме, докторе?

Анил кимна.

— Пациентът получи жестоки и многобройни наранявания по гърдите, гърба и лицето. Вероятно има травма на врата или гръбначния стълб. Ще се наложи да го качите на носилка. — Анил докладваше състоянието му, докато се приближаваха към тялото на Балдев, където Амбър се опитваше да изтласка зрителите. — Сърдечен ритъм — 20. Пулс — 56. Почти неконтактен. Глазгоу кома скала^[3] — под осем: E1c, V2, без моторен отговор. — Анил изпита облекчение, че нито Амбър, нито Махеш можеха да дешифрират медицинските термини, описващи критичното състояние на Балдев. Той долови погледа на Амбър и посочи Махеш.

— Дай му да пие нещо със захар.

Парамедиците обездвижиха врата и главата на Балдев и го поставиха в носилката.

— Отдръпнете се. Направете път! — изкрещя един от тях на насъбралата се тълпа.

Анил ги последва в линейката. Преди да затворят вратите, той извика към Амбър.

— Хей! — не беше в състояние да изрече името й. — Карайте зад нас към болницата.