Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (29)

24.

След като утрините захладняха и окапалите листа образуваха големи златистожълти и яркочервени купчини по земята, Анил започна стажа си в онкологичното отделение. Пациентите на онкологията бяха хроничноболни: деветнадесетгодишен студент, чийто мозъчен тумор не се повлия от лъчетерапията; млада майка с двойна мастектомия, която не можеше да държи детенцето си; бизнесмен, диагностициран с напреднал стадий на рак на дебелото черво в годината, в която се бе пенсионирал. Малцината излекувани пациенти бързо се забравяха на фона на безнадеждните случаи. Анил за пръв път имаше възможност да работи отново с доктор Соня Мета след смъртта на Джейсън Калхун в интензивното. Той изгаряше от нетърпение, защото искаше да й покаже колко много бе израснал след случилото се.

— Госпожо Темпълтън — каза Анил, когато влезе в стаята на пациентката. — Как се чувствате днес?

— Добре, докторе. Моля ви, наричайте ме Мерилин. — Тя се усмихна жизнерадостно. Беше възрастна жена на около осемдесет, оперирана от рак на гърдата. Късата й сива коса беше започнала да расте отново след втория курс химиотерапия. — Госпожа Темпълтън ме кара да се чувствам стара — прошепна тя.

Анил се усмихна.

— Добре, Мерилин. Как е апетитът ти днес?

— О, добре — каза тя. — Не е ли прекрасен снегът? — Посочи към пухкавите бели снежинки, сипещи се навън. — Толкова е хубаво, че съм в стая с прозорец.

Анил проследи погледа й. Бе започнало да вали още през нощта. Докато шофираше към работа, непрекъснато съобщаваха по радиото за затворени училища и задръствания. В Тексас рядко падаше сняг и никой не беше подготвен за него, освен спешното, където вече се наблюдаваше рязко увеличаване на броя на пострадалите при катастрофи.

— Да — съгласи се той. — Красиво е. — Анил огледа стаята и забеляза недокоснатия обяд върху подноса. — Закусихте ли тази сутрин?

— Е, днес въобще не ми се ядеше. Не че се оплаквам, докторе, но както знаете, тукашната храна не е много изкушаваща.

Анил прегледа картона й.

— Явно нямате апетит от няколко дни.

— Съжалявам, докторе — прозвуча разкаяният глас на Мерилин. — Опитах се, но просто храната е толкова безвкусна. — Беше дребна, но жилава жена. Произнасяше думите напевно, сякаш някой свиреше на индийска лютня. Дори и оплакванията й звучаха мелодично.

Анил посочи към подноса с обяда.

— Бих искал да хапнете нещо, за да възстановите силите си. Иначе няма да ви изпиша за домашно лечение. — Той забеляза тънките й ръце с почти невидими вени. — Ще се върна, за да ви проверя по-късно следобед, госпожо Темпълтън.

— Мерилин! — напомни му тя, докато излизаше от стаята.

 

 

Анил откри Соня в сестринската стая.

— Трябва да направим компютърна томография на госпожа Темпълтън. Тя е с рак на гърдата, втори стадий, и последната й химиотерапия е била преди три месеца. Мисля, че може би има нови неврологични симптоми.

— Мислиш? — попита Соня, докато пишеше в някакъв картон.

— Загуба на вкусовите усещания. Не е яла от дни, пие само сок със сламка.

Соня го погледна.

— Направи ли неврологичен преглед?

— Не — отвърна Анил. — Мислех първо да я видя на скенер.

Соня събра документите и тръгна по коридора.

— Защо?

Анил ускори ход, за да я настигне. „Защо? Защото винаги първо преглеждаме пациентите на скенер.“

— По-бързо и по-точно е.

Беше прекарал повече от две години в Парквю, но досега никой не се бе съмнявал във вездесъщия компютърен томограф.

— Пател, трябва да разбереш дали може сам да поставиш диагнозата — каза Соня. — Направи пълен неврологичен преглед, с всичките пет компонента, без да прибързваш, за да разбереш дали има поражения и къде са. А после я прати на скенер, за да се потвърди.

— Но това ще отнеме час, а аз имам още осем пациенти.

— Най-малко час, ако го направиш както трябва — прекъсна го тя. — Малцина от лекарите са способни на това. — Тя затъкна молива зад ухото си. — Не се цупи, Пател. Така или иначе ще я прегледаш на скенер. Просто искам първо да си създадеш мнение. А ако се окажеш прав — извика тя през рамо, докато се отдалечаваше, — ще те черпя обяд.

 

 

Анил бе извършил последния си пълен неврологичен преглед върху състудент от медицинското училище. Започна с черепно-мозъчните нерви, като провери обонянието и зрението на Мерилин, очните движения. Всичко изглеждаше нормално. После се зае със сензорните функции на лицето и спря, когато тя не усети острия край на клечката за уши, с която докосна лявата страна на челюстта й. Направи повторен опит със същия резултат. Макар че нямаше признаци на лицева асиметрия, Анил стриктно прегледа всеки лицев нерв за дисфункция. Провери слуха и фарингеалния рефлекс, както и подвижността на езика.

Мерилин беше приятен пациент. Не възрази нито веднъж, докато Анил извършваше досадния сензорно-моторен преглед и наблюдаваше рефлексите на стъпалата, глезените, коленете и ръцете й, а накрая оцени координацията и походката й.

— Честно казано, докторе, ако знаех, че ще ви причиня всичко това, щях да си изям сандвича с риба тон — Мерилин се усмихна и очите й заблестяха. Когато Анил излезе от стаята, стомахът му се бе свил на топка.

Откри Соня в помещението за отдих.

— Мисля, че има увреждане в мандибуларния клон, между ЧПН5 и ЧПН7^[1] — каза той. — Сигурно е съвсем незначително, защото лицевият нерв функционира. Загубила е само вкусовите усещания в предната част на езика и някои от моторните функции на големия дъвкателен мускул. Неврологичният преглед не отчете други отклонения, затова смятам, че е локализирано в тази част. Вероятно е метастаза от рака на гърдата.

— Добре, Пател — каза Соня. — Направи скенер и провери дали си прав.

Когато Анил прегледа резултатите, откри лезия с големината на грахово зърно между петия и седмия черепно-мозъчен нерв. Соня му върна снимките.

— Добра работа, Пател. Обади се на онколога й и да тръгваме. — Тя закрепи пейджъра на колана си. — Гладна съм.

 

 

— Изглеждаш твърде мрачен за човек, който би трябвало да е доволен от точната си преценка, Пател.

Соня седеше срещу него на масата в кафенето. И двамата си бяха поръчали сандвич с печено сирене. Соня беше омела своя, докато този на Анил седеше недокоснат в чинията.

— Ще ми се да бях сгрешил с този случай — отвърна Анил. — Ама че депресираща специалност. Всички умират.

— Всички умират така или иначе, Пател.

Соня се пресегна и взе няколко пържени картофа от порцията му.

— Онкологията изглежда толкова безпомощна. При кардиологията поне можеш да помогнеш на повечето хора. Има ангиопластика и съдово стениране^[2].

Анил набоде дебело парче краставица и счупи пластмасовата вилица.

— Кардиология? — изненада се Соня.

Анил кимна:

— Ще кандидатствам за аспирантура по инвазивна кардиология. Смяташ ли, че имам шанс?

— Честно казано, не знам, Пател — отвърна тя. — Но трябва да си помислиш дали тази специалност е подходяща за теб. Това ли е най-добрият начин да приложиш уменията си? Така ли искаш да помагаш на хората? Знам, че лесно можеш да се изкушиш от наличната технология, но виж какво направи днес. — Тя се приведе над масата. — Диагностицира мозъчен тумор, използвайки единствено очите и ръцете си.

— Скенерът щеше да го открие по-бързо — обади се Анил. — Защо изобщо ме накара да направя този преглед?

Соня сви рамене и се облегна на пейката.

— По времето, когато бях младши специализант, ужасно торнадо връхлетя Далас. Токът спря в целия град. Болницата разполага с аварийни генератори, но ни казаха, че трябва да изпращаме само спешните случаи в радиологията. Наложи се да разчитам на всички умения, които бях трупала систематично по време на първата година от престоя си. — Тя поклати глава. — Същия ден открих периферен неврит на пациент, страдащ от хроничен диабет. Не знам кой бе по-изненадан — аз или дежурният лекар. — Тя допи студения чай. — Пълният физически преглед е забравено изкуство, Пател, но ако го извършиш правилно, можеш да поставиш много по-точна диагноза, отколкото си мислиш.

— Но защо и при днешния случай? Реши, че снегът ще причини повреда в електроснабдяването? — Анил кимна към прозореца.

— Не бих си сложила главата в торбата заради всеки. — Анил се взря в нея неразбиращо. — Безспорно имаш своите недостатъци, Пател. Но освен това притежаваш потенциал да се превърнеш в нещо повече от средностатистически лекар, каквито ще станат повечето ти колеги. Съзнавам, че си готов да се изправиш срещу предизвикателства, след като си дошъл тук чак от Индия, но поне се научи как се прави пълен физически преглед, тъй като там няма скенери във всяко отделение. — Тя се замисли, забила поглед в коричката на печеното сирене. — Пациентите винаги искат решение и ние обичаме да се чувстваме непобедими, но медицината не е съвършена наука. Ако искаш да бъдеш наистина добър лекар, трябва да изучиш тънкостите.

Пейджърът на Анил завибрира в джоба му. Той погледна и въздъхна дълбоко.

— Онкологът е тук. Ще ми се да можеше да направим нещо за нея. Тази възрастна дама е толкова мила. Последният курс химиотерапия я е изтощил съвсем, а сега трябва да я убедим да се подложи на следващ.

— Може би не трябва да я убеждавате. — Соня се изправи и взе подноса си. — Може би това не е правилният подход.

— Какво искаш да кажеш? — Анил я последва, като взе полуизядения сандвич. Времето в асансьора обикновено му стигаше, за да довърши обяда си. — Нима това не е най-подходящото лечение при този вид метастази?

— Тя е жена, която живее с неизлечима болест от години. Можеш да я попиташ дали е обмислила как да прекара оставащото й време — каза Соня. — Вероятно ще получиш неочакван отговор.

 

 

В късния следобед Анил седеше с Мерилин Темпълтън, докато онкологът й обясняваше, че туморът има разсейки в мозъка. Показа й снимките и й представи вариантите за лечение, като препоръча да започне незабавно трети курс химиотерапия. Преди да си тръгне от болницата, Анил се отби в стаята на Мерилин и я откри седнала край прозореца, втренчила поглед в нощта. Снегът вече бе спрял да вали и улиците бяха покрити с киша.

Подносът на Мерилин беше покрит с капак. Анил й подаде бутилката сок, която бе донесъл, и седна.

— Мерилин — каза той и тя се усмихна, — какво мислиш за възможностите, представени от доктор Хизли?

Мерилин разбърка сока със сламката:

— Не желая да разочаровам никого — нито семейството, нито приятелите си, дори доктор Хизли. Той ми оказа огромна подкрепа през последните две годни. Много умен мъж! Знаете ли, че има три момчета?

Анил се усмихна в очакване на следващите й думи.

Мерилин въздъхна.

— Аз съм щастлив човек. Две деца, петима внуци, страхотен съпруг, мир на праха му — прекръсти се тя. — Това — тя посочи стаята — за мен не е живот. Не мога да се радвам на градината си, нито да помагам в църквата. Живях прекрасно. Неизбежно е, нали? — Тя утихна за миг. — Сега всичко е в божиите ръце.

Анил се поколеба, а после кимна. Пациентите рядко го обсъждаха, но в нейния случай краят наистина бе неизбежен.

— Да, не ти остава много време, но можеш да избереш как да го преживееш. — Той се пресегна и стисна ръката й.

Мерилин погледна през прозореца.

— Всички искат да се боря. Казват, че съм боец. — Тя се обърна към Анил. — Но човек трябва да реши за какво си струва да се бори, нали?

 

 

Мерилин прекара още три дни в отделението по онкология. Анил се отбиваше при нея всяка вечер, преди да се прибере у дома. Понякога оставаше цял час, докато тя се опитваше да хапне част от храната. Говориха си за Бог и рая. Тя беше ревностна католичка, но се интересуваше от хиндуистката вяра в прераждането.

— Ако зависеше от мен, бих се върнала на този свят под формата на птица, може би орел — каза тя на Анил, докато премяташе зърната на броеницата. — Би било страхотно да летиш и да се радваш на земята под теб.

Следващата вечер Мерилин го изненада.

— Женен ли сте, доктор Пател? — Когато поклати глава, тя добави: — Приятелка?

Анил отново поклати глава и се сети за подканите на майка си, която настояваше да започне да му търси съпруга. Но въпросът на Мерилин прозвуча по различен начин. Мерилин опусна глава върху тънката болнична възглавница и зарея невиждащ поглед.

— Съпругът ми пишеше стихотворение за мен на всяка годишнина. Първото беше простичко:

Розите са червени,

виолетките са сини.

Любовта е откровение,

животът — това си ти.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Каза, че не знаел какво друго да ми подари, тъй като бе първата ни годишнина. Но след това се превърна в традиция, която спазваше всяка година. Независимо какъв подарък купуваше, винаги го придружаваше със стихотворение. — Тя се засмя. — Ставаше все по-добър. В годината, в която се роди дъщеря ни, написа хумористично петостишие:

Някога в Далас имало дама,

която избягвала всякаква драма,

докато не започнала да ражда.

И тогава всеки съсед към виковете й се нагаждал,

а тя проклинала съпруга, вкарал я в таз беда голяма!

Не можеше да повярва, че дълбокият гърлен смях струеше от това дребно телце. Анил неволно се присъедини към веселието й.

— Как се запознахте? — попита той.

Мерилин въздъхна и избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

— На танци. Беше в армията и току-що се бе върнал от Корея. — Тя поклати глава. — Изглеждаше толкова висок и силен в униформата си. Именно външният му вид ме привлече първоначално, но не това ме накара да се влюбя в него.

— Така ли? А кое? — Анил кръстоса крака и се отпусна назад на облегалката на стола. Дежурството му бе приключило преди половин час.

— След танците ме изпрати до вкъщи и седнахме на верандата. Говорихме си цяла нощ. — Мерилин извърна глава, за да погледне през прозореца. — Каза ми какво е видял там, ужасни неща. — Бръчки прорязаха челото й. — Разкри сърцето си пред мен. Не се страхуваше да ми покаже слабостите си. Беше нещо изключително за времето си някой мъж да постъпи по този начин. Това е разковничето за стабилен брак. Осигурява ти сигурно местенце, където можеш да бъдеш изцяло себе си, без да криеш слабите си страни. — Тя замълча за миг, а после добави: — Особено слабите страни. — Мерилин отново се загледа през прозореца и притихна.

Анил се замисли за Амбър. Колко отчаяно се бе старал да се представи в най-добра светлина — човекът, който можеше да тича бързо, да разказва вицове и дори да танцува кънтри. Бе смятал желанието си да даде всичко от себе си, когато бе край нея, за добър знак, доказателство за сериозността на връзката им. Но дали това беше истинската му същност, онзи идеализиран човек, който въобще не приличаше на него? Беше скрил недостатъците и слабостите си от Амбър.

„Глината има памет“, бе казала Лийна. Най-слабото място винаги е там, където нещо се е пречупило, и ако го потърсиш, веднага ще го съзреш. Но въпреки това бе запазила своите несъвършени творения, точно както се бе отнесла и към слабостите му — съвсем спокойно.

Мерилин предпочете да не се подлага на допълнително лечение. В магазина за подаръци в болницата не предлагаха орли, но Анил й купи шарен плюшен папагал, който я разсмя от сърце. Даде му позахабен екземпляр от любимата си книга, илюстрирана версия на „Дезидерата“^[3].

— Научила съм я наизуст — намигна му тя.

В деня, в който трябваше да изпишат Мерилин, Анил донесе млечни шейкове от заведението за бързо хранене, разположено на отсрещния край на улицата, и двамата с Мерилин се качиха на покрива на болницата, за да ги изпият там. После я настани в количката и я отведе до фоайето. Плюшеният папагал лежеше в скута й. Дъщеря й вече чакаше и й помогна да се прехвърли в минивана. Когато се върна с празната количка в онкологията, му хрумна, че пациентката, която бе лекувал с най-голямо удоволствие през двата месеца в това отделение, нямаше да е сред онези, чийто живот бе спасил, а щеше да се прибере у дома, за да умре в мир.

 

 

През следващата седмица Анил редовно вечеряше с Чарли, за да репетира представянето си пред доктор Танака. Упражнява се, докато думите не започнаха да се леят гладко, и Чарли се съгласи, че е готов да впечатли всеки с изследователския си проект.

След седмица Анил откри кабинета на доктор Танака в катедрата по кардиология и приближи със свит стомах. Почука и доближи ухо към вратата. Дочу приглушения отговор на доктор Танака и влезе. Анил се представи отново, понеже Танака не го разпозна, и се зае с презентацията. Успя да изрече първото изречение и изпита гордост, че не заекна никъде, но в този момент Танака вдигна посребрената си химикалка и го прекъсна.

— Доктор Пател, радвам се, че ви е харесала катетеризационната лаборатория. Не искам да я пазя за себе си, както биха сторили някои хора. Предпочитам да я покажа на специализантите си на даден етап, за да разберат истинската сила на кардиологията. Вярвам, че няма друга по-прецизна специалност. Но за съжаление, вече съм ангажиран. Ще бъда наставник на изследователския проект на един от специализантите и нямам време за втори. Познавате ли доктор Крендъл?

Анил кимна. Ушите му бучаха в съзвучие с жуженето на флуоресцентните лампи.

— Предложете му да работите в екип — продължи Танака. Трей има много интересен проект върху ранни инциденти на ОМИ^[4]. Очаквам с нетърпение резултатите.

Анил благодари на доктор Танака за предложението. След като напусна кабинета му, забърза по коридора на катедрата по кардиология и заобиколи асансьорите. Искаше да остане сам и затова предпочете стълбището.

 

 

Анил взе на бегом трите етажа, блъсна вратата на аварийния изход и почувства милувката на студения въздух.

Когато Анил се върна у дома, на кухненския плот откри тънък син плик, адресиран до него. Той взе внимателно писмото, изпратено с въздушна поща, и го огледа. Бледосиният плик беше нашарен с тъмносини и червени ивици, строени като войници. Не разпозна почерка. Инстинктивно го доближи към носа си и долови лек аромат. Кардамон? Взе нож от кухненското чекмедже и пъхна острия връх под капака на плика.

В родината му хората винаги се отнасяха с голямо внимание и уважение към аерограмите. Бледожълтата хартия беше сгъната под формата на плик. Върху нея имаше точно определено място за писане: малка страница и една трета от другата страна. Този вид кореспонденция беше подходящ за податели с дребен почерк и получатели със силно зрение. Когато Анил се бе преместил в Далас, майка му редовно му изпращаше аерограми веднъж месечно, за да го информира за семейните дела. Те винаги завършваха с няколко реда. Разкривените букви, изписани от треперещата ръка на баща му, бяха поредното доказателство за напредващата болест. След смъртта на баща му Анил спря да получава аерограми.

Той прочете писмото на Лийна, застанал в кухнята. Когато вдигна поглед от листа, стаята се завъртя. Той сграбчи плота, за да потърси опора, после направи няколко крачки към мивката и завъртя кранчето. Остана в тази поза известно време, без да си дава сметка колко дълго, просто наблюдаваше течащата вода, прозрачните балончета въздух, които се превръщаха в бяла пяна. Когато гаденето най-сетне отмина, Анил наплиска лицето и врата си с вода, а после подложи главата си под струята. Жадуваше да се освободи от тези образи, повечето от които бяха плод на въображението му, но един щеше да се запечата завинаги в съзнанието му — червената сбръчкана кожа на крака на Лийна.

Анил свали болничната униформа и навлече спортния екип. Излезе от апартамента само с ключа. Стискаше го с такава сила, че острите краища се забиваха в кожата му. Тичаше без цел и посока, пресичаше оживени кръстовища, спускаше се по непознати улици, подгонен от страха, че ако спре да тича, ще експлодира. Кипеше от гняв, но съзнаваше, че яростта му бе безсмислена: обидите срещу Лийна бяха нанесени отдавна, а и тя се намираше на другия край на света. Кого трябваше да накаже сега?

Когато Анил се прибра у дома на свечеряване, дробовете му изгаряха, но той бе открил обекта, към който да насочи гнева си. Майка му бе съдила Лийна, без да знае нищо за нея.