Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (27)

22.

Анил се наобядва, но бе твърде неспокоен, за да подремне. Докато обитателите на Голямата къща спяха, той се запъти към дома на Лийна. Откри я на терасата. Заглаждаше горния край на съда, който му бе показала вчера, с грубата страна на парче палмова кора. Ръката й се движеше бързо и отсечено само в една посока. Във въздуха се носеше бял керамичен прах, който се сипеше върху лицето и раменете й. Долови присъствието му едва когато спря да заглажда съда и се закашля от прахоляка.

— Исках да ти благодаря — изрече Анил. — Задето ми помогна със съвета тази сутрин.

— Аз ли? — Тя се усмихна и наклони глава. — Нищо не съм направила.

Без нея на Анил никога не би му хрумнало да освободи голямата стая от зрителите и да отдели Санджай от хората, пред които нямаше да посмее да говори открито.

— Може ли да те помоля за услуга? Ще ми заемеш ли част от купите и чашите си? — попита Анил. — Не от хубавите. — Той махна с ръка към редиците недовършени съдове на терасата. — Онези от вътре ще свършат работа.

Лицето на Лийна бавно засия и усмивката й разкри разстоянието между предните й зъби. Тя инстинктивно вдигна ръка, за да прикрие устата си. Не бе за вярване, че се притеснява от външния си вид. Той предпочиташе тази широка усмивка, разкриваща дребното несъвършенство между зъбите й. Като се усмихнеше така, сякаш цялата разцъфваше. Постави внимателно съда на балкона и се изправи, обвита в облак прах. Косата й белееше и Анил си я представи как би изглеждала, когато остарее. Все така красива.

Тя донесе голям поднос от къщата и го напълни с керамични съдове от лавицата: някои от тях имаха видими дефекти, други — почти незабележими.

— Защо е всичко това?

— Ела в Голямата къща утре сутрин — каза Анил. — Ще ти покажа.

На следващия ден Анил стана рано. Събудиха го кукуригането на петела и слънчевите лъчи, които постепенно затоплиха чаршафите му. След четири дни тялото му най-сетне бе привикнало напълно към някогашния познат ритъм на живот в Панчанагар.

На долния етаж братята му бяха насядали около масата и се изненадаха да го видят толкова рано. Киран и Чанду си сипаха втора чаша чай, за да правят компания на Анил, докато закуси, но Никхил избута стола и съобщи, че отива на полето.

— Слушай — обърна се Анил към Никхил, — ако имаш работници с някакви травми, изпрати ги тук в почивката, за да ги прегледам. Ще се погрижа за тях.

Лицето на Никхил остана безизразно. Само повдигна вежди и излезе.

 

 

Анил измъкна куфара изпод леглото и помоли Пиа да му помогне навън на верандата. Те заедно разчистиха всичко и оставиха само два стола, а в разнообразните съдове подредиха медицинските принадлежности: спринцовки, бинтове, марли, антибиотици, лекарства и дезинфектанти. Анил поиска от майка си няколко метални съда с преварена вода и куп кърпи.

— Лийна! — провикна се Пиа и помаха. Анил се обърна и я видя да приближава към къщата.

— Какво става тук? — Лийна застана до най-долното стъпало и огледа верандата на Голямата къща, преобразена във временна медицинска амбулатория. Засенчи очите си с ръка.

— Ще ни е нужна помощ — рече Анил. — Ако искаш, остани. — Преди Лийна да успее да продума, някой закрещя името му. Обърна се и съзря един мъж, който тичаше към къщата.

— Анил бхаи! Анил бхаи! — ръкомахаше мъжът и тичаше презглава. Беше Санджай от вчерашния съвет. Той изкачи стълбите на верандата, като взимаше стъпалата по две наведнъж, и коленичи задъхано на няколко крачки от Анил. Сключи ръце за намасте и се поклони дълбоко, докосвайки стъпалата на Анил, а после се изправи пъргаво като гимнастик.

— Подейства, Анил бхаи. Стана точно както каза. Аз съм щастлив мъж. Много щастлив. — Санджай засия. — Мала също. И тя е много щастлива.

Анил надникна през рамото на Санджай и видя Мала да се приближава към тях. Носеше купа, пълна с кокосови орехи, плодове и цветя. В погледа й се четеше срамежлива усмивка. Мала подаде купата на Анил, прегърна Лийна и двете се отдалечиха.

— Анил бхаи, имаш ли още от тях? — Санджай измъкна празната опаковка и му я показа.

— Да — отвърна поразеният Анил. Мъжът беше преобразен до неузнаваемост. Той постави на земята огромната купа с плодове. — Ще отида да потърся.

 

 

Още преди да приключат с приготовленията, пристигна първият работник с инфектирана рана на ръката. Анил дренира гнойта, а после показа на Лийна как да почисти мястото с йод, да нанесе антибиотичен мехлем и да го превърже, за да предотврати замърсяването. От нивите и съседните къщи заприиждаха слуги. След час опашката от хора се виеше по стъпалата и продължаваше до поляната пред Голямата къща. Познато безпокойство завладя Анил; той чувстваше неотложна потребност да намали колкото е възможно по-бързо броя на чакащите, но явно никой друг не се чувстваше по същия начин.

Анил преглеждаше пациентите в единия край на верандата, Лийна му помагаше, когато се налагаше, а после изпращаше онези, които си тръгваха. Пиа обхождаше опашката, разпитваше хората какви са оплакванията им и придвижваше спешните случаи най-отпред. Дори и майка му, която с неохота се съгласи да даде кърпите си, изпрати домашните слуги да занесат вода на чакащите под слънцето.

Времето за обяд дойде и отмина, а Анил отказа да си почине. Майка му изнесе храна навън и ги принуди да хапнат. „Що за глупости! Да я карат без ядене!“ Когато стомахът му закъркори, Анил хапна набързо. Вдигаше глава след всеки пациент, за да види как се справят с човешката верига, която се виеше надолу по пътя.

Намираше известна, макар и странна прилика с натоварените дежурства в спешното отделение на Парквю. И в същото време не можеше да става и дума за сравнение. Хората чакаха търпеливо на опашка под прежурящото обедно слънце. Мъжете бяха покрили главите си с бели кърпички, а жените използваха краищата на саритата. Всеки пациент се представяше, обяснявайки каква бе връзката му със семейство Пател: далечен братовчед на съпруга на сестрата на татко, съсед на някой от полските работници, възрастната баба на един от крикет съотборниците на Киран. Едва след като разясняха откъде го познават, описваха болестта си. Често благодаряха на Анил и господ още преди да е предприел нещо, за да ги излекува.

С напредването на деня Анил се погрижи за слуга със счупено ребро, когото някакво магаре бе ритнало; двама други със сериозно инфектирани рани; шест души от съседското семейство, които се бяха заразили с малария. Братята на Анил се върнаха от полето, слънцето залезе, но той и Лийна продължиха да работят под светлината на единствения фенер. Когато опашката оредя и останаха неколцина човека, Пиа се захвана да помогне на Лийна с бинтоването на повърхностните рани. Изпратиха последните пациенти, когато майка му бе приключила с приготвянето на вечерята и всички в Голямата къща бяха започнали да се хранят. Върху мастиленосиньото небе, осеяно със звезди, грееше ярката луна. Анил едва различаваше лицето на Лийна, докато почистваха ръцете си и инструментите в съда с гореща вода. Но той дорисува неясните контури с погледите, откраднати през деня: изящната извивка на веждите й, мъничката златна обица на носа й, полуотворените плътни устни, разкриващи раздалечените й зъби. Беше се усмихнала няколко пъти въпреки тежката работа и жегата. Може би вече не се притесняваше чак толкова от несъвършенството си.

Вечерта, докато лежеше в леглото, усещаше тялото си натежало от приятна умора. След вечеря Никхил го беше дръпнал встрани и му бе благодарил, задето бе излекувал работниците му.

— Той е един от най-добрите слуги, онзи с инфектираната рана на ръката. Покрай цялата суматоха бях решил, че просто се оплаква като останалите, но наистина го е боляло. Облекчението, което видях на лицето му, когато се върна днес… — Никхил замлъкна. Положи ръка върху рамото на Анил. — Благодаря ти, бхаи.

Споменът накара Анил да се усмихне и да се отпусне в доволно изтощение. След миг сънят го надви.

 

 

На следващата сутрин Пиа почука на вратата на спалнята на Анил, а после надникна вътре:

— Ставай, братко. Погледни навън!

Замаяният Анил се надигна от леглото и се приближи към прозореца. Петима или шестима души чакаха на поляната пред Голямата къща:

— Кои са те?

— Един от полските работници, на които помогна вчера, се върна със съпругата и децата си. Всички имат треска. Устните на бебето са напукани и сухи. Сигурно е обезводнено.

Анил погледна към малката си сестра. Как и откъде бе научила подобни неща? Протегна врат и надникна през прозореца. Трима души на колела и още неколцина пеша се приближаваха по пътя.

— Най-добре се обличай, бхаи — каза Пиа.

Той взе дрехите си.

— Ами Лийна?

Пиа бе стигнала до вратата, когато извика през рамо:

— Ще я доведа.

Мълвата беше плъзнала из селото. През целия ден хората, нуждаещи се от медицински преглед, се тълпяха пред Голямата къща. Идваха сами или на групи, пеша, с мотопеди или колела. Носеха сламени рогозки за сядане и закуски, за да се подкрепят по време на продължителното чакане. С помощта на Лийна и Пиа Анил намести счупената китка на млада жена, измъкна топче ушна кал с размерите на гроздово зърно от ухото на възрастен мъж и се погрижи за ковач с жестоко изгаряне на ръката. Работеха, докато не свършиха медицинските им принадлежности, но дори и тогава някои хора отказаха да си тръгнат, смятайки, че Анил можеше да извърши чудо с голи ръце.

Тълпата най-сетне бе започнала да оредява, когато Пиа се приближи към него, водейки за ръка малко момиче на около пет или шест години. Анил изучаваше лицето на детето, докато слушаше обяснението на Пиа. Когато чу, че го боли един от кътниците, Анил изгледа гневно сестра си. Знаеше, че не може да облекчи зъбобола. Но очите на момичето се наляха със сълзи. Анил коленичи и я накара да отвори уста. Венецът не бе подут, мястото не беше инфектирано и не гноеше.

— Да опитаме с карамфил — предложи Пиа. — Помня, че мама правеше това, когато бях малка.

Анил сви рамене. Пиа влезе в къщата и се върна с шепа изсушен карамфил. Взе едно зърно, постави го в устата на момичето, точно върху кътника, и я накара да го сдъвче. Детето изпълни заповедта й, а от окото му се отрони сълза.

— Продължавай да дъвчеш! Не го яж, изплюй го. Вземи още едно. — Пия взе дланта на момичето в своята и изсипа останалия карамфил.

— Къде са родителите й? — попита Анил.

Пия посочи към двойката, застанала до кокосовата палма на около двадесетина метра.

— Недокосвани — каза тя.

Стояха на разстояние от уважение към по-висшата каста на семейство Пател. Поредната разлика с Парквю, където всеки можеше да бъде приет в спешното за лечение и дори да се скара на Анил, докато изпълняваше дълга си.

Анил погали момичето по главата, когато мина край нея, а тя вдигна поглед към него и продължи да дъвче енергично с усмивка на лицето. Родителите й го поздравиха, като сключиха молитвено ръце, но не го докоснаха. Обясни, че дъщеря им вероятно има кариес на кътника и трябва да иде на зъболекар в града. Междувременно карамфилът щеше да донесе временно облекчение на измъчващата я болка. Извади няколко рупии на банкноти и ги мушна в ръката на бащата.

— Донесете кокосови орехи на тези хора — извика той на работника, който беше наблизо. — Бързо! — добави той, когато момчето се поколеба. Посочи му най-близкото дърво, на което да се покатери. Бащата на момичето се усмихна и благодари с поклон.

Анил се отправи към Голямата къща. Бе успял да излекува мнозина, но не и всички, които бяха дошли, не и онези, които се нуждаеха от операция или по-специални грижи. Именно те занимаваха мислите му. Тревожеше се за жената с диабет, която бе получила язва на крака заради лошо кръвоснабдяване. Той почисти и превърза раната, но тя се нуждаеше от антибиотици, допълнителни грижи и инсулин, за да се овладее болестта. Мислеше за малкото момче, родено с едно ухо, чиито родители го бяха водили във всеки храм в радиус от петдесет километра, за да го освободят от злите духове, които според тях го бяха обладали. Анил обясни, че синът им страда от микротия, вродена деформация, която няма нищо общо с духовете и демоните. Надеждите им бързо повехнаха, когато Анил им каза, че не може да направи нищо, за да помогне на момчето, чието състояние изисква хирургическа намеса.

Едва сега Анил разбираше тежкия кръст на лекарската професия. Никога нямаше да спре да мисли за хората, които не можеше да спаси.

Анил и Лийна разчистиха навън, използвайки помпата. Анил действаше енергично с металната дръжка, а Лийна повдигна сарито, за да измие краката си. Той забеляза, че кожата над глезена на единия крак беше набръчкана и покрита с червени петна. Белегът, който вероятно бе резултат от изгаряне втора степен, обхващаше прасеца и изчезваше под сарито. Той премигна бързо, за да проясни погледа си, и вдигна глава към лицето на Лийна. Тя мигновено извърна очи, пусна сарито върху мократа земя и отстъпи назад.

— Твой ред е — промълви тя и понечи да хване дръжката на помпата.

— Ш-ш-ще останеш ли за вечеря? — попита той. — Ще се радвам, ако доведеш и майка си.

— Благодаря ти, но тя предпочита да се храни у дома — отвърна Лийна. — Трябва да тръгвам.

Анил пристъпи след нея.

— Много ми помогна. Благодаря. Ще ти върна нещата утре.

Лийна се усмихна, отметна кичур коса и се обърна да си върви. Анил я наблюдаваше, докато ситнеше по пътя, и се сети, че преди няколко месеца Пиа го бе попитала как се лекуват изгаряния.

 

 

Мина Пател стоеше до прозореца в голямата стая и гледаше как Анил мие ръцете си на помпата отвън. Можеше да влезе и да го направи вътре, но остана там заради Лийна, която вървеше по пътя с развявано от вятъра сари. В гърдите й се надигна безпокойство. То постепенно измести гордостта, която бе изпитала през деня. Напоследък чувствата й се променяха толкова бързо. Липсваше й непоклатимият като скала Джаянт, центърът на нейната вселена.

Вчера бе един от най-хубавите й дни след смъртта на Джаянт. Всичките й деца бяха около нея и се разбираха сравнително добре. Анил бе проявил проникновена мъдрост при решаването на някои доста сложни спорове. Бе започнал да проумява, както се бе случило и с баща му, че не може да се справи с проблема, ако не разбере хората, динамичната природа на семейството и общността. Джаянт щеше да се гордее, ако можеше да види Анил в ролята, която винаги бе искал да отреди на сина си: да лекува човешките болки — както физически, така и духовни.

Но това бе вчера. Днес Мина трябваше да види как синът й наблюдава момичето, което се отдалечаваше по пътя. Не можеше да си обясни откъде се бе взела.

Трябваше да се намеси по-рано, в мига, когато видя Лийна да помага на Анил в неговата медицинска амбулатория. Но не искаше да прояви негостоприемство към приятелка на Пиа, а и дълбоко в сърцето си Мина съжаляваше момичето.

Тя излезе навън и се приближи до Анил, който стоеше край помпата.

— Сине, трябва да говоря с теб — каза тя. — Не знам какво става, но не е редно да се държиш толкова приятелски с Лийна. При Пиа е съвсем различно, тя е момиче. Но при теб… не изглежда добре. Има неща, които не знаеш…

Анил вдигна ръка и я прекъсна.

— Майко, знам за брака й, ако имаш предвид това.

— Анил, нямаш представа що за момиче е тя. Предаде не само съпруга и родителите си, но и нас с баща ти. Разочарова ни след всичко, което направихме за нея. — Мина въздъхна дълбоко и му разказа цялата история.

 

 

Скоро след като Анил бе заминал за Америка, родителите на Лийна бяха посетили Голямата къща в последната неделя от месеца, деня, в който Джаянт обикновено решаваше споровете между селяните. Макар че Нирмала и съпругът й бяха съседи със семейство Пател, контактите им бяха ограничени. Тъй като Мина бе мемсахиб на рода Моти Пател, тя не можеше да поддържа приятелски отношения с всеки. Джаянт общуваше по-често с Прадип, тъй като и двамата продаваха реколтата си на пазара в града. Джаянт казваше, че бил честен и трудолюбив, и явно харесваше този мъж.

Родителите на Лийна бяха идвали в стаята и по други поводи, но само да наблюдават, тъй че Мина се изненада, когато помолиха за помощ онзи ден. Когато Джаянт поздрави мъжа като стар приятел, Мина разбра, че вероятно щеше да откликне на молбата му, независимо каква беше тя. Смятаха да омъжат дъщеря си, но единственото момче, което бяха успели да намерят, бе от по-заможно семейство. Бъдещите сватове с право искаха по-голяма зестра, отколкото родителите на Лийна бяха предложили. Нирмала и съпругът й се колебаеха дали да приемат искането и да се нагърбят с осигуряването на по-голяма зестра.

— Тя е единствената ми дъщеря, сахиб — беше казал бащата на Лийна. — Разбира се, че искам най-доброто за нея. Какво като ми струва повече? — Жена му се страхуваше да отидат при лихваря, чиито нечестни практики и непосилни лихви му бяха спечелили лоша слава. Нирмала, както и повечето жени, беше пестелива, тъй като бе свикнала да ръководи домакинството с ограничен бюджет. Мина се бе научила от Джаянт, че е много по-разумно да подобриш качеството на продукцията или да пестиш за по-добри култури, отколкото да броиш зърната ориз. Но според Мина дори и тогава съпругът й прекаляваше с щедростта си към останалите.

Джаянт изслуша внимателно както притесненията на Нирмала за финансовата тежест, така и загрижеността на Прадип за бъдещето на дъщеря му. Мина си припомни, че съпругът й се бе отплеснал да разяснява вижданията си за системата със зестрата. Джаянт бе отбелязал, че макар тази практика да бе забранена от правителството от десетилетия насам, според него било немислимо да се сключи брак, ако родителите на булката не направят някакъв подарък. Сребърният сервиз за специални случаи с името на Пател и датата на сватбата им, ръчно гравирани по краищата на гуджарати, бяха дар от родителите на Мина. Някога това е била разумна традиция, целяща да укрепи икономическата независимост на момичетата в началото на брака им. Джаянт със съжаление обясни, че тази практика се е изродила и някои алчни семейства използват средствата, предназначени за булката.

Родителите на Лийна изчакаха търпеливо края на лекцията. Още преди Джаянт да оповести мнението си, Мина знаеше какво ще каже. Съпругът й ясно бе изразил презрението си към лихварите. Хората често идваха при Джаянт с финансови проблеми и той бе ставал свидетел как много от тях стават жертва на заплахите и жестокостта на тези мошеници. Мина не се излъга. Джаянт каза, че иска да помогне на Нирмала и Прадип да осигурят най-доброто за дъщеря си, без да се притесняват. Самият той щеше да им заеме допълнителната сума без лихва. Не беше никак малка — петдесет хиляди рупии. Щяха да са им нужни няколко години, за да ги изплатят. Родителите на Лийна му благодариха, както беше редно. Баща й дори предложи на семейство Пател да заемат почетните места на сватбата.

 

 

Мина усещаше горчив вкус в устата си, когато завърши историята. Нощта настъпваше, в далечината се чу лай на куче.

— Синко, виждаш колко много сторихме за тях, за Лийна. Повече, отколкото мнозина други. Сватбата й щеше да е невъзможна без нашата щедрост. Благодарение на баща ти това момиче получи по-добра партия, отколкото можеха да си позволят родителите й. — Гневът отново се надигна в гърдите й и почувства болката от загубата на съпруга си. — Но Лийна не уважи тази щедрост. Тя посрами семейството си и плю на добротата ни.

Нямаше нужда да продължава. Синът й знаеше какво бе бъдещето на жена, прокудена от новия си дом, чийто брак бе приключил позорно. Стигма, която това момиче щеше да носи до края на живота си. Но Мина нямаше да позволи да опетни собственото й семейство.

 

 

Анил усети, че майка му го наблюдава внимателно, за да види как ще реагира. Анил смени кофата под помпата. Гневът бавно се надигаше в него, докато подсушаваше с кърпа ръцете и краката си.

— Просто искам да внимаваш, Анил — каза майка му. — За твое добро. Когато се върнеш догодина, ще се огледаме за момиче. Вече получих няколко запитвания.

— Е, мамо, няма нужда да се тревожиш за това.

— Добре — потупа го тя по рамото. — Знаех, че ще разбереш.

— Не, ти не разбираш. — Думите, които толкова отдавна обмисляше, сами изхвръкнаха от устата му. — Няма да се върна догодина. Ще кандидатствам за аспирантура по инвазивна кардиология след края на специализацията. Ако ме приемат, ще остана още пет години там.

Анил не допусна да му повлияе тревогата, която се изписа на майчиното му лице, дори изпита известно удоволствие, когато видя изражението й. Обясни естеството на специалността и напредналите технологии в детайли, за да сломи съпротивата й и да предотврати въпросите. Разказа й за новия изследователски проект, върху който работеше, като пропусна да спомене, че все още не си бе намерил академичен наставник, едно от многото неща, които бе пренебрегнал след нападението над Балдев, но бе твърдо решен да удвои усилията си, когато се завърне.

— Не разбираш ли, мамо? Тази наука можеше да спаси живота на татко — каза Анил. — Той би искал да направя това.

Майка му бавно поклати глава.

— Не ми казвай какво би искал баща ти. Той беше велик човек. Ако беше жив, нищо подобно нямаше да се случи. — Тя махна с ръка във въздуха. — Не знам какво е станало с теб, Анил. Вече не знам кой си. Направих всичко за теб, а сега ми причиняваш това. Не можеш да пренапишеш миналото, както на теб ти харесва. — Майка му се обърна рязко и се изкачи по стъпалата на верандата.

Анил въздъхна дълбоко. Изпита странно облекчение, когато чу майка му да изрича гласно собственото му чувство за вина. Затвори очи и си представи как баща му, седнал начело на масата в стаята, обсъжда въпросите около брака на Лийна. Дори и след като отвори очи, този образ продължи да го преследва.

 

 

Два дни по-късно Лийна седеше на пода в гостната и подреждаше деформираните глинени съдове на лавицата.

Очерта ръба на напуканата чаша, в която бяха държали памучните тампони, постави внимателно до нея кривата купа, в която бяха слагали използваните спринцовки. Съдовете, които бе смятала за безполезни, все пак бяха влезли в употреба. През последните няколко дни бе видяла да се стичат хора от близо и далеч, мнозина от тях — за пръв път, след като се бе омъжила. Ако бе спряла да се замисли, преди да се качи по стълбите на Голямата къща, може би щеше да се притесни от предстоящата среща с тях. Но никой от селяните, които бе лекувала в импровизираната амбулатория, не бе показал и капка неодобрение. Лийна бе забелязала нещо в страдащите хора: уязвимостта явно ги правеше по-загрижени за другите. А може би просто не проявяваха любопитство към проблемите им.

Анил й бе помогнал да си възвърне част от уважението. Не я отбягваше, след като научи за брака й, макар да й бе ясно, че не знае всичко. Пиа бе удържала на думата си и не бе казала на никого, дори и на брат си. Лийна поемаше риск, ако споделеше сега, но той заслужаваше да разбере истината. Тя се настани в леглото, кръстоса крака, нагласи бележника си и започна да пише.

 

 

Нирмала мина покрай стаята на дъщеря си, като я наблюдаваше крадешком. Беше сигурна, че Лийна плаче, макар че не издаде и звук. Разбра от начина, по който дъщеря й бършеше крайчеца на очите си с пръсти, сякаш нейният каял се бе размазал. Болеше я, когато виждаше дъщеря си безрадостна и унила. Лийна заслужаваше щастие, но нямаше да го открие с Анил Пател. Това момче не беше подходящо за нея. Лийна настояваше, че й е приятел, но той не ставаше дори и за това. Дъщеря й не знаеше някои неща за онова семейство, а и Нирмала бе решила да ги запази завинаги в тайна.

Семейство Пател бе участвало дейно в уговарянето на сватбата, бяха приели благодарностите им, а после, когато бракът не провървя, им бяха обърнали гръб. Когато Нирмала бе отишла при Мина, за да измоли облекчение при изплащането на непосилния дълг, след като бе започнало изнудването, жената бе отказала да я приеме и бе изпратила сина си. Нирмала бе донесла като дар най-ценното си сари, бе се надявала да поговорят като майки, за да осигури благополучието на единственото си дете. А Мина Пател бе оставила едно момче да се занимава с разбитото й сърце. Не можеше да забрави нанесеното унижение и до днес. Нямаше нужда да натоварва Лийна с грозната истина. Момичето беше преживяло повече болка през последните няколко години, отколкото останалите през целия си живот. Нирмала бе бърсала сълзите от лицето на дъщеря си, бе лекувала раните и изгорената кожа, докато не зараснаха. Сега се страхуваше, че момчето на Пател щеше да отвори отново тези рани.