Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (17)

14.

Лийна бе в дома на съпруга си повече от година, но Нирмала усещаше отсъствието й всеки ден. Една ранна утрин Нирмала се събуди от ужасяващ сън: двамата с Прадип отиваха към пазара, за да продадат реколтата, когато огромни черни гарвани се спуснаха над тях, разкъсаха чувалите с човките си и разпиляха ориза по целия път. Тя тъкмо пресяваше белите зърна от праха, когато телефонът иззвъня в ушите й и я изтръгна от кошмара.

Съпругът й отиде да вдигне, а Нирмала надникна през прозореца. Чувалите все още бяха в багажника на колата. Щяха да ги откарат в града по-късно същия ден. Вече ходеха по два пъти на пазара, като освен обичайната продукция продаваха всичко ценно, което съберяха — яйца от кокошките, мляко от кравите. Нирмала от месеци не бе приготвяла пълнени патладжани с къри, любимото ястие на Прадип. Допълнителното изплащане на зестрата на Лийна ги съсипваше. От спалнята Нирмала успя да долови само няколко думи на съпруга си, но не и целия разговор. Но от тона му разбра, че нещо не бе наред.

Пристигнаха в къщата с нацъфтелите невени два часа по-късно. Дребна възрастна жена отвори вратата. Тялото й се бе смалило и приличаше на дете. На идеално кръглото й лице се мъдреха очила с тънки метални рамки, бялата й коса бе прибрана в малък, стегнат кок. Тя безмълвно отстъпи назад, за да им направи място да влязат, и кимна към Лийна, която спеше върху постелка на пода.

Когато зърна дъщеря си, Нирмала се разплака. Беше облечена в чуждо бяло памучно сари без никаква украса, каквито обикновено носеха вдовиците. Стъпалата и прасците й бяха превързани с ленти от същия бял плат. Нирмала си представи шкафа на възрастната жена, пълен с обикновени бели сарита, след като се бе отказала от цветните след смъртта на съпруга си.

— Тя е смело момиче — каза старицата. — Не проля и сълза, докато почиствах раните й. Много й се е насъбрало.

Сълзите се затъркаляха по лицето на Нирмала, капеха от брадичката й и попиваха в блузата. Тя направи няколко крачки към Лийна и коленичи на разстояние, защото не искаше да я безпокои. Дълбокият златист цвят на кожата на дъщеря й подсказваше, че бе стояла дълго на слънце, а леко издадената горна устна скриваше разстоянието между предните й зъби. Погледът на Нирмала се спусна от познатите черти на Лийниното лице към голите й ръце, които сякаш принадлежаха на някой друг. Бяха покрити със струпеи и синини. Кожата на китката бе почервеняла и сбръчкана от изгарянето. Нирмала ахна.

— Погрижих се за раните, но ще й трябва лекар — каза старицата. — Изгарянията са… жестоки.

— Благодаря — промълви Нирмала и се оттласна от пода, за да се изправи. Тя сключи молитвено длани и сведе глава пред възрастната жена. Изпълнена с благодарност към непознатата, Нирмала почувства как в гърдите й се надигат ридания. Раменете й се разтресоха, докато плачеше безмълвно, а после се свлече на земята, за да докосне краката на старицата. Ръката на рамото й я подкани да се изправи отново.

— Няма време за твоята болка, дете — рече старицата. — Трябва да се погрижиш за нейната.

О, как копнееше за собствената си майка! Нирмала избърса лицето си с висящия край на сарито и огледа стаята, в която имаше два стола и малка маса. Възрастната жена живееше скромно, но въпреки това бе дала едно от саритата си на Лийна, а друго бе разкъсала, за да превърже раните й. Нирмала бръкна в портмонето си, но старицата отблъсна ръката й с такава решителност, че тя не посмя да настоява.

Нирмала не искаше повече да притеснява домакинята, но сърце не й даваше да събуди Лийна. Тя осъзна, че Прадип вече не е в стаята, и през отворената врата го видя да крачи из двора. Беше дребен мъж, но имаше необуздан нрав. Вероятно мислеше как да се срещне със сватовете, чиято къща бе на няколко километра надолу по пътя. Нирмала трябваше да го убеди да загърби гнева си. Тя щеше да направи същото с болката си. И двамата трябваше да изчакат, докато не отведат дъщеря си у дома, за да се възстанови.

Прадип не проговори нито когато Нирмала излезе навън, нито по време на дългото и бавно пътуване към къщи, когато Лийна непрекъснато стенеше от болка. Той остана мълчалив дори след като се прибраха, макар че Нирмала го умоляваше да каже нещо, защото забелязваше бурята, която се надигаше в гърдите му. Мъка за Лийна ли беше това, или гняв към семейството на съпруга й? Дали изпитваше срам от проваления й брак, или вина, задето бе участвал в уреждането му? Нирмала не знаеше какво точно терзаеше Прадип, но дори когато физическите рани на Лийна започнаха бавно да зарастват, съпругът й ставаше все по-затворен.

През първите няколко дни Нирмала обгрижваше Лийна като малко дете. Помагаше й да се изправи в леглото, даваше й в устата зрънца ориз, поеше я с малка чашка вода. Тя бдеше край дъщеря си, докато Лийна не потънеше в неспокоен сън, вслушваше се в проплакванията й нощем и още със ставането си сутрин отиваше при нея.

Когато Лийна се почувства достатъчно добре, за да говори, Нирмала я попита какво се е случило. Черен облак легна върху нежното лице на дъщеря й, докато описваше как бе работила за двамина в дома на съпруга си.

— Дадох всичко от себе си, мамо. Подслаждах ориза, както си ме учила. Перях дрехите в гореща вода. — Лийна поднесе безпомощно към нея напуканите си мазолести ръце. Когато се опита да обясни какво я бе подтикнало да си тръгне, за изгарянията, покриващи крака й, Лийна не успя да завърши разказа си и избухна в ридания. Нирмала я притисна към себе си и я държа в обятията си, докато тя утихна и дишането й се успокои.

След като Лийна заспа същата вечер, Нирмала отиде при Прадип и му разказа всичко. Нетърпеливо очакваше отговора му.

— Трябва да идем в полицията, нали? Да им кажем какво се е случило.

Той поклати глава.

— Не можем. Ние сме също толкова виновни.

Обясни, че в закона ясно се казва, че в случаите с даването на зестра и двете страни подлежат на съд: и тези, които дават, и тези, които взимат зестрата. Индийското правителство беше предприело крути мерки в опита си да преустанови тази практика. Прадип каза на Нирмала, че ако подадат жалба срещу семейството на младоженеца, те също щяха да бъдат наказани. Той със сигурност щеше да влезе в затвора, а може би и Нирмала. Не можеха да рискуват и да оставят Лийна сама след всичко, което бе преживяла.

След завръщането си в Панчанагар Лийна стоеше в малката си стая, благодарна, че отново намери подслон в дома на родителите си и утеха в грижите на майка си. Тя не се бе срещала и говорила с никой друг до деня, когато Пиа се отби в къщата. Дочу от спалнята гласа на майка си. Нирмала благодареше на Пиа за кошницата зрели портокали, които растяха в изобилие по земите на Пател.

Лийна тъгуваше за старата си приятелка и като забрави всякаква предпазливост, се надигна от леглото и се устреми навън. С изненада установи, че майка й дори не бе поканила Пиа в къщата и вече се канеше да затвори вратата под носа й.

— Почакай, мамо — провикна се Лийна. — Пиа, ти ли си? — Лийна долови гневното изражение на майка си, докато куцукаше към входната врата. Отвори я и видя, че Пиа вече слизаше по стълбите. Изненада премина по лицето на приятелката й, после то засия радостно, а накрая потъна в печал, когато забеляза нощницата на Лийна, отрязана до коляно, и бинтования й крак. Лийна се засрами, задето се бе появила в подобен вид, но в следващия миг Пиа се втурна към нея.

Майка й вече се бе обърнала и се бе запътила към кухнята. Пиа й помогна да стигне до стаята си. Двете седнаха на леглото и Лийна заговори. Пиа сграбчи ръката й, а очите й се напълниха със сълзи, докато Лийна разказваше какво бе преживяла през изминалата година в дома на съпруга си.

— Не съм предполагала, че има толкова жестоки хора. Да се отнасят с мен по този начин. Толкова се старах и въпреки това… — Тялото на Лийна трепереше, сълзи се стичаха по лицето й. — Разочаровах всички. Родителите си, съпруга си, сватовете, неговото семейство. Как ще посмея да покажа отново лицето си? Какво ще си помислят хората за мен?

— Лийна — Пиа хвана ръцете й и я погледна право в очите. — Не си имала избор. Трябвало е да си тръгнеш. Що за живот е било това? Да живееш като някой безправен слуга? — Пиа поклати глава и стисна ръцете на Лийна. — Всичко приключи и е зад гърба ти. Никой не бива да разбира. И двете трябва да го пазим в тайна.

Лийна кимна. Все още не бе сигурна в себе си, но й се искаше да повярва на Пиа. Ужасяваше се от мисълта да се върне в онази къща, но дори да останеше при родителите си, животът й нямаше да е същият като в щастливите момински години. Беше позорно да се откажеш от брака си, независимо от обстоятелствата. След като хората в селото научеха, че е избягала от съпруга си, новия си дом и семейство, щяха да започнат да я отбягват. Нямаше никакво значение какви са причините да напусне. Вината щеше да падне върху нея и да я заклейми до края на живота й.

— Моля те. Не казвай дори на семейството си, Пиа — промълви Лийна. — Нито дори на… Анил. — Един забравен спомен от детството нахлу в съзнанието й: разочарованието, изписано на лицето му, когато научи за слабата й оценка на теста по математика, след като в продължение на седмици й бе помагал. Сега не би могла да понесе съжалението му.

— На никого — съгласи се Пиа. — Слушай — поде тя и нежно докосна превързания крак на Лийна, — единственото, за което трябва да мислиш, е как да оздравееш.