Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (24)

20.

Нирмала се събуди в празно легло. На възглавницата на Прадип имаше сгънат лист хартия. Лошо предчувствие стегна гърдите на Нирмала точно както в деня, когато звънна телефонът с новини от Лийна.

Тя се измъкна от леглото, изтича покрай спалнята, където спеше Лийна, излезе от къщата и хукна към нивите. Пръстта бе все още влажна. Стъблата бяха полегнали толкова ниско, че можеше да види в далечината, но Нирмала тичаше из редовете, викаше го и дори когато сърцето й се сви от ужас и виковете й се превърнаха в плач, тя не губеше надежда, че ще го открие.

Когато стигна далечния край на земята им, Нирмала се спря, останала без дъх, и погледна към дома им. Обърна се и този път се запъти бавно към брега на реката. Именно благодарение на реката почвата им бе толкова богата и плодородна, реката, откъдето в миналото бяха пълнили вода, преди да построят кладенеца. В горещите дни съпругът й се къпеше тук след продължителната работа на полето. Знаеше, че ще го открие точно на това място.

Когато се приближи, го съзря. Не беше облечен в работните си дрехи, а в курта паджама, белия костюм, който бе носил на сватбата на Лийна. Тялото му се носеше насред реката и се полюшваше спокойно като парче плавей. Нирмала нагази, за да го издърпа, но пластовете на сарито я теглеха назад и напредваше бавно във водата.

Три месеца след завръщането си в Панчанагар Лийна коленичи в същата пръст, която бе усещала под босите си нозе почти всеки ден от живота си, и се втренчи в купчината пепел, останала от баща й.

— Сега сме само двете, агънцето ми — майка й използва галеното име, което Лийна не бе чувала от години. Само ако можеше да върне времето назад и баща й отново да я държи в скута си, а майка й да сплита косите й и да връзва стегнати панделки в края им.

Пепелта догаряше и Лийна затвори очи, за да се предпази от дима. Беше се страхувала от миризмата, но това, което я пречупи, бе димът. Нахлу под стиснатите й клепачи и предизвика сълзи, които тя не успя да овладее.

След последната молитва майка й изсипа пепелта в метален съд. Не бяха повикали свещеник, за да изпълни ритуалите, нито бяха поканили роднини, за да присъстват на церемонията. Бяха само двете и щеше да се наложи да изградят живота си отново без мъжа, който някога бе центърът на вселената им.

Като вдовица, от майка й се очакваше да се оттегли от обществения живот, да носи бяло и да се откаже от бижутата и грима. Да бъде невидима. Лийна с ужас осъзна, че след като се бе върнала в Панчанагар, майка й бе започнала да живее по този начин. Всичките й бижута бяха изчезнали. Нямаше пари за нови сарита, дори и за простичките бели вдовишки дрехи. Бяха живели уединено, откакто Лийна бе напуснала съпруга си, а сега майка й бе загубила единствения си спътник в живота.

Докато скърбеше за загубата на своя баща, Лийна започна да се тревожи как щяха да оцелеят без него. Двете с майка й нямаше да се справят със земеделската работа, с която се бе занимавал той, а дори и да успееха, земята им раждаше все по-малко и по-малко, тъй като баща й бе засявал все повече култури през изминалата година и бе завладял дори и угарите. Преди смъртта си бе нарушил всичките си земеделски принципи, сякаш здравият разум го бе напуснал малко преди края. Земята щеше да се възстанови, ако се грижеха за нея, но това можеше да отнеме години, а дотогава Лийна и майка й трябваше да намерят друг начин, за да се издържат.

В седмицата след смъртта на баща й двете с майка й отидоха до градския пазар с остатъка от прибраната реколта. Когато продадоха всичко, последната клиентка, богата мемсахиб, попита Лийна дали може да купи и кошницата, за да отнесе зеленчуците си у дома. На следващата сутрин Лийна събра цял куп мокра тръстика от полето и седна да изплете още кошници. След седмица Лийна бе приготвила осем кошници и те се върнаха на пазара. Изненада се, когато успя да ги продаде: на ученици, които привързваха книгите към колелата си; на купувачите, които се бяха натоварили с повече, отколкото можеха да носят; дори на продавачката на цветя, окичена с гирлянди. Двете с майка й се прибраха у дома с над триста рупии и си приготвиха яхния от пет вида зеленчук, за да го отпразнуват. На следващата сутрин Лийна показа на майка си как да плете и те започнаха да работят заедно. Плетяха кошници и ги продаваха.

Благоденствието им продължи няколко месеца. Лийна и майка й печелеха добре. Можеха да си позволят да подновят запасите си от жито и леща, да си купуват пресни зеленчуци всеки път, когато посещаваха пазара, и да заменят износените сандали с нови. Това продължи известно време, но Лийна забеляза, че на пазара започват да идват и други жени с кошници за продан и цената им падна. Плетенето беше традиционен занаят в някои семейства, където работеха задружно и изработваха стотици кошници месечно. Лийна не можеше да се съревновава с тях, особено след като зрението на майка й отслабна, и скоро отново я притиснаха тревоги за бъдещето им.

Зад ъгъла на пазара, на няколкостотин крачки от мястото, където продаваха кошниците си, се гушеше тясна уличка между две жилищни сгради. Прозорците на приземните им етажи бяха закрити с разноцветни завеси. Зад стъклата седяха жени, облечени в крещящо ярки сарита. С настъпването на вечерта жените плъзваха навън — заставаха по входовете или се облягаха на стените. Първия път, когато Лийна се озова на улицата, не разбра какво се случва. Тези жени разпалиха любопитството й. Присмиваха се една на друга, застанали от двете страни на улицата, оставяха саритата им да се смъкнат безсрамно от раменете, използваха език, с който си служеха единствено мъжете. Плешив старец с липсващ зъб седеше на един стол. Повика я и се опита да я сграбчи за дрехата, докато минаваше край него. Лийна тича чак до пазара. Не каза на майка си какво бе видяла, но после се чудеше колко ли припечелваха тези жени.

Един ден Лийна видя на пазара някаква старица, която продаваше глинени гърнета. Бяха прости и грубовати, но много малки — с размерите на лампите дия, които палеха за Дивали. Лийна попита жената защо продава такива гърненца, когато празникът отдавна е отминал.

Старицата се усмихна.

— Това е единственото, което мога да направя със схванатите си пръсти, дете. Преди ваех огромни съдове. — Тя разпери широко ръце, за да покаже. — Грамадни делви за прибраното зърно и леща. В тях водата остава студена през лятото. Но вече не мога да работя заради болките. — Жената вдигна деформираните си ръце.

Когато Лийна й каза, че са дошли от Панчанагар, очите на жената светнаха.

— Ти си близо до реката — промълви тя. — Вашата глина е много хубава — каза тя и обясни на Лийна как да я изгребва две педи под повърхността на земята. — Покрий я с влажно платно. Не позволявай да изсъхне, защото няма да можеш да я оформиш. Водата вдъхва младост на глината, а слънцето я състарява.

Майката на Лийна навярно си мислеше, че старицата не е добре с главата, но гласът й бе силен и уверен.

На следващата сутрин Лийна отиде на речния бряг и започна да копае в пръстта, докато не попадна на калъп твърда глина. Когато заби пръсти в хладната повърхност, отново се почувства като дете, макар че положи доста усилия, за да изтръгне глината от земята. Тя събра три или четири шепи — достатъчно, за да напълни стоманения съд, в който подквасваха млякото.

Лийна пренебрегна всичките си останали задължения до края на деня. Тя седна навън със съда с глината и гърне с вода и се заигра като ученичка. Месеше глината, точеше я и я оформяше с ръце. Едва в края на деня забеляза, че дрехите й все още висяха на простора, а майка й бе приготвила вечерята сама. Лийна изпита вина, но майка й я избута от кухнята и каза, че се радва да види дъщеря си отново усмихната.

През следващите няколко дни Лийна откри безброй начини за оформяне на глината, като използваше единствено ръцете си. Както я беше посъветвала старицата, трябваше да добавя много вода, за да е мека, но ако прекалеше, глината ставаше лепкава и неподатлива. Лийна направи топче и го оформи с длани, докато стана съвсем гладко и кръгло и заприлича на лъскава костилка от чику. После започна да го обработва внимателно с пръсти, като изтегли малки глинени лентички колкото дланта си, които постепенно станаха все по-дълги и по-дълги. Лийна нави тези лентички като кобра и оформи чаша за пиене. На следващия ден взе точилката, с която правеха питки, и разточи глината. Отряза кръгче от големия гладък глинен лист, за да оформи дъното на гърнето, а после и дълъг правоъгълник, който да послужи за стените му. Използва вода, за да залепи глинените повърхности.

На следващата седмица Лийна отново отиде край реката, за да потърси още глина. Научи се да копае по-надълбоко, докато стигне до глинеста ивица с дължината на кутрето й. Едва тогава можеше да бъде моделирана. Беше толкова очарована от студената тъмна глина, скрита в пръстта. Тя винаги е била там, под краката им, под дома им, под посевите и пътищата. Старицата се бе оказала права — най-хубавата глина се намираше близо до реката, където под сянката на банановите дървета почвата беше богата, защото там се насъбираше дъждовната вода и слънцето не изсушаваше земята.

Следващия път, когато отидоха в града, Лийна взе чашката, направена от лентички, и гърнето с плоско дъно, което бе разточила като пита. Когато ги показа на старицата от пазара, жената се усмихна.

— Мила моя — каза тя, — все още не си научила истинската тайна на глината.

— Тайна? — Лийна си мислеше, че вече е усвоила умението да превръща твърдата буца в нещо полезно, използвайки единствено ръцете си, водата и слънцето.

— Да — отвърна жената. — Вълшебството да ваеш глина на грънчарско колело.

Лийна слушаше, докато старицата й обясняваше какво да направи. След като се върна в Панчанагар, откри старо колело от каруца и го изстърга с камък, за да заглади повърхността му. Взе плосък метален капак от една от делвите в кухнята и го закрепи в центъра на колелото, за да осигури място за глината. Намаза дългата ос с олио, за да се върти свободно колелото, а после зарови оста дълбоко в земята. Отне й известно време, за да балансира колелото. После пъхна дълга пръчка между спиците. Послужи й като дръжка, за да завърта по-бързо колелото. Лийна успя да го постигне само веднъж, и то за кратко. Колелото се въртя няколко минути самичко, а тя постави буцата глина в центъра му. Даде му начален тласък, за да се завърти лудешки, а после пръсна малко вода върху глината.

В мига, в който ръцете й докоснаха безформената буца, Лийна разбра, че старицата не я бе лъгала. Когато сключи длани около глината, грапавините и неравностите изчезнаха магически. Добави още вода и притисна палци в горната част на гладката купчина, за да оформи вдлъбнатина в центъра. Още вода, а после постави длан върху вътрешната страна на вдлъбнатината, а другата — върху външната. Ваеше центъра и стените постепенно започнаха да се издигат.

Когато колелото забави хода си, вълшебството сякаш отлетя. Оформената глина отново показа несъвършенствата си. Лийна отново завъртя колелото с пръчката и намокри ръцете си с вода, а после постави върховете на пръстите си в основата на глината и започна да ги придвижва нагоре бавно и много внимателно. Сега съдът беше крехък. Стените му бяха съвсем изтънели. Преди да се усети, пръстът й проби дупка в стената на гърнето. То се разклати и се килна на едната страна, но продължи да се върти като някой гърбушко.

През следващите няколко седмици Лийна се научи как да работи с глината. Този процес винаги започваше яростно: за да премахне балончетата въздух, трябваше да мачка енергично глината и многократно да я удря по пода на терасата. Впрягаше цялата сила на ръцете си и на следващия ден раменете я боляха, но Лийна изпитваше огромно задоволство от тази явна агресия. Когато за пръв път моделираше безформената буца на колелото, трябваше да натиска с все сила и цялото й тяло се напрягаше от усилието. Но след като глината започнеше да се оформя, постепенно докосването й олекваше, докато накрая беше нужно единствено да прокара розовите върхове на пръстите си, за да заглади тънкия горен ръб на творението си.

Лийна се научи как да променя натиска на ръцете си и да се наглася така, че да усеща въртящата се глина. Овладя истинската магия на грънчарското колело — благодарение на мощта и скоростта му можеше да извайва красиви, гладки съдове за няколко минути, но и да ги съсипе за секунди. Само миг невнимание, погрешен ъгъл на китката, плъзване на пръста — и всичко отиваше на вятъра. Глината можеше да прощава, но грънчарското колело бе неумолимо.

Понякога използваше други техники и разточваше глината или пък навиваше лентички, за да прави съдове, но извайваше най-хубавите си произведения на грънчарското колело. Вкъщи имаше цял рафт изкривени и безформени гърнета от ранните дни, когато тепърва се учеше как да работи. В очите на другите те бяха грозни и безполезни, но Лийна обичаше да ги гледа, защото й напомняха какво бе научила.

Много от съдовете — паници, урни, чаши — бяха достатъчно сполучливи, за да бъдат продадени на пазара, и скоро Лийна започна да печели повече, отколкото бе изкарвала от кошниците, почти толкова, колкото бе вадил баща й от фермата. В онзи първи ден на пазара Лийна не бе търсила прегърбена старица, но бе привлечена от малките й, съвършени творения. С тъжните си слова, изпълнени с копнеж, възрастната жена бе направила подарък на Лийна. Когато Лийна седна край грънчарското колело, разбра, че си принадлежаха. За нея то се оказа не просто занаят и начин за прехрана, а спасение.

Някога Лийна се бе надявала да постигне повече в живота си. Сега, след мъката, която бе преживяла, и раните, белязали тялото и душата й, това бе безценен дар — можеше да живее в земите на прародителите си, в семейния дом, и да издържа себе си и майка си. Тя постепенно разкъса пелената на усамотението и придружаваше майка си на селските сбирки, където другите старателно страняха от нея. Когато Лийна видеше братовчедките и съученичките си, живота им, който се въртеше около съпрузите, децата, домашните задължения и местните клюки, изпитваше дълбок копнеж. С времето разбра, че бе по-добре да ги избягва и да търси нещата, които й носеха утеха: майка й, дома им, грънчарското колело. Онзи, другият живот, не бе нейната карма.