Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (10)

Спорният кладенец

Когато хората започнаха да се стичат към Голямата къща в четвъртък сутринта, Анил потърси убежище в кухнята под предлог, че отива за още една чаша чай, но всъщност имаше нужда да се овладее. Цялото село беше разчитало на мъдростта и преценките на баща му и се ужасяваше от мисълта, че трябва да се заеме с тази роля.

Когато се върна в голямата стая, повечето от столовете вече бяха заети и десетина души се бяха облегнали на стените. Само няколко лица му бяха познати. Майка му седеше в дъното на помещението и той проследи погледа й, отправен към величествения стол с дърворезба, който приличаше на трон, разположен начело на масата. Той го дръпна и звукът от тежките му крака, стържещи каменния под, привлече всеобщото внимание.

Анил седна и кръстоса ръце върху масата.

— Нека започнем с молитва. — Той сведе глава и изрече благословението, което баща му използваше при откриването на тези срещи. Когато вдигна поглед, майка му кимна. — Добре, кой би искал да започне?

Мъж на име Джагдиш, който седеше от дясната му страна, заговори пръв.

— Анил сахиб, ще ти бъда безкрайно задължен за съвета. — Той се зае да разясни спора със съседа си Бипин. — В моите ниви отглеждам ориз, единствено ориз. Точно както и многоуважаваният ти баща, мир на праха му, аз се грижа само за една култура и се справям добре. От години по моята земя вирее ориз, само ориз…

Анил направи жест с ръка на Джагдиш да побърза.

— Както знаеш, Анил сахиб, оризът се нуждае от повече вода, много вода, изобилие от вода. Заделям пари от години. Преди три месеца построих кладенец в земите си, за да напоявам нивите. Похарчих осем хиляди рупии, извадих ги от собствения си джоб, за да съградя този кладенец. Трябваше да осигуря тръбите, резервоара… — започна да изброява, докосвайки с палец върха на всеки от пръстите си.

— Добре, разбрах — прекъсна го Анил. — Е, какъв е проблемът?

— Сега, след като се потрудих здравата и вложих толкова много пари, този разбойник — Джагдиш стрелна обвинително с палец Бипин, високия мъж от другата страна на масата — иска да открадне моята вода за противната си захарна тръстика!

Бипин скочи от стола.

— Твоята вода? Твоята ли? — извика той. — О, съжалявам, Бхагаван — сключи подигравателно длани за молитва и понечи да коленичи. — Не съм предполагал, че самият Господ ми е съсед. Водата, почвата и въздухът ти принадлежат. Как въобще смеем да ти ги отнемем? — Зачервените му очи щяха да изскочат от орбитите.

— Нека се успокоим. — Анил даде знак да седнат и се опита да не се разсейва от шума наоколо. — И така, Бипин бхаи, за мен е съвсем ясно, че Джагдиш бхаи е вложил собствени средства, за да построи кладенеца, и сега има право да го използва, както пожелае. Щом толкова искаш, би могъл да си направиш собствен кладенец.

— А има ли право да прекара тръбите за кладенеца през моята земя? — Бипин се наведе напред и изгледа Джагдиш с присвити очи. — Знам какво си направил, дърто магаре! Говорих с онзи човек, който си наел, за да копае земята ми нощем, когато си смятал, че никой няма да забележи. Мислиш си, че не знам за водохранилището под моята земя? Така ли? Моята почва винаги е била по-хубава от твоята, точно както и продукцията ми. Анил сахиб, разбра ли сега кой краде? — Бипин се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си.

Анил погледна към Джагдиш. Той вторачи поглед в масата и промърмори нещо за това къде можел да си завре захарната тръстика Бипин, но не отговори на обвиненията на съседа си.

Готвачът се появи и постави димяща чаша чай на масата. Анил отпи. Течността опари езика му и сякаш го прободоха безброй игли. Побутна чашата встрани.

— Добре — заговори бавно, в очакване да му хрумне нещо мъдро. Правеше същото, когато трябваше да отговори на труден въпрос по време на визитациите. — Някой друг има ли какво да добави? — Хората зашушукаха из стаята. Анил се насили да си придаде обичайното уверено изражение, което бе свикнал да надява, когато изпаднеше в безизходица. — В такъв случай, въпреки че кладенецът принадлежи на Джагдиш, явно изворът е на Бипин и единственото справедливо решение е да си го поделят по равно. Джагдиш, ти ще го ползваш в понеделник, сряда и петък, а ти, Бипин, във вторник, четвъртък и събота. Нека неделята е почивен ден. — Анил зашари с поглед между двамата мъже, доволен от решението си.

— Но четвъртък е пазарен ден. Не мога… — протестира Бипин.

— А оризът ми се нуждае от повече… — намеси се Джагдиш. Скоро двамата приказваха един през друг, повишавайки тон.

— Слушайте — Анил изкрещя, за да ги надвика. — Това е справедливо решение и очаквам от двама ви да съдействате. Разбрахме ли се? Добре. — И двамата мъже продължаваха да изглеждат недоволни. Джагдиш отново промърмори нещо неразбираемо, а Бипин поклати глава и стана от стола.

След като двамата наежени фермери си тръгнаха, дойде ред на други спорове. Анил се постара да помогне на някаква жена, чийто съпруг бе пропилял повечето от спестяванията им, играейки карти всяка вечер. Но опитът му да разубеди този мъж да се откаже от порока бе толкова успешен, колкото и усилията му да помогне на някой наркозависим, който бе дошъл в спешното отделение Парквю, защото имаше сърцебиене и бе сигурен, че умира. Комарджията и съпругата му продължиха да се карат шумно, когато напуснаха къщата.

След това пред него се изправиха две неомъжени сестри на около четиридесет години, които живееха заедно в семейния дом, но не можеха да понасят готварските си умения. Едната от тях тайно бе донесла като доказателство част от гозбите на другата, които смяташе за най-ужасни: странна кафеникава купчина от разкашкана леща и зеленчуци, в метална кутия за обяд. За да докаже основателността на оплакването си, покани всички в стаята да опитат, но не откри желаещи. Анил предложи да се редуват в кухнята, за да може всяка сама да си приготвя храната, но дори когато си тръгваха, забравяйки противната кутия, Анил знаеше, че скоро отново щяха да се счепкат за кухненските прибори или коя е използвала последния останал ориз.

Даде всичко от себе си, но повечето спорове приключваха неудовлетворително за страните, както бе станало с двамата недоволни фермери и кладенеца. Анил си спомни как баща му трябваше да търпи чуждите оплаквания и сълзи, но той се бе оказал много по-подходящ за подобна задача от сина си. Когато хората си тръгваха от масата на татко, бяха по-спокойни, отколкото при пристигането си. Някои бяха видимо доволни от решенията на баща му, но всички го уважаваха безпрекословно. Анил не знаеше как да уреди конфликтите между тези хора, някои от които не бе виждал от малък. Много добре съзнаваше, че жителите на Панчанагар не гледаха на него като на важен човек и не ценяха личното му мнение. В техните очи той бе просто най-големият син на баща си. Беше подходящ за тази роля единствено защото не бе направил нищо, за да я получи.

Срещата продължи по-дълго от очакваното и когато приключи, беше време за обяд. Анил се изправи и се загледа в хората, които един след друг напускаха Голямата къща. Когато стаята се изпразни, някой се приближи до него. Беше леля Нирмала, майката на Лийна. Лицето й бе набраздено от бръчки. Колко ли време бе минало от последната им среща? Носеше пакет, обвит в бял памук и завързан с тънка корда.

Анил сплете молитвено ръце и се поклони леко.

— Намасте, лельо Нирмала.

— Бих искала да поговоря с майка ти, ако е свободна — отвърна тя.

— Разбира се — добави Анил. — Нека я извикам.

Откри майка си в кухнята. Наставляваше готвача с приготовленията за обяда. Грабна тънката точилка от смутения мъж, размаха я към него, а после му показа как да разточи тестото.

— Мамо — Анил докосна рамото й. — Леля Нирмала иска да говори с теб. Мисля, че ти носи дар.

— Що за глупости! — Тя сви рязко лакти, докато обработваше тестото. — Тази жена проявява истинско нахалство. Да идва в подобен момент, когато сме в траур. — Тя говореше, обърнала гръб на Анил. — Да се оплаква от проблемите, когато ние самите си имаме достатъчно. — Майка му откъсна още едно топче тесто и го сплеска с длани. — Всичко се разпада след смъртта на баща ти. — Тя притисна точилката към тестото. — Не мога да ръководя всичко. — Майка му поклати глава и смръщи устни.

Анил внезапно изпита желание да я защити.

— Как да ти помогна, мамо? Какво мога да направя?

— Просто се погрижи за това, Анил, моля те. В момента не съм в състояние да понеса поредната неприятна среща. — Тя влезе в килера, а после се показа отново, като държеше в ръка внушително количество картофи. — Само не ги оставяй да се измъкнат безнаказано. Не могат да изплатят дълговете си, за които сами са си виновни. Ако беше някой лихвар, въобще нямаше да е толкова милостив.

Леля Нирмала стоеше на абсолютно същото място, когато Анил се върна в голямата стая. Той посочи към масата:

— Заповядай.

Искаше му се да бе помолил прислужника да донесе малко чай, но не посмя да пристъпи отново в кухнята.

— Съжалявам, но майка ми не се чувства добре — промълви той, макар че гласът й се извисяваше над врявата от тракащи съдове оттатък. — Може би аз ще успея да помогна. Разбрах, че става въпрос за някакъв дълг.

Лицето на леля Нирмала остана безизразно, не трепна дори и мускул. Ръцете й лежаха върху белия опакован пакет в скута й. Тя се втренчи безмълвно в него.

Анил прочисти гърло.

— Хайде да измислим нещо — започна той и посегна към тефтера, оставен на масата. Беше свикнал да се занимава с необичайни ситуации. Беше се превърнало в неизменна част от ежедневието му да поема пациенти в движение и да диагностицира заболяването с непълна анамнеза. — Настоящата вноска е…

— Двеста рупии.

— Добре, двеста рупии месечно.

— Седмично.

— Разбирам — додаде Анил и надраска числата. — Осемстотин рупии месечно. Защо не ми кажеш колко рупии можете да си позволите да изплащате.

Нирмала не отговори. Анил изпита нарастваща умора от усещането, че разочароваше всеки, седнал на масата до него.

— Какво ще кажеш за четиристотин рупии месечно? — вдигна поглед от тефтера, след като направи няколко изчисления.

Леля Нирмала затвори очи, а после кимна едва забележимо.

— Добре тогава — Анил плъзна листа към нея. — Предай поздрави на чичо. — Защо ли не бе дошъл мъжът й, щом трябваше да обсъждат парични въпроси? — И на Лийна.

Малко след като леля Нирмала си тръгна, прислужниците влязоха, за да наредят масата за обяд. Изпратиха го навън, преди да успее да каже на майка си какво бяха решили за дълга.

— Леля Нирмала ли беше? — Пиа застана зад него на верандата. — Не съм я виждала от цяла вечност. Боже, Лийна толкова ми липсва — добави тя. — Нали знаеш, че се омъжи преди няколко месеца?

— О? — възкликна Анил. — Не знаех. За кого? — Въпросът замря на устните му. Имаше чувството, че е прекарал в Америка много повече от шест месеца.

Пиа го смушка нежно с лакът в ребрата.

— Грабнаха всички хубави момичета. По-добре не чакай твърде дълго.

— Да, мамо — изпъшка той.

— Хей, днес се справи добре — каза Пиа.

Анил я възнагради с кисела усмивка.

— Благодаря на бога за сляпата привързаност на малката ми сестра, въпреки че е съвсем незаслужена.

Тя се засмя.

— Татко остави голяма празнота, която трябва да се запълни. Но ти ще съумееш да го направиш, братко. Сигурна съм.

След като Пиа си тръгна, Анил остана сам на верандата, вперил поглед в семейните земи. На поляната пред Голямата къща се бяха събрали селяните и обсъждаха сутрешните дела. Да организираш живота на хората и да решаваш проблемите им, се оказа истинско бреме. Желанието му да носи този товар не бе по-голямо от деня, в който напусна дома си. Бащината му смърт беше засегнала живота на всички. В продължение на години баща му го бе закрилял, за да може да преследва желаната кариера. Сега зависеше единствено от него дали ще я запази.