Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Son, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Шилпи Сомая Гоуда

Заглавие: Златният син

Преводач: Павлина Николова Миткова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип:роман

Националност: канадска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1518-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1571

История

  1. — Добавяне

7.

С времето отношенията между Лийна и съпруга й се превърнаха в нещо рутинно. Гириш я заговаряше само когато се нуждаеше от нещо. За разлика от Лийна, той въобще не се интересуваше от нея. Тя прекарваше малко време насаме с него, с изключение на нощите. Докато съпругът й излизаше с други мъже, дните й минаваха под командването на свекървата, която въртеше домакинството, и Рика, която отговаряше за кухнята.

Лийна никога не се бе плашила от тежката работа. Двете с майка й вършеха всичко сами у дома. Лийна се гордееше с отлично изпълнените си задължения: разточваше съвършено кръгли чапати, полираше мебелите до блясък, изстъргваше петната от мивките. В новия й дом бе различно — въпреки старанието си, тя не чувстваше удовлетворение от свършеното. Лийна се занимаваше с готвенето под зоркото око на етърва си. Рика й казваше какво точно да направи, докато я наблюдаваше през рамо. Ако Лийна не успееше да нареже зеленчуците на абсолютно еднакви парченца или пропуснеше някое камъче в лещата, Рика я плясваше през ръцете с точилката.

Лийна приготвяше всяко ястие под заплаха. Когато семейството седнеше на масата, Рика сервираше храната и приемаше комплиментите им за готварските си умения, а Лийна оставаше в кухнята да приготви топли чапати. След като всички се бяха нахранили до насита, Лийна можеше да се присъедини към тях на масата и да обере остатъците. Често дори не успяваше да вкуси храната, която бе сготвила. След това сама измиваше чиниите и лъсваше кухнята.

С деветте обитатели на къщата й бяха нужни поне два часа, за да сготви и почисти след всяко хранене, но дори и тогава нямаше право на почивка. Рика я пращаше при свекърва им, която я впрягаше да пере и простира дрехите навън, да премита подовете и да оправя леглата. Въпреки че работата беше тежка, тя донякъде изпитваше облекчение. И докато Рика бе кисела и зла, свекървата просто боготвореше сляпо синовете си и смяташе, че техните съпруги трябва да им прислужват. Така поне се отнасяше с еднакво презрение към двете си снахи. Майка им често мърмореше за всичко, което бе сторила за собствения си съпруг, когато била младоженка, макар че отношенията им бяха съвсем различни от тези между родителите на Лийна; като се започнеше от начина, по който сахиб се обръщаше към нея, сякаш бе слугиня, и се стигнеше до властния жест с ръка, когато решеше да я отпрати.

От мига, когато се надигнеше от леглото сутрин, до края на деня, когато гърбът я болеше, а стъпалата й бяха набити, Лийна работеше ли работеше. Следобед, когато в къщата трябваше да цари тишина, за да подремнат останалите, я пращаха на полето, за да събира памук под палещите лъчи на слънцето. Опитваше се да приема задълженията си безропотно, но не можеше да разбере защо се отнасят с нея така, сякаш не беше член на семейството, и дори не й позволяваха да се храни заедно с тях. Може би бе изпитание на волята й. Ако се трудеше много, готвеше изключително вкусно и миеше старателно пода, може би един ден щяха да я поканят да седне при тях на масата. Винаги когато Лийна чакаше в кухнята, се ослушваше, за да чуе гласа на своя свекър или съпруг. Но я викаха само за да донесе пресни чапати или ориз.

Единствените хора от семейството, които се държаха мило с нея, бяха децата — Риту и Дев. Риту беше деветгодишно момиченце със сериозно изражение и гъста, вечно заплетена коса. Дев беше закачлив петгодишен малчуган с дяволит поглед. Често си играеха заедно в малкия килер до кухнята. Рика ги гонеше, ако ги завареше там, но когато Лийна беше сама в царството си, тя им даваше малки метални топчета и фигурки, с които да се забавляват. Смехът им, а дори и караниците им, й доставяха радост, докато работеше. Макар че им беше леля, те я наричаха диди — кака.

 

 

Една сутрин, няколко месеца след сватбата, очите на Лийна се напълниха със сълзи, докато стържеше загорялото мляко от дъното на едно гърне. Свекървата я бе сгълчала, защото чаят бе кипнал, докато беше заета с рязането на манго. Бе нарекла Лийна некадърно, глупаво момиче. Докато Лийна стържеше кафеникавата повърхност с металното телче, миризмата на прегоряло мляко отново я удари в носа, а в ушите й все още кънтяха обидните думи. Огледа ръцете си. Кожата вече не бе гладка и мека, а напукана. По дланите й имаше мазоли, кокалчетата й бяха разранени. Сълзите се затъркаляха по лицето й.

Диди, защо плачеш? — попита Риту. Лийна разтърси глава и избърса лицето си с ръка. Когато се обърна, и двете деца бяха застанали до лакътя й. — Не плачи, диди — добави Риту.

— Искаш ли шоколадова бисквита? — намеси се Дев. — Знам къде е бурканът. Мога да го стигна, ако се покатеря на гърба на Риту. — Той размаха палаво ръце като някоя подскачаща маймунка. От вътрешната страна на едната му ръка имаше голямо и тъмно петно по рождение. Веднъж Лийна се бе опитала да го огледа, след като внимателно го бе приласкала. Тя бе прокарала пръсти по неравните очертания на кръглия белег, но Дев се бе измъкнал и избягал.

Предложението му разсмя Лийна.

— Всичко е наред, маймунке, нямам нужда от бисквита — увери го тя, но изражението му продължаваше да е все така скептично. Ако Лийна размислеше, беше готов да скочи на гърба на сестра си.

Риту докосна Лийна и положи глава на ръката й.

— Не си отивай, диди — промълви тя. — Моля те, не си отивай!

Лийна целуна рошавите й коси:

— Не се тревожи, мило момиче. Хайде, излезте навън да си поиграете, докато приключа със съдовете.

Децата излязоха. След време Лийна дочу смеха им от съседната стая, но по нейното лице продължаваха да се стичат сълзи.

 

 

Нирмала втриваше бадемово масло в косите си, когато забеляза колата през окъпания в слънчева светлина прозорец на спалнята. Видя как трима мъже излязоха и се запътиха към къщата.

Обзе я вълнение, което веднага отстъпи място на паника при вида на съпруга на Лийна, по-големия му брат и баща му. Нирмала не бе облечена да посреща гости и повика Прадип да ги поздрави, докато бързешком върза косата си. Според традицията, когато сватовете идваха на първо посещение след сватбата, трябваше да ги гости богато и да си разменят дарове. Тя се замисли какво можеше да им сервира от кухнята.

Бяха изминали няколко месеца от сватбата на Лийна, която бе донесла на всички толкова много радост. В деня на бракосъчетанието двамата с Прадип гордо бяха връчили зестрата на бащата на младоженеца. Никога през живота си не бяха виждали толкова пари, а ги подържаха в ръцете си едва за няколко мига. Бащата на младоженеца кимна, след като преброи банкнотите.

— Ще осигурят едно добро начало на щастливата двойка — каза той и даде знак за започването на сватбената церемония. До края на вечерта Нирмала не се сети нито за парите, нито за грижите, които ги бяха налегнали преди сватбата. Сега й липсваше ежедневното присъствие на Лийна, но се успокояваше с мисълта, че бе изпратила подобаващо дъщеря си в новия й дом.

Когато се озова в гостната, мъжете вече се бяха настанили и свекърът на Лийна бе взел думата. Обясни, че били разочаровани от Лийна. Не изпълнявала своя дял от работата в семейството и била в тежест на свекърва си и етърва си. Твърдеше, че кулинарните й умения били преувеличени, че била мудна и небрежна в кухнята и трябвало да й се казва как да направи дори и най-дребното нещо. Лийна не проявявала никакъв интерес към домашните задължения, както се очаква от една добра съпруга, а предпочитала да играе с децата.

Нирмала застана на прага на стаята и се заслуша. Почувства някаква огромна празнота, която сякаш растеше в нея, и си припомни раждането на Лийна, когато от наедрелия й корем се бе появил животът, който дълго бе носила под сърцето си. За кого говореха те? Това момиче не можеше да е дъщеря й. Но пък Лийна притежаваше силен характер, който би могъл да я тласне към непокорство. В съзнанието й изникна образът на дъщеря й като малко момиченце, което оставаше до късно навън и с часове играеше сред нивите, вместо отдавна да се е прибрала вкъщи.

А бракът криеше трудности. Нирмала си припомни своите първи дни след женитбата: неочакваната интимност с мъж с непознат аромат, който лягаше отгоре й, объркването от сблъсъка с традициите в семейството на съпруга й. Бяха изминали месеци след сватбата, но тя изпитваше болезнен копнеж да се завърне в уютния дом на родителите си, при братята и сестрите си. Но времето притъпи това желание. В един момент, макар че и самата тя не можеше да каже точно кога, то бе заменено от спокойствието, което започна да изпитва в собствената си къща, от верния спътник, който откри в лицето на съпруга си, от създаването на тяхно семейство.

После заговори по-големият син, който даваше примери за това как Лийна не се отнасяла с уважение към съпругата му. А съпругът на Лийна се оплака, че разтривала стъпалата му с кокосов балсам без желание. Свекърът заяви, че били измамени, смятайки, че ще вземат в дома си едно мило момиче. Трябвало да получат компенсация, след като се очаквало да я обучат на елементарни домакински и готварски умения. Петстотин рупии месечно.

Нирмала закри устата си с ръка, за да сподави възклицанието си. Едва свързваха двата края, след като бяха платили зестрата на Лийна. Точеше по-малки питки, за да изкарат повече време с чувал брашно, и от седмици не бе купувала зеленчуци от пазара. Как щяха да осигурят на този мъж петстотин рупии месечно? Това бе невъзможно.

Тя забеляза напрегнатото изражение на лицето на Прадип, който уверяваше посетителите, че Лийна ще се промени. Твърдеше, че дъщеря му е добро момиче. Винаги е помагала у дома и ще се научи да изпълнява изискванията им. Помоли ги просто да й дадат малко време. Нирмала се надяваше, че единствено тя бе доловила отчаяната нотка в гласа му.

— Имаме дар за вас — каза той на свекъра. — Нещо за прекрасната ви съпруга, която напътства дъщеря ни.

Той кимна на Нирмала. Тя влезе и коленичи до стола му, а той й прошепна да донесе една от сватбените си златни гривни. Когато се поколеба, той я сръчка и се усмихна като някой богаташ, сякаш притежаваше дърво, раждащо златни гривни.

Докато мъжете пиеха чая си, Нирмала влезе в спалнята, отвори шкафа и се пресегна към най-високия рафт. Извади картонена кутия. Там бе скътала няколкото ценни бижута, които нейните родители й бяха подарили за сватбата. Измъкна от шкафа грижливо изгладена и сгъната бяла носна кърпа, която наскоро бе избродирала за Лийна. Нирмала зави златната гривна в кърпичката. След като не можеше да изтрие сълзите на дъщеря си, поне това трябваше да свърши работа.