Тами Хоуг
Надпревара с похитител (12)

9.

— Заради това ли ме събуди? — Ландри погледна от полицай Сондърс към мен с такава погнуса, сякаш някой му бе поднесъл развалена храна.

— Отказва да разговаря с друг — обясни Сондърс.

Вървяхме по коридора към приемната, докато Ландри мърмореше.

— Извадих страшен късмет. Не мога да разбера какво правим тук. Можеше да се оправиш с тази работа за не повече от половин час. Господи!

— Нападнаха ме — обадих се аз. — Според мен това изискваше да се сведе до вниманието на детектив.

— Тогава обясни на дежурния. Знаеш много добре каква е процедурата.

— Вече съм говорила с теб по случая.

— Не, не си, защото няма случай. Въпросът, заради който дойде вчера, не е никакъв случай.

Влязохме в офисите през рецепцията. Ландри си предаде значката и оръжието на охраната през отвора под бронираното стъкло. Сондърс стори същото. Извадих глока от колана на джинсите си и го оставих при ключовете за колата. Ландри ме наблюдаваше.

Свих рамене.

— Имам разрешително.

Той се завъртя към Сондърс.

— Скапан идиот. Могла е да ти пръсне празната глава.

— Стига, детектив — изгуках аз и минах покрай него, когато охраната отвори вратата. — Не съм такова момиче.

— Разкарай се, Сондърс — сопна се той. — Цялата ти работа е като на увиснал хуй.

Оставихме Сондърс при рецепцията.

Ландри ме подмина. Мускулите на челюстта му нервно потръпваха. Минахме покрай бюрото му към стаята за разпити. Той отвори вратата.

— Влизай тук.

Влязох и послушно се настаних. Болката в гърба не ми позволяваше да си поема дълбоко дъх. Започвах да се чудя дали наистина не трябва да отида да ме прегледа лекар.

Ландри затръшна вратата.

— Къде, по дяволите, ти беше акълът?

— Доста труден въпрос, затова не мога да отговоря точно — заядох се аз. — Отидох в конната база, за да потърся някаква следа, която да ми помогне да разбера какво се е случило с Ерин Сийбрайт.

— Не си била в конюшнята, където е работила, нали? Тя работи за някакъв тип Джейд. Какво си търсила в другата конюшня.

— Майкъл Бърн е враг на Дон Джейд. Тази сутрин чух как Бърн заплашва Джейд.

— Как го заплашваше?

— Обясняваше му, че ще го съсипе, ако разбере, че той е убил коня.

— Значи въпросният Джейд се промъква и пуска конете на другия. Голяма работа!

— Голяма е, особено за човек, който си вади хляба благодарение на здравите коне. Голяма работа е и за треньора, на когото се налага да обясни на собствениците как така кон на стойност един милион долара или половин милион си е счупил крак, докато е търчал посред нощ.

Ландри въздъхна и наклони глава на една страна, сякаш за да намести шийките си прешлени.

— Заради това ли ме измъкна от леглото?

— Не, за да се позабавлявам.

— Ти си истинска напаст, Естес. Сигурен съм, че са ти го казвали и преди.

— Колко по-лоши неща съм чувала! И аз самата нямам кой знае колко блестящо мнение за себе си — признах аз. — Сигурно ме имаш за досадница, но нищо. Пет пари не давам какво е мнението ти за мен. Искам само да разбереш, че стават нередни неща и всичките са свързани с Дон Джейд. Дон Джейд е работодателят на Ерин Сийбрайт. А Ерин Сийбрайт е изчезнала. Случайно забелязваш ли, че има връзка?

Той поклати глава.

— Както разбирам, са те спипали застанала посред конюшнята на другия. Откъде да знам, че ти не си пуснала конете, за да привлечеш внимание? Искаш да насочиш вниманието към Джейд, затова си разиграла тази оперета…

— Добър подбор на изразни средства. Остава сега да кажеш, че сама съм се пребила с дръжката на вила. Уверявам, те, че не съм чак толкова гъвкава.

— Гледам, че ти няма нищо. Не ми изглеждаш зле.

Свалих си якето и се изправих.

— Добре. Обикновено не постъпвам така на пръв разпит, но ако обещаеш да не ме причислиш към курвите…

Обърнах се с гръб към него и свалих полото през главата.

— Ако синините изглеждат толкова зле, колкото ги чувствам…

— Господи!

Той изрече думата тихо, без гняв, без да влага енергия, сякаш изпъшка. Знаех, че причината не са синините, оставени от нападателя, а графитите по кожата, които лекарите ми бяха оставили в наследство преди две години.

Това не бе целта ми. Съвсем не. Отдавна вече живеех с тези белези. Бяха се превърнали в част от мен. Не ги показвах. Не се замислях за тях. Не ги поглеждах. Може и да ви се стори необичайно, ала белезите по тялото ми се струваха незначителни, защото самата аз вече нямах значение за себе си.

Ето че в този момент станаха важни. Почувствах се гола емоционално. Почувствах се уязвима.

Нахлузих полото обратно и посегнах към якето, все още с гръб към Ландри.

— Няма значение — повиших глас аз, обхваната от чувство на неудобство и гняв. — Отивам си.

— Ще направиш ли оплакване?

— Срещу кого? — попитах аз и се обърнах към него. — Срещу нещастника, когото ти няма да си направиш труд да потърсиш ли, камо ли да го разпиташ, защото нещата, които стават в онзи малък свят, не те интересуват ни най-малко. Освен, разбира се, ако не се появи някой труп.

Той не знаеше какво да отговори на тези думи.

Ъгълчето на устата ми потрепна в подобие на усмивка.

— Представи си само. Ти поне проявяваш достатъчно човечност и се чувстваш неудобно. Браво, Ландри.

Минах покрай него и се отправих към вратата.

— Да се обзаложим ли, че в момента Сондърс виси на паркинга и подхвърля монета, за да мине някак времето? Доскоро, Ландри. Ще ти звънна, когато открия труп.

— Естес, чакай! — Той не вдигна очи към мен, когато се обърнах да го погледна. — Трябва да отидеш в болница. Ще те закарам. Може да имаш счупено ребро.

— Била съм и по-зле.

— Как е възможно да си такъв магарешки инат?

— Не ми трябва съжалението ти — сопнах се аз. — Не ми трябва и съчувствието ти. Не искам нито да ме харесваш, нито да ти пука какво става с мен. Свърши си работата. Само че като гледам, май искам прекалено много. Ще изляза сама. Знам откъде.

Той ме последва до рецепцията. И двамата мълчахме, докато чакахме да ни върнат оръжията. Преструвах се, че го няма, докато излизахме навън.

— Добър съм в работата си — заяви той, когато бяхме на вратата.

— Я стига! Как така? Да не би да си се отдал на втората си кариера на професионален нещастник?

— Ти си направо невероятна.

— Каквато се налага, такава съм.

— Не е вярно — отвърна той. — Груба си, държиш се като кучка и така се чувстваш по-високо от останалите.

Навън продължаваше да вали. Асфалтът изглеждаше бял на местата, където падаше светлина. Нямаше следа от Сондърс и патрулната кола.

— Супер — въздъхнах аз. — Май ще трябва да приема предложението ти да ме закараш.

Ландри ме погледна и вдигна яката на якето си.

— Майната ти. Повикай си такси.

Останах да гледам как се качва в колата си. Стоях под дъжда, докато даваше на заден и потегляше. След това се върнах в управлението, за да се обадя.

Сама си бях виновна.

Когато таксито най-сетне дойде, шофьорът искаше да си поприказваме, обзет от любопитство да научи как съм се озовала в полицията в четири без петнадесет сутринта. Обясних му, че търсят гаджето ми за убийство. Той не попита нищо повече.

Облегнах се и докато се прибера у нас, не спрях да се питам къде ли прекарва нощта Ерин Сийбрайт.