Тами Хоуг
Надпревара с похитител (19)

15.

Моли слушаше как Брус и майка й се карат. Не успяваше да чуе всичко, но по тона им бе ясно какво става. Тя лежеше на пода в стаята си близо до климатика. Стаята й се намираше точно над кабинета на Брус, където той често привикваше или майка й, или Чад, или Ерин, за да им крещи заради поредния грях, който си бяха позволили да извършат. Моли отдавна се бе научила да става невидима, така че нито един от мъжете, с които майка й излизаше, да не я забелязва. Така беше и с Брус, въпреки че по документи й се водеше баща. Не го приемаше като баща. За нея той бе просто човек, с когото по случайност живееше в една къща.

Караха се заради Ерин. Споменаха няколко пъти името на сестра й. Определено нещо ставаше. Когато Моли се върна от училище, завари майка си разтревожено да крачи напред-назад, да притичва до задната врата, за да пуши цигара след цигара. Поръчаха вечеря от „Домино“. Кристъл не хапна нищо. Затова пък Чад се нагълта като вълк и щом Брус се появи, побърза да се изнесе нанякъде.

Когато Брус влезе, Кристъл веднага настоя да поговорят.

Моли усети как стомахът й се свива от притеснение. Беше доловила името на Ерин и на няколко пъти „полиция“. Гласът на майка й бе преминал от разтревожен в истеричен, а след това бяха дошли и сълзите. Брус бе много ядосан. През всичкото време се разнасяше някакво метално бръмчене, все едно че спираха и пускаха видеоплейъра. Моли така и не успя да разбере какво става. Може би Кристъл бе открила порнокасета в стаята на Чад. Защо тогава чу името на Ерин, а не на Чад?

Момичето излезе от стаята си и се промъкна по задните стълби. Сърцето й блъскаше оглушително. Къщата бе тъмна, с изключение на светлината, която се процеждаше от кабинета. Тя мина на пръсти по коридора и притаи дъх. Ако отвореха вратата на кабинета, щяха да я хванат. Холът бе непосредствено до кабинета. Ако успееше да се промъкне там… Сви се в един ъгъл зад фикуса и се облегна на стената.

— Няма да викаме полиция, Кристъл — заяви Брус. — Първо, не вярвам това да е истина. Ако е някакъв номер…

— Ами ако не е?

— Те казаха никаква полиция.

— Господи, не мога да повярвам — отвърна Кристъл с разтреперан глас.

— Защо да не можеш — попита Брус. — Тя е твоя дъщеря. Знаеш, че открай време създава само неприятности.

— Как можеш да говориш по този начин?

— Много лесно. Това е самата истина.

— Как е възможно да си толкова противен и жесток. Не мога да повярвам. Ау! Боли ме! Брус!

Очите на Моли се напълниха със сълзи. Тя прегърна коленете си, притисна ги към гърдите и се опита да спре да трепери.

— Помолил те бях да не употребяваш груби думи, Кристъл. Не можеш да бъдеш дама, ако устата ти работи като на селска клюкарка.

Кристъл побърза да се извини.

— Съжалявам. Много съжалявам. Толкова съм притеснена. Дори не помислих.

— Говориш глупости. Овладей се, Кристъл. Помисли логично. На касетата казват да не викаме полиция.

— А какво ще правим?

— Аз ще се оправя.

— Ама аз мислех, че…

— Някой казал ли ти е да мислиш?

— Не.

— Кой взема решенията в тази къща, Кристъл?

Кристъл си пое дъх.

— Човекът, който е най-подходящ.

— И кой е този човек?

— Ти.

— Благодаря ти. Сега остави всичко на мен. Върви да изпиеш едно хапче и си лягай. Тази вечер не можем да направим нищо.

— Добре — примири се с тих гласец Кристъл. — Точно така ще направя.

Моли знаеше, че майка й ще изпие повече от едно хапче и ще ги прокара с водка. Щеше да се оттегли в малкия си свят и да се престори, че животът й е чудесен и безпроблемен. Затова пък Моли усети как й прилошава. Чутото я бе изплашило до смърт. Какво ли бе направила Ерин този път? Нещо ужасно, след като Кристъл искаше да повика полицията.

— Ще поизляза с колата, за да се поразведря — заяви Брус. — Денят ми беше ужасен. А сега и това.

Моли не смееше да диша и само се молеше нито един от двамата да не влезе в хола. Чу токчетата на майка си по плочките в антрето. Кристъл винаги се качваше на втория етаж по главното стълбище, защото то беше красиво, а тя открай време мечтаеше да живее в красива къща.

Брус мина покрай хола, докато отиваше към кухнята. Моли не помръдна, докато не чу да се отваря вратата на гаража. Изчака го да запали колата, след това да затвори вратата на гаража. Когато бе напълно сигурна, че е тръгнал, тя се измъкна от скривалището си и влезе в кабинета.

Кабинетът на Брус беше забранена територия, когато го нямаше. Той очакваше всички да се съобразяват с него, въпреки че не оставяше останалите на мира. Къщата бе негова и той не допускаше нито за миг някой да забрави този факт.

Моли запали лампата на бюрото и огледа рафтовете и стените, отрупани със снимки, на които Брус се здрависваше с важни хора или получаваше награди за добре свършена работа и услуги, направени на общината. Всичко в тази стая бе както Брус го бе подредил и той веднага щеше да разбере, ако нещо бе мръднато дори на сантиметър.

Моли погледна през рамо, когато взе дистанционното за телевизора и видеоплейъра. Натисна копчето и зачака. Беше толкова нервна, че цялата трепереше.

Филмът започна без надписи. Някакво момиче стоеше край една порта до черен път. Беше Ерин. Моли наблюдаваше ужасена как спря един ван и маскиран мъж изскочи, сграбчи я и я натика отзад във вана.

Неестествен механичен глас се разнесе от колоните.

„Дъщеря ти е при нас. Да не сте посмели да се обаждате в полицията…“

Сълзи замъглиха образа. Моли спря касетата, натисна копчето за изваждане от видеото и се покатери на един стол, за да я вземе. Едва се сдържаше да не се разплаче на глас. Усети, че й прилошава. Не направи нето едното, нито другото.

Грабна касетата, мина през къщата към мокрото помещение и си взе якето от закачалката. Уви касетата в якето и го завърза на кръста си. Тресеше се цялата и не знаеше дали ще има достатъчно сили, за да направи каквото трябва. Знаеше, че поне трябва да опита.

Отвори вратата на гаража, качи се на колелото си и пое. Натискаше педалите с всичка сила, докато профучаваше по тъмните улици.