Тами Хоуг
Надпревара с похитител (44)

39.

Наблюдавах хората, които идваха и си отиваха от „Плейърс“ тази вечер, ала Томас Ван Занд така и не се появи. Чух някаква жена да пита за него на бара и реших, че това е Лоринда Карлтън. Беше в началото на четиридесетте и приличаше малко на позападнала Шер. Ако това беше тя, значи Ван Занд й беше казал, че имаме среща да пийнем по нещо. Работата бе там, че от Ван Занд нямаше и следа.

Към единадесет се появи Ирина с някаква приятелка. Пепеляшките бяха дошли да пропилеят по някоя и друга петарка и да пофлиртуват с играчите на поло, преди каретите им да се превърнат в тикви и да се върнат в стаите, където живееха под наем, или в апартаментите над конюшните в някое имение.

Около полунощ господин „Бейзбол“ отново си пробва късмета.

— Последен шанс за малко романтика.

Беше пуснал в действие чаровната си усмивка, извил въпросително вежди.

— Какво? — попитах аз и се престорих на безкрайно учудена. — Цяла вечер си тук и нито едно младо невинно създание не ти се е метнало на врата?

— Пазех се за теб.

— Май за всичко имаш готов отговор.

— Трябва ли да продължавам в същия дух? — попита той.

— Трябва да се разкараш, умнико.

Ландри пристъпи към него и размаха значката си като щит.

Господин „Бейзбол“ ме погледна.

Свих рамене.

— Нали ти казах, че нося само неприятности.

— Жив ще те изяде, приятел. — Ландри се усмихна зъбато като акула. — И няма да ти хареса.

Онзи отдаде чест по военному и се оттегли.

— Това пък какво беше? — попита загрижен Ландри и се настани срещу мен.

— Едно момиче трябва да знае как да си прекарва времето.

— Ще се откажеш ли да чакаш Ван Занд?

— Смея да заявя най-отговорно, че ми вързаха много дрънчаща тенекия. Дугън прибра ли копоите?

— Преди пет минути. Беше заложил на теб. Това означава много.

— Никога не залагай, когато резултатът е непредсказуем — казах му аз. — В девет случая от десет, си загубен.

— Само че всичко се компенсира, когато спечелиш.

— Дугън не ми прилича на хазартен тип.

— На теб изобщо не ти пука какво мисли Дугън. Нещо да кажеш по този въпрос?

Не желаех да признавам, че ми се иска да си върна част от уважението, което бях загубила, когато кариерата ми в полицията приключи, както и че искам да натрия носа на Армеджиън. Имах неприятното чувство, че ми се иска да го кажа. Ландри ме наблюдаваше по-внимателно, отколкото ми бе приятно.

— Беше много дръзко да се обадиш на Ван Занд — напомни ми той. — Но пък може да даде добър резултат. Той какво каза, когато го попита дали е свободен?

— Каза, че имал някаква работа. Най-вероятно е трябвало да изхвърли тялото на Ерин.

— Видях Лоринда Карлтън — призна Ландри. — Спрях я, когато си тръгваше.

— Дълга сплетена коса с перо ли? — попитах аз. — В най-бавната лента на модната магистрала, нали?

Ландри ми се стори развеселен от описанието.

— Прибери си ноктите.

— Жена, която е достатъчно глупава, че да си падне по Ван Занд, не може да разчита на уважението ми.

— За това съм съгласен с теб — кимна той. — Тази обаче е царицата на глупачките. Готов съм да заложа стотачка, че е видяла окървавената риза и дори е помогнала на Ван Занд да се отърве от нея и въпреки това продължава да си въобразява, че той е някакъв принц.

— Какво каза тази вечер?

Той изсумтя.

— Дори да бях й паднал на колене, пак нямаше да се обади на 911. Решила е, че съм въплъщение на злото. Не пожела да каже и дума. Само че според мен не беше дошла, за да забърсва мъже. Имам чувството, че представата й за приятно прекарване е да гори ароматизирани свещи и да чете поезия на глас.

— Попита бармана дали е виждал Ван Занд — докладвах аз.

— Значи е дошла с намерението да се види с него. Виждаш ли? Значи си е струвало да се заложи на теб.

Канеха се да затварят бара. Сервитьорите пренасяха чашите на бара и обръщаха столовете върху масите. Изправих се бавно. Усетих, че цялото тяло ме боли и имам мускулна треска от приключенията през последните дни. Оставих десет долара на масата.

Ландри изви вежда.

— Много си щедра.

Свих рамене.

— Работата им е гадна, а пък аз разчитам на попечителски фонд.

Излязохме заедно. Красавците се бяха разотишли. Забелязах колата на Ландри паркирана срещу моята в далечния край на паркинга.

— Не познавам друго ченге, което да разчита на попечителски фонд.

— Не е кой знае какво, Ландри. Освен това, както обичаш да ми напомняш, вече не съм ченге.

— Нямаш значка — уточни той.

— Аха, да не би да си въобразявам, или това беше нещо като комплимент? — попитах аз, когато стигнахме до колите?

— Не си въобразявай, Естес — отвърна той с плаха усмивка.

— Ще се държа като дама и ще ти благодаря.

— Защо си станала ченге? — попита той. — Можеше да си избереш каквато искаш професия или да не правиш абсолютно нищо.

Огледах се за да спечеля малко време, докато обмислях как да му отговоря. Нощта беше задушна, луната изглеждаше почти бяла заради влагата. Въздухът бе наситен с аромата на трева, мокра почва и екзотични цветя.

— Всеки фройдист ще ти каже, че изборът ми очевидно е бил бунт срещу баща ми.

— Така ли беше?

— Да, но има и още нещо — признах аз. — Докато живеех при нашите, наблюдавах баща ми как пречупва правосъдието и го продава на онзи, който е в състояние да плати най-високата цена. Тогава реших, че някой трябва да наклони везните на другата страна, да направи някакво усилие, за да изравни силите.

— Защо не стана прокурор?

— Прекалено много драпане нагоре в йерархията. Свързано е с политика. Може би не си забелязал, но дипломацията и подмазвачеството не са сред многобройните ми таланти. Освен това прокурорите не участват нито в престрелки, нито пък ги пребиват.

Той не се разсмя. Наблюдаваше ме по начин, който ме караше да се чувствам гола.

— Ти си невероятна, Естес — за кой ли път измърмори той.

— Да, така е, невероятна съм.

Не влагах същия смисъл като него. През миналата седмица не знаех коя съм и каква. Чувствах се като същество, измъкнало се от какавида, и все още не бях наясно в какво ме е превърнала метаморфозата.

Ландри докосна лицето ми — лявата половина, където усещанията бяха по-скоро бегъл спомен. Това ми се стори добре, защото той не можеше да ме докосне истински, а аз не си позволявах да бъда разтърсена и смутена както ставаше едно време. Отдавна не бях допускала някой да ме докосва, така че не можех да си представя да постъпя по друг начин.

Вдигнах брадичка и го погледнах в очите, зачудена какво ли вижда той в моите. Дали усещаше, че съм уязвима и това не му беше приятно? Дали бе забелязал нетърпението ми и колко много ме притеснявало? Дали беше разбрал, че не му се доверявам напълно и въпреки това усещам привличането?

Ландри се наведе и притисна устни към моите. Позволих му да ме целуне, дори участвах в целувката, макар и обхваната от нетипична за мен плахост. Истината бе, че онази Елена, която стоеше пред него в момента, не бе целувана никога преди. Опитът, натрупан преди самоналоженото изгнание, ми се струваше толкова далечен, сякаш бях чела за него в някоя книга.

Той имаше вкус на кафе и едва доловим аромат на цигари. Устните му бяха топли и твърди. Решителен е, помислих си аз. Приятен. Вълнуващ…

Зачудих се какво изпитва. Дали няма да реши, че съм безчувствена, ако бе усетил неподвижността на устните ми? Започнах да се притеснявам.

Бях отпуснала длан на гърдите му. Усещах ударите на сърцето му и се питах дали и той усеща как препуска моето.

Ландри вдигна глава и ме погледна. Чакаше. Продължаваше да чака…

Не казах нито дума, не го поканих, въпреки че част от мен копнееше да го направи. Поне този път помислих, преди да действам. Може би щях да съжалявам. Макар да бях достатъчно смела и безразсъдна, когато си играех с убиеца и се опълчвах на властите и ФБР, не притежавах достатъчно дързост, за да предприема тази крачка.

Ъгълчето на устата на Ландри се изви нагоре, сякаш бе успял да проникне в мислите ми.

— Ще карам след теб, докато си стигнеш до вас — реши той. — Искам да съм сигурен, че Ван Занд не те причаква.

Извърнах поглед и кимнах.

— Благодаря.

Страхувах се да го погледна, страхувах се, че ако отворя уста, ще го поканя да прекара нощта при мен.

Обърнах му гръб и се качих в колата. Сега ме беше страх много повече, отколкото сутринта, когато си мислех, че ще ми се наложи да наръгам човек, за да спася живота си.

Пътувах безпроблемно до имението на Шон. Голямата къща тънеше в мрак. Блестеше единствено лампата в апартамента на Ирина, разположен над конюшнята. Ван Занд не ме чакаше.

Ландри влезе в къщата и се огледа. След това, като истински джентълмен, пристъпи към вратата и зачака да кажа нещо.

Аз пристъпвах нервно от крак на крак, захапах нокътя си, сетне скръстих ръце.

— Аз… виж… бих те поканила да останеш, но точно сега с това отвличане…

— Разбирам — отвърна той, докато ме наблюдаваше. Погледът му бе настойчив, а очите потъмнели. — Някой друг път.

Дори да знаех какво да отвърна на тези думи, не успях да го изрека. След това той си тръгна.

Заключих вратата и загасих лампите, влязох в спалнята и се съблякох. Взех душ и измих мириса на цигари от косата си. След като се избърсах, останах дълго пред огледалото, оглеждах тялото си, оглеждах и лицето, опитвах се да преценя кого виждам, каква съм станала.

За пръв път от две години насам, се чувствах жена. Гледах се и виждах жена, не призрак, не маска, не празната черупка, която ненавиждах.

Проследявах с очи белезите, където асфалтът бе смъкнал кожата и на нейно място се бе образувала нова. Питах се каква ли ще бъде реакцията на Ландри, ако го допусна да види пораженията. Не ми беше приятно да се чувствам уязвима пред него. Искаше ми се да вярвам, че ще погледне тялото ми, без да остане шокиран, че няма да каже и дума.

Фактът, че изобщо се замислях за тези неща, ми се стори невероятен, но в същото време ми даде надежда. Вдъхна ми нова смелост и жажда за живот.

Жажда за живот. Надежда… Тъкмо това не исках. Въпреки това се нуждаех от надеждата. Исках я заради Ерин, заради Моли… заради мен самата.

Може би, помислих си аз, може би наказанието ми е свършило и ако продължа да упорствам, то ще се превърне в разрушителна мания.

Влязох в спалнята, отворих чекмеджето на нощното шкафче и извадих болкоуспокояващите. Обзета от страх и трепет, отнесох хапчетата в банята и ги пръснах на плота. Преброих ги едно по едно, както правех почти всяка вечер през последните две години. След това ги пуснах отново едно по едно в тоалетната и дръпнах водата.