Тами Хоуг
Надпревара с похитител (27)

23.

— Видели сте се снощи в „Плейърс“. Скарали сте се.

— Не сме се карали — отвърна спокойно Джейд. — Тя беше неподходящо облечена.

— Вас какво ви засяга? Тя придружаваше ли ви?

— Не, но е моя служителка. Не е без значение как се държи пред хората.

— Значи двамата не сте имали среща.

— Не. Тя работи за мен. Не съм излизал с момичето.

Ландри изви вежди.

— Така ли? Странно, защото вчера тя ми се похвали, че спи с вас.

— Какво? Това е лъжа.

Най-сетне някаква човешка реакция. Ландри бе започнал да се съмнява, че Джейд не знае какво са това нерви. Седяха един срещу друг в стаята за разпити. Джейд, до този момент бе напълно спокоен, косата му бе като на манекен, колосаната бяла риза подчертаваше тена му, а на ръкава на ризата имаше монограм.

Майкъл Бърн бе в съседната стая за разпити заедно с Уайс. Блондинката чакаше пред рецепцията. Джил Морон бе докарана в моргата. Личеше, че има множество контузии, макар нито една да не беше довела до фаталния край. Според Ландри тя бе или удушена, или се бе задушила. Изглежда имаше и сексуално насилие.

Ландри кимна и отхапа от сандвича с риба тон.

— Каза ми, че е била с вас в четвъртък през нощта, когато конете на Майкъл Бърн са били пуснати.

Джейд потри лицето си с ръце.

— Тази глупачка. Решила е, че ми помага по този начин.

— Като ви осигурява алиби ли? Защо е решила, че имате нужда от алиби? Тя беше там, когато ми казахте, че не сте бил сам. Да не би да е имала друга информация?

— Не, разбира се. Джил не знаеше нищо. Тя беше едно ограничено жалко момиче с доста развихрена фантазия.

— Падала си е по вас.

Той въздъхна дълбоко.

— Да, май беше така. Затова беше дошла снощи в клуба. Чакаше ме, очевидно с намерението да ме прелъсти.

— Само че вие нямахте желание да се виждате с нея.

— Накарах я да си тръгне. Излагаше се.

— А също и вас.

— Точно така — призна Джейд. — Клиентите ми са богати изискани хора, детектив. Те очакват някаква представителност.

— А на Джил мястото й не е било там.

— Не бих завел и Хавиер в „Плейърс“, но въпреки това не съм го убил.

— Той обаче не разправя, че спите с него — засече го Ландри и отново посегна към сандвича. — Нали така?

Джейд изглеждаше раздразнен.

— Трябва ли да сте толкова груб?

— Не.

Ландри се отпусна назад и продължи да дъвче. Не че беше толкова гладен, но му се искаше да подразни мъжа срещу себе си.

— И така… — Зае се да обобщи фактите, докато измисли нещо. — Тя се е наконтила и е отишла в „Плейърс“, за да се види с вас… Искала е да провери дали случайно няма да се заинтересувате от нея.

Джейд замахна с ръка и се намести на стола. Беше отегчен.

— Хайде, Дон. Тя е била на разположение, готова да ти пусне, свободна като птичка. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си се възползвал?

— Предложението ви е наистина отвратително.

— Защо? И преди си се чукал с наемната работна ръка.

Забележката постигна своето. Джейд се сви така, сякаш го бе поразил електрически удар.

— Веднъж имах връзка с една от конярите. Тя по нищо не приличаше на Джил Морон. Още тогава си научих урока и никога повече не съм си позволявал да имам връзка със служителка.

— Дори с Ерин Сийбрайт ли? И тя по нищо не прилича на Джил Морон, нали така?

— Ерин ли? Тя пък какво общо има с цялата работа?

— Защо не работи вече при теб, Дон?

Никак не му бе приятно подобно фамилиарно отношение. Очите му се присвиваха всеки път, когато Ландри изричаше името му.

— Тя напусна. Каза ми, че си е намерила работа другаде.

— Доколкото разбирам, досега ти си единственият, който е бил уведомен за намеренията й — отбеляза Ландри. — Нова работа, преместване в нов град. Не е споменала и дума пред семейството си. Не е ли малко странно? Казала е само на теб. И оттогава никой не я е виждал, нито е говорил с нея.

Джейд го зяпна, без да коментира, защото бе наясно, че е най-разумно да си мълчи. Най-сетне се изправи.

— Не ми харесва посоката на разговора. Ще ме обвините ли в нещо, детектив Ландри?

Ландри не помръдна от мястото си. Отпусна се на стола и подпря лакти на страничните облегалки.

— Не.

— В такъв случай, искам да си тръгна още сега.

— Ами… Имам още няколко въпроса.

— Тогава предпочитам да ми ги зададете в присъствието на адвоката ми. Ясно ми е, че не действате в мой интерес.

— Просто се опитвам да си изясня как стои въпросът с бизнеса ти, Дон. Това е част от работата ми — да се запозная със света на жертвата и да открия липсващите парчета. Не искаш ли да разбера истината за смъртта на Джил Морон?

— Разбира се, че искам.

— Искате ли адвокатът ви да присъства на разговора? Не сте арестуван. Казахте ми, че няма какво да криете.

— Нямам.

Ландри разпери ръце.

— Тогава какъв е проблемът?

Джейд извърна поглед, докато обмисляше възможностите. Ландри прецени, че ще издържи още около пет минути. Сержантът, който наблюдаваше разпита, се бе настанил в друга стая малко по-надолу по коридора и следеше на монитора всяка дума, докато компютър правеше анализ на стреса при заподозрения и вероятността да лъже.

— Ако искате можете да се обадите на адвоката си — предложи великодушно Ландри. — Ще го изчакаме…

— Нямам време — измърмори Джейд и отново се върна на масата. — Питайте.

— Господин Бърн каза, че е чул Джил да казва, че знае нещо за Ярка звезда — умрелият кон. Какво е знаела?

— Нямам представа за какво говореше. Конят почина при нещастен случай посред нощ. Едва ли е знаела нещо.

— Може и да е знаела, ако не е било нещастен случай.

— Само че беше нещастен случай.

— Вие бяхте ли там, когато се е случило?

— Не.

— Значи не знаете какво се е случило. Ако е било нещастен случай, защо тогава на коня му е давано успокоително?

Джейд го погледна.

— Вие откъде знаете?

Ландри го погледна така, сякаш беше малоумен.

— Аз съм детектив.

— Няма нищо нередно в смъртта на Ярка звезда.

— Собственикът очаква да вземе огромна сума от застрахователите.

— Ако застрахователната компания реши да плати, което е малко вероятно.

— Вие щяхте ли да получите част от парите?

Джейд се изправи отново.

— Тръгвам си веднага.

— По кое време си тръгнахте снощи от „Плейърс“?

— Към единадесет.

— Къде отидохте?

— Вкъщи. Легнах си.

— Отбихте ли се в конната база, за да проверите конете?

— Не.

— Не отидохте въпреки случката от предишната вечер, така ли? Не се ли притеснявахте?

— Парис трябваше да мине на проверка.

— А тя не е ли забелязала нещо необичайно?

— Очевидно е била там, преди да се случи.

— Значи сте си легнал. Сам ли?

— Не.

— Същата приятелка като в четвъртък ли?

Джейд въздъхна и погледна към стената.

— Виж, Дон. — Ландри се опита да говори по-меко и се надигна от стола. — Трябва да ми кажеш. Сериозно е. Не става дума за няколко кранти, тръгнали да обикалят базата. Момичето е мъртво. Разбирам, че във вашия свят не сте я имали за нещо кой знае какво, ала в моя свят убийството е престъпление. Всички, които са я познавали и са имали някакви пререкания с нея, трябва да съобщят къде са били. Ако имаш свидетел, който е готов да ти помогне, по-добре да кажеш, иначе ще загубя ценно време.

Помисли си, че Джейд отново ще се остави арогантността му да вземе връх и просто ще си тръгне. Само че той не беше глупак. Ландри подозираше, че умът му трупа и анализира информация също като компютър. Най-сетне той проговори.

— Сузана Атуд. Клиентка ми е. Много ще ви бъда задължен, ако не споменавате името й пред останалите клиентки.

— Значи всички искат да се оставят в ръцете на треньора — отбеляза Ландри. — Добре си се наредил, Дон. Оправяш конете, оправяш и собствениците.

Джейд тръгна към вратата.

— Трябва ми адресът и телефонният й номер, а също така името и телефона на най-близките на Джил Морон — настоя Ландри.

— Питайте Парис. Тя се занимава с тези неща.

Неговите неща, помисли си Ландри, докато го наблюдаваше как се отдалечава. Значи животът на едно младо момиче не беше нищо повече от досада за Дон Джейд.

— Благодаря за отделеното време, господин Джейд.

 

 

— На Джейд му трябва нов подход към работата — заяви Ван Занд.

Бяхме застанали край оградата на една от съседните конюшни и наблюдавахме как едно дете прескача с понито си ниски, боядисани в ярки цветове препятствия. И момичето, и понито бяха много съсредоточени, очите им горяха от решителност да постигнат успех. Момичето и понито бяха едно неразривно цяло срещу целия свят.

Добре помнех това чувство. Аз и медножълтото ми пони, наречено Купонджийката. Тя бе най-добрата ми приятелка и довереница. Дори след като пораснах, продължих да разказвам на Купонджийката проблемите си, а тя ме изслушваше без предубеждения. Когато почина на впечатляващата възраст от двадесет и пет, аз скърбях много повече, отколкото за загубата на когото и да било друг.

— Ти слушаш ли ме? — попита кисело Ван Занд.

— Да. Реших, че говориш напълно риторично. — Бях предложила да го черпя един обяд, ала той отказа. Предложих му да купя млечни шейкове и той ме предупреди, че от тях ще надебелея. Тъпак. Въпреки това си купих.

— Да — съгласих се аз. — Убийствата отказват бъдещите клиенти.

Ван Занд се намръщи.

— Не съм в настроение за хумора ти.

— Ти да не би да мислиш, че се шегувах? Едната от конярчетата изчезва. Другата я намират мъртва…

— Как така изчезнала — попита той. — Нали напусна?

— Не съм сигурна, Зед. Детективът разпитваше за нея.

Той се обърна рязко и наведе глава към мен.

— А ти какво му каза?

— Нищо. Аз дори не познавах момичето. Просто ти казвам. Сигурно и теб ще те пита.

— Нямам какво да кажа.

— Онази вечер имаше много за казване. Била флиртувала с клиентите, много й мелела устата… Като се замисля, май каза същите неща и за Джил. Не бива да се злослови за мъртвите, Зед. Особено, когато наблизо има детектив.

— Те нямат право да ме разпитват.

— Разбира се, че имат. Познавал си и двете момичета. Честно да ти кажа, не си имал много добро отношение нито към едната, нито към другата.

Той се наду обидено.

— Обвиняваш ли ме?

— Стига, за бога — извих очи аз. — Ако се държиш така и с ченгетата, ще ти лепнат убийство от злоба. А пък аз ще се кандидатирам лично да ти тикна във вената последната инжекция.

— Какви ги говориш? Каква инжекция?

— В този щат има смъртна присъда. Убийството е углавно престъпление.

— Това е варварщина — заяви обидено той.

— Да не би да не е варварщина да заровиш едно момиче в яма с конски лайна?

— И ти си мислиш, че бих направил подобно ужасно нещо? — Този път физиономията му бе на човек, предаден от най-близкия си приятел.

— Не съм казала такова нещо.

— Говориш така заради онази руска курветина…

— Внимавай, Ван Занд — предупредих го аз и повиших недоволно глас. — За разлика от теб, аз харесвам Ирина.

Той изсумтя и погледна настрани.

— Да не би да сте любовници?

— Не. Нима се опитваш да ме обидиш, като ме наричаш лесбийка?

Той сви устни, което можеше да мине за еквивалент на свиване на рамене.

— Жалък си — заявих аз. — Обзалагам се, че наричаш лесбийка всяка жена, която не иска да се чука с теб.

По лицето му плъзна червенина, ала той не каза нищо. Разговорът не му беше по вкуса. Отново.

— Не че ти влиза в работата — уведомих го аз, докато момичето и понито завършваха паркура и зрителите ръкопляскаха. — Аз съм от щастливите хетеросексуални жени.

— Чак пък щастлива.

— Защо? Защото не съм те удостоила с честта да те приема в леглото си ли?

— Защото никога не се усмихваш Ел Стивънс — призна той. — Струва ми се, че животът ти не е щастлив.

— Не съм никак щастлива, че се опитваш да ми влияеш, както и че искаш да се навреш в леглото ми.

— Ти нямаш никакви цели — заяви той. Очевидно реши, че отново владее положението, че ще го изслушам с отворена уста, както правят самотните жени, с които бе свикнал. — Трябва ти цел. Нещо, към което да се стремиш. Ти си човек, който обича предизвикателствата, а сега пред теб няма такова.

— Не бих казала — измърморих аз. — Всеки разговор с теб е предизвикателство.

Той се засмя малко пресилено.

— Много си нагъл, след като си позволяваш да правиш подобни предположения за мен — отвърнах спокойно аз. — Всъщност ти не знаеш нищо за мен.

— Познавам отлично хората — отвърна той. — Отдавна съм се научил да ги преценявам и знам от какво имат нужда.

— Може би трябва да си поставя за цел да разкрия убиеца на Джил — заявих аз и отново го стреснах. — Или пък да се заема с изчезването на другото момиче. Мога да започна, като разпитам теб. Кога за последен път видя Ерин Сийбрайт жива?

— Аз си мислех за кон — отвърна той сериозно.

— Хайде, Зед, включи се в играта — подканих го аз. — Може да ме тласнеш към нова кариера. Ти чу ли я да казва, че ще напусне, или това е версията на Ди Джей? Любопитството трябва да се удовлетворява.

— От теб ме заболя глава.

— Може да е била отвлечена — подхвърлих аз и се престорих на много развълнувана. През всичкото време го наблюдавах особено внимателно. — Може да я държат затворена някъде като секс робиня. Какво ще кажеш?

Ван Занд ме зяпна с безизразно лице. Бях готова да платя цяло състояние, за да разбера какво мисли в този момент. Какво ли си представяше? За Ерин ли мислеше, скрита някъде, за да му доставя перверзно удоволствие, преди да й види сметката? Да не би да си спомняше Саша Кулак? Да не би вече да е набелязал следващата си жертва?

Мобилният му телефон звънна. Той се обади и започна разговор на безупречен френски. Отпивах от млечния шейк и подслушвах.

Европейците често предполагат, при това напълно основателно, че американците не разбират езика им. На Ван Занд дори не му беше хрумнало, че съм учила в неприлично скъпо училище и че имам талант за езици. От това, което той казваше, разбрах, че става дума за сделка и че се опитва да излъже някого, но онзи отсреща не се държеше като тъпоумен шаран. Това го ядоса и каза на човека да не прехвърля коня в Щатите. Така щели да се научат да не се бъзикат с Ван Занд.

Разговорът продължи с уточнения по превозването на коне от Брюксел за Флорида през Ню Йорк, а други два щяха да бъдат върнати с обратния полет в Брюксел.

Бизнесът с коне е голяма работа в Европа. Още като тийнейджърка веднъж придружавах от Германия нов кон в товарен самолет. Със същия полет пътуваха още двадесет и един коня, очаквани от новите си собственици в Щатите. Такива полети имаше по веднъж в седмицата.

Ван Занд приключи разговора и прибра телефона в джоба си.

— Превозвачът ми, Филип — обясни той. — И той е един смрадлив мошеник.

— Защо го казваш?

— Защото е истина. Вечно иска да му изпращам разни неща от Щатите. Да ги сложа при амунициите на коня. Всеки път е едно и също — призна сърдито той. — Никой не бил проверявал контейнерите.

— И ти се ядосваш, защото той мами на митницата ли?

— Не ставай смешна. Кой плаща на митницата? Само глупаците. Ядосан съм, защото той никога не ми плаща. Дал съм петстотин долара за хавлиени кърпи на Ив Сен Лоран и той още не ми е върнал парите. Как да имаш доверие на такъв човек?

Не знаех какво да кажа. Бях застанала до вероятен секс насилник, похитител или убиец, а той се бе загрижил за петстотин долара, похарчени за хавлиени кърпи.

Отдръпнах се от него, когато приближи друг търговец на коне и двамата заговориха по работа. Махнах му с ръка и обещах да потърся някакъв смисъл в живота си.

Най-важното качество за социопата е да умее да преценява простосмъртните, за да разбере какви са слабостите им и да се възползва от тях. Много изпълнителни директори на корпорации се озовават сред най-богатите хора благодарение на това умение, както и много мошеници, които успяват да си напълнят по този начин джобовете. Много серийни убийци са попаднали на жертвите си…

Ван Занд не беше умен, ала беше хитър. Тъкмо с хитрост бе привлякъл приятелката на Ирина в Белгия, за да работи за него. Зачудих се по какъв начин е използвал инстинктите си при Ерин и Джил. Не ми беше приятно, когато се опитваше да ми пробутва номерата си, както и когато каза, че е забелязал, че не съм щастлива. Нали трябваше да се представя като безгрижна празноглавка? Не ми беше приятно, че бе забелязал нещо друго. Не ми беше приятно, че някой успяваше да надникне в мен, защото щях да се почувствам неловко, ако видеше малкото, което имаше за гледане.

Ала той грешеше за едно. Имах цел. Ако се окажеше на пътя ми към тази цел, с огромно удоволствие щях да го помета.

Тръгнах към конюшнята на Джейд пеша. Жълта ограничителна лента бе поставена около боксовете от едната страна. Въпреки предупреждението на лентата, Трей Хюс бе минал от другата страна и се бе настанил на един стол, вдигнал крака на скрина, стиснал бутилка бира в ръка и цигара в другата.

Присви очи и се ухили.

— Познавам те!

— Не бих казала — напомних му аз. — Ти да не би да си част от местопрестъплението?

— Миличка, самият аз съм ходещо местопрестъпление. Какво става тук? Прилича на противна морга?

— Сигурно е така, заради убийството.

— Ама то нали стана отдавна? — отвърна той.

— Кое е било отдавна?

Мислите му се препъваха една в друга из подгизналия му с алкохол мозък.

— Аз май не разбрах.

— Не, аз съм тази, която не е разбрала, че е имало убийство. За кого говориш? За Ерин ли?

— Ерин мъртва ли е?

Наведох се, минах под жълтата лента и се настаних срещу него.

— Кой е пръв.

— Какво?

— Ами втори?

— Не знам.

— Трета база.

Хюс отметна глава назад и се изсмя.

— Господи, сигурно съм пиян.

— Как разбра? — попитах сухо аз.

— Много бързо се ориентираш. Ели, нали?

— Топло.

Той дръпна от цигарата и изтръска пепелта на пода. Изглежда, не се сещаше, че може да пламне пожар в палатка пълна с коне.

— Кажи най-сетне кой е умрял — помоли той.

— Джил.

Той се изправи рязко на стола и доколкото това бе възможно, изтрезня.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Мъртва е.

— От какво е умряла? От злоба или от грозота?

— Каква състрадателна душа си.

— Мама му стара. Ти никога не си я познавала. Ама тя наистина ли е мъртва?

— Убита е. Тази сутрин са открили тялото й край конюшня четиридесет.

— Леле боже — измърмори той и прокара ръката, в която стискаше цигарата през косата си.

Въпреки грубите думи, личеше, че е разстроен.

— Засега не забелязах да липсва на някого — споделих аз. — Нещастната. Чух, че точела лиги след Дон. Може на него да му липсва.

— Как ли пък не. — Хюс отпусна глава назад и затвори очи. — Той самият щеше да се отърве от нея много отдавна, ако е знаел, че е толкова лесно.

— Проблеми ли е създавала?

— Имаше голяма уста и малък мозък.

— Това съчетание не е много подходящо за бизнеса тук — съгласих се аз. — Чух, че снощи била в „Плейърс“ и споменала, че знае нещо за Ярка звезда.

Той вдигна мътните си сини очи към мен.

— Какво е знаела?

Свих рамене.

— Има ли нещо, което не се знае?

— Не знам. Аз винаги научавам последен.

— Още по-добре, иначе може да свършиш като Джил.

— Някой я е убил — повтори той на себе си.

Отпусна се напред, постави цигарата до ботуша си и остана с наведена глава, провесил ръце между коленете, сякаш му се гадеше и изчакваше да му мине.

— Ченгетата разпитват Дон — обясних аз. — Мислиш, че той може да убие някого?

Очаквах да отрече веднага. Вместо това той дълго мълча. Реших, че е изпаднал в унес. Най-сетне заговори:

— Хората могат да направят най-невероятни неща, Ели. Човек никога не знае. Просто не се знае.

 

 

Парис Монтгомъри го наблюдаваше с огромните си кафяви очи. Не приличаше на сърна, попаднала пред фаровете на автомобил, помисли си Ландри. Изражението й издаваше огромно внимание, не страх. Беше се сресала и си бе сложила червило, докато той разпитваше Джейд.

— Вчера кога за последен път видяхте Джил — попита той.

— Към шест. Оплакваше се, че се налагало да остане до толкова късно. Цял ден подхвърляше, че имала невероятни планове за вечерта.

— Попитахте ли я какви?

— Не. Не ми е приятно да говоря лоши неща за мъртвите, но, държа да призная, че никак не харесвах това момиче. Държеше се неприятно и непрекъснато лъжеше.

— За какво?

— За всичко. Че е свършила нещо, което дори не бе започнала, че познава хора, които не е срещала, че е тренирала при известни имена, че има много гаджета…

— Споменавала ли е за някое гадже конкретно?

— Дори нямах желание да я изслушвам. Знаех, че не е истина — отвърна тя. — Беше глупава и жалка. Търсех човек, с когото да я сменя, но щом започне сезонът, е много трудно да се намери добра работна ръка.

— Значи тя си е тръгнала към шест. Забелязахте ли нещо в отношенията между нея и шефа ви?

— Дон ли? Господи, не! Всъщност тя беше увлечена по него, но нищо повече. Той й нямаше доверие. Тя вечно плямпаше пред всеки, който бе готов да я слуша.

— За какво?

Тя мигна с огромните очи и се опита да реши дали да му каже.

— За абсолютно всичко, което ставаше в конюшнята. Например, ако някой кон куцаше, или…

— Умреше — подхвърли Ландри.

— В нашия бизнес се носят много клюки, детектив — призна тя. — Клюките могат да съсипят репутацията на човек. Едно от най-важните качества за служителите е дискретността.

— Значи, ако тя е обикаляла напред-назад и е разправяла разни неща за смъртта на коня, вие сигурно сте щели да се вбесите.

— И още как.

— Ами Дон?

— Той щеше да побеснее. Смъртта на Ярка звезда бе истински кошмар за него. Нямаше нужда една от служителките му да налива масло в огъня. — Тя замълча и се намръщи. — Не казвам, че е искал да я нарани. Не бих повярвала на подобно нещо. Просто е невъзможно.

— Той избухлив ли е?

— Не бих казала. Дон умее да се владее. Невероятен професионалист е. Аз много му се възхищавам.

Ландри се наведе над бележките си и потри чело.

— Значи двете с Джил не сте се виждали снощи.

— Не.

— Трябвало е да направите вечерната проверка. По кое време…

— Не я направих — призна тя. — Дон щеше да отиде. Предложих, но той настоя. След случилото се в конюшнята на Майкъл Бърн, той каза, че не било безопасно сама жена да ходи там нощем.

— Той ми каза, че е било ваш ред.

Гладкото чело на Парис Монтгомъри се намръщи.

— Не е така. Сигурно е забравил. Господи, ако един от нас е бил снощи там, може би щяхме да предотвратим нещастието.

Може би един от тях беше причинил така нареченото нещастие.

— По кое време трябваше да направи обиколката… ако не беше забравил? — попита Ландри.

— Обикновено един от нас проверява конете около единадесет.

Джейд каза, че по това време е бил в „Плейърс“. Ако е ходил по-късно в конюшнята, със сигурност е видял съсипаните си дрехи, може дори да е хванал момичето на местопрестъплението. Нищо чудно да са се скарали, нещата сигурно са излезли от контрол…

— Вие къде бяхте снощи? — попита той.

— Вкъщи. Оправят си маникюра, сметките, гледах телевизия. Не обичам да излизам, когато предстои представяне на сутринта.

— Сама ли бяхте?

— С Майлоу, кучето ми. Обикновено не можем да се разберем кой да действа с дистанционното — отвърна тя с игрива усмивка. — Дано не пречим на съседите да спят.

Ландри не отвърна на усмивката. Беше вършил тази работа прекалено дълго и женският чар не му влияеше. За него чарът бе опит за подвеждане.

Това означаваше, че Естес е само за него. Не познаваше по-откровен човек от Елена.

— Някой подозрителен да се е въртял около конюшнята? — продължи той.

Парис се намръщи.

— В конната база има доста странни хора. Не мога да кажа, че някой ми е направил впечатление.

— Значи в момента нямате коняри — уточни той. — Доколкото разбрах още една е напуснала преди седмица.

— Да. Ерин. Прас! Просто си тръгна. Замина някъде.

— Тя обясни ли ви къде отива? Защо?

— Дори не е говорила с мен по този въпрос. Изобщо не бе споменала, че има намерение да се мести. Вечерта в неделя казала на Дон, че напуска и точка.

— Не е ли оставила новия си адрес?

Тя поклати глава.

— Трябва да призная, че наистина много ме нарани, когато ни изостави така. Харесвах Ерин. Мислех, че ще остане да работи дълго. Все разправяше колко гот щяло да бъде, когато се преместим в новата конюшня. Нямаше търпение да тръгне с нас на представянията в Европа през пролетта. Не очаквах, че ще напусне.

— Кога я видяхте за последен път?

— В неделя следобед. Тръгнах си от конната база към три. Имах мигрена.

— Ерин нормално ли се държеше, когато разговаряхте с нея?

Тя понечи да отговори, ала се спря и се замисли.

— Знаете ли, през последната седмица ми се струваше разсеяна. Май имаше някакви разправии с гаджето си. Беше скъсала с някакво момче на нейната възраст и си беше харесала друг. Не знам кой е бил. Някой, който не бил дете, казваше тя. След това, две вечери преди да си тръгне, някакъв кретен й надраскал колата. Аз лично съм готова да се обзаложа, че е била Джил. Тя страшно завиждаше на Ерин.

Жената замълча отново и го погледна объркано.

— Защо ме питате за Ерин?

— Изглежда е изчезнала.

— Мисля, че е заминала за Окала…

— Не е.

Големите кафяви очи премигнаха, докато обмисляше чутото.

— Господи — прошепна тя. — Нали не мислите… О, господи.

Ландри остави визитка на масата и се изправи.

— Благодаря ви, че ми отделихте време, госпожице Монтгомъри. Моля ви, обадете ми се, ако се сетите нещо.

— Приключихме ли?

— Засега — отвърна Ландри и пристъпи към вратата. — Ще трябва да ми позвъните, за да ми дадете телефон на близките на госпожица Морон.

— Да, разбира се.

— А, да, и телефонът на някоя си Сузана Атуд и останалите клиенти, но преди всичко на госпожа Атуд.

— Сузана ли? Защо Сузана?

— Изглежда, господин Джейд е правил нощна проверка на друго място — отвърна той и любопитно зачака реакцията й.

Очакваше да види ревност, но остана разочарован.

Парис изви едната си вежда.

— Дон и Сузана? — възкликна тя и ъгълчетата на устата й трепнаха весело. — Всеки ден научавам по нещо ново.

— Тайните трудно се опазват в този малък свят.

— И още как, детектив Ландри — отвърна тя, застанала до него, ръката й на сантиметър от неговата, стиснала отворената врата. — В бизнеса с коне властват две неща — тайните и лъжите. Най-важното е да разграничите едното от другото.