Тами Хоуг
Надпревара с похитител (30)

26.

Телефонът звънеше и никой не отговаряше. Ландри изруга и затвори. Номерът не му беше познат. Сигналът 911, изпратен на пейджъра, му подсказа, че това може да е само Естес. Пак се беше накиснала до прекрасната си главица в една господ знае само каква каша. Беше готов да се обзаложи, че не си е останала вкъщи и не се е отпуснала във ваната, за да почете на спокойствие някоя хубава книга.

Тя беше невероятна! Да тръгне на вечеря с предполагаем сексуално извратен убиец. Сякаш това бе едно нищо. Ландри си каза, че е реагирал прекалено остро. Все пак тя беше ченге — била е едно време. Освен това бе последната жена, която би хукнал да защитава, и въпреки това го бе направил. Липсваше й инстинкт за самосъхранение, тя бе уязвима и тъкмо заради това, той се чувстваше длъжен да я закриля. Не спираше да мисли как се е хвърлила на степенната на джипа на Били Голъм, как се е опитала да измъкне волана от ръцете му… как е попаднала под проклетия автомобил, как е била влачена по асфалта като парцалена кукла.

Тя или не знаеше достатъчно, или не я беше грижа и затова не се интересуваше от себе си. Ландри със сигурност можеше да каже, че не й е никак приятно той да върши работата, а тя да гледа отстрани. Беше ясно по изражението в очите й, когато се обади на Уайс и му каза да прибере Ван Занд. Веднага забеляза и гнева, и болката, и разочарованието, прикрити доста успешно под привидно безразличие.

Стоеше пред залата за аутопсии в крилото на съдебните следователи. След разпита на Ван Занд бе хукнал право при патолога, за да разбере какво е открил, след като е отворил Джил Морон.

Ван Занд само му загуби времето. Петнадесет минути не спря да мели, че съдебната система в Щатите не струвала, а след това настоя да извикат адвокат. С това разпитът бе приключил. Нямаха за какво да се хванат, за да го задържат. Както някой каза съвсем наскоро, да си противен кретен, не е противозаконно.

Беше прецакал работата, като го повика на разпит. Ако бе изчакал края на аутопсията и чак тогава да започне с въпросите, щеше да има на какво да разчита — нещо, около което да се завърти разговора, може би дори да го уплаши, да го накара да се изпусне, защото иначе нямаше да успее.

Ландри отново си каза, че трябваше сам да овладее ситуацията, вместо да позволява на онази дивачка Елена да допринесе за хаоса в този труден случай.

Зачуди се в какво ли се е забъркала този път. Сигурен бе, че едва ли става въпрос за нещо хубаво.

Тя със сигурност щеше да иска да разбере подробностите около аутопсията. Щеше да пита дали Джил Морон е била натикана в оборския тор в бокса. В гърлото й се бяха загнездили парчета борови стърготини и тор, а също и в устата, в носа. Беше умряла от задушаване. Нечия ръка я бе стискала за врата с такава сила, че бяха останали отпечатъци от пръсти. Тя се е опитала да се пребори с нападателя и тогава е счупила ноктите си. Само че под ноктите нямаше нито кожа, нито кръв.

Тук нещо не се връзваше. Ако се е борила толкова ожесточено, че си е счупила ноктите, значи трябваше да има нещо. Държали са я с лице, натикано в мръсотията. Значи под останалите здрави нокти трябваше да има следи от конски изпражнения, докато се е опитвала да се надигне. Нямаше нищо.

Дрехите й бяха така разкъсани, че не оставаше съмнение, че нападението е било сексуално, но пък по тялото й не бе открита семенна течност. Възможността за изнасилване бе минимална. Имаше драскотини по бедрата и лабиала, но не бяха открити вагинални разкъсвания. Възможно ли бе нападателят на Джил да си е сложил презерватив или ерекцията му да е спаднала и да не е успял да довърши започнатото? Или пък допълнително е решил да я изнасили, за да подведе полицията.

Ландри можеше да използва тази информация против Ван Занд, преди той да поиска адвокат, особено предположението за проваления опит за изнасилване. Щеше да нанесе удар по самочувствието му, да го подиграва и да му се присмее. Ван Занд със сигурност щеше да избухне. Той беше толкова арогантен, че нямаше да понесе някой да се съмнява в мъжествеността му, прекалено арогантен, за да овладее избухването си. Постъпи умно, като поиска адвокат, така че сега нямаше да има нито въпроси, нито присмех, нито подигравки.

Противен арогантен тип!

Ландри се прокле, когато Уайс излезе от залата за аутопсии. Уайс бе прехвърлен от Ню Йорк, дребен мъж, който прекарваше значителна част от времето си във фитнеса и горната част от тялото му приличаше на надут балон. Комплексът на дребосъците. Дори не можеше да отпусне ръце надолу.

— Какво ще кажеш?

— Адски странно, че ноктите й са чисти — призна Ландри. — Кой убиец ще види сметката на момиче на обществено място, а след това ще се хване да й чисти ноктите?

— Умният.

— Някой, който са го хващали, или който от опит знае какво трябва да прави — предположи Ландри.

— Или някой, който гледа „Дискавъри“.

— Или който знае всичко за събирането на доказателства.

— Което означава, че тя го е издраскала — продължи с догадките Уайс. — Забеляза ли някакви белези по Ван Занд?

— Нищо. Беше с поло. И по Джейд не видях следи. Няма начин да ги огледаме, ако не намерим стабилни доказателства. Казаха ли вече дали онова в конюшнята е било кръв?

Уайс поклати глава и изви очи.

— Събота вечер е. Ако роднините на доктор Фелник не бяха у тях, нямаше и аутопсията да можем да направим.

— Щяхме — отвърна Ландри. — Шефовете в конната база имат приятели на високи места. Те искат всичко да приключи и да се забрави колкото е възможно по-бързо. Едно убийство не се отразява добре на клиентите им.

— В Уелингтън няма убийства.

— Не, няма. Ако искаш убийства, трябва да дойдеш в Уест Палм.

— Ами нападението онази вечер? — попита Уайс. — Когато някой беше пуснал конете. Дали има връзка между двете?

Ландри се намръщи, спомнил си синините по гърба на Естес. Беше прекалено потресен, когато видя старите белези, където й бе присаждана кожа.

В четвъртък я бяха пребили, ала тя не спомена и дума за сексуално нападение. Очевидно бе изненадала някой, докато е пускал конете. Попаднала е на неподходящото място в неподходящо време. Сега детективът се зачуди дали просто не й е провървяло. Джил Морон също се бе озовала на неподходящото място в неподходящо време, и то само две палатки по-настрани.

— Не знам — отвърна той. — Какво казаха хората от охраната?

— Нищо. Според тях в конната база почти не са ставали престъпления. Поне нищо сериозно.

— Нищо сериозно значи. Ето им нещо сериозно. Естес каза, че охранителят, на когото се е натъкнала онази вечер, не й е допаднал. На следващия ден разговарях с него. И на мен не ми хареса. Смятам да го проверя, а след това…

— Естес ли? — попита Уайс така, сякаш не бе чул името правилно.

— Жертвата — уточни Ландри.

— Как е първото й име?

— Какво значение има? — опита се да се дръпне Ландри.

— Да не би да говориш за Елена Естес?

— И какво от това?

Уайс извърна глава и дебелият му врат изпука така, сякаш някой бе настъпил орех.

— Тя създава само проблеми, нищо друго. Много хора щяха да са доволни, ако тя се беше озовала на масата за аутопсии — кимна с глава той към вратата на залата.

— И ти ли си един от тях? — попита Ландри.

— Хектор Рамирес беше страхотен човек. Заради тази кучка му пръснаха мозъка. Да, и аз съм от тях — изсумтя Уайс и се наду, а ръцете му щръкнаха още няколко сантиметра настрани. — Какво общо има тя с това? Доколкото разбрах, се била покрила някъде.

— Нямам представа за това — сопна му се Ландри. — Тя е също част от тази каша, защото помага на някого.

— Да бе! Знам я аз нейната помощ — процеди Уайс. — Шефът знае ли, че и тя е вътре?

— Я стига, за бога! Какво е това, Уайс? Обърнахме го на детска градина. Ще я изпортиш ли? — попита саркастично Ландри. — В четвъртък са я пребили от бой. Ще трябва да си доволен и да започнеш да мислиш за каквото трябва. Чака ни едно мъртво момиче, а друго е отвлечено.

— Ти да не би да я защитаваш? — озъби се Уайс. — Да не би да я чукаш, а?

— Нея защитавам. Почти не я познавам, а това, което разбрах, не ми харесва — обясни Ландри. — Върша си работата. Да не би да избираме сами жертвите? Сигурно съм пропуснал инструктажа. Имаш ли нещо против да отида да поседя на яхтата си, докато се появи подходящата за мен жертва, която да е достойна за усилията ми. По този начин доста часове ще спестя. Няма да има надрусани курви, няма да има бели боклуци…

— Не ми е приятно, че и тя е въвлечена в това — заяви Уайс.

— И какво от това? И на мен не ми беше приятно, че мъртвото момиче го нарязаха като парче говеждо. Ако не ти харесва тази работа, върви да караш такси — озъби се на свой ред Ландри, обърна се и тръгна по коридора. — Ако смяташ, че няма да можеш да работиш по този случай, върви кажи на шефа и се разкарай, за да направиш място на някой, който може.

Пейджърът му отново избръмча. Той изруга, провери екрана, отиде при телефона и набра номера.

— Ландри.

Слушаше внимателно, докато му казваха за анонимно обаждане, в което се посочваше мястото, където е скрито доказателство за убийството на Джил Морон. Кухненски шкаф в къщата, където живеел Томас Ван Занд.

— Решавай Уайс — подвикна той и затвори телефона. — Трябва да взема заповед за обиск.

 

 

Нямах представа дали обаждането ми на 911 е попаднало, където трябва. Телефонистката ме въртя на шиш, защото реши, че лъжа и ме държа на телефона достатъчно дълго, за да й остане време да изпрати патрулна кола на мястото, откъдето се обаждах. Аз упорито твърдях, че съм убедена, че Ван Занд е убил „приятелката ми“ Джил Морон в конната база, че детектив Ландри ще открие окървавена риза в един от кухненските шкафове в дома на Лоринда Карлтън, който се намира в Кар Харбър Корт. Описах ризата с подробности, затворих, избърсах отпечатъците си от телефона и отидох да седна пред китайския ресторант. След няколко минути мина патрулна кола.

Надявах се съобщението да е стигнало до Ландри. Дори той да преценеше, че трябва да направи нещо, щеше да мине доста време, преди да отиде при Ван Занд.

Един детектив не може да изкара заповед за обиск от принтера си просто така. Не може да почука на вратата на шефа и да му подпишат. Трябва да напише декларация, да изброи причините за молбата и да посочи вероятната причина за обиска, а също и вещите, които ще бъдат обект на търсенето. Ако иска да извърши обиска през нощта, трябва да има убедителни аргументи, че съществува опасност доказателството да бъде унищожено и да бъде извършено друго престъпление, в противен случай провеждането на нощен обиск може да бъде основание потърпевшият да подаде оплакване за полицейски тормоз. Декларацията се дава на съдията, който преценява дали да даде разрешение за обиск.

Всичко това отнема време. Междувременно заподозреният може да направи какво ли не — да се отърве от уликата, да си събере партакешите и да избяга.

Дали Ван Занд беше в колата заедно с жената? Не знаех. Видях, че колата бе тъмна, но не забелязах нито модела, нито номера. Можеше да се окаже, че това е мерцедесът, който Трей Хюс му беше дал, за да има удобен превоз по време на сезона, ала можеше да бъде и друг автомобил. Предполагах, че жената е Лоринда Карлтън.

Който и да ме бе видял, бе забелязал ризата и се надявах да решат, че съм я взела със себе си.

Проверих си часовника и се зачудих дали патрулите не чукат на вратите на съседите, където бях паркирала. Ако се покажех небрежно с ключовете за беемвето в ръка, дали щяха да ме разпитват? Влязох на гара Шеврън, пъхнах се в тоалетната, измих се и отново погледнах часовника. Беше минал повече от час, откакто избягах.

Тръгнах към Кар Харбър по дългия път. Нямаше никакви ченгета, никой не претърсваше наоколо. Черният мерцедес на Ван Занд бе паркиран на алеята пред къщата на Лоринда Карлтън.

Той не изтича на улицата към мен. Май в Кар Харбър Корт всичко бе утихнало, също както когато пристигнах. Зачудих се дали Карлтън се е обадила, за да съобщи за влизане с взлом, дали сирената, която чух, не е била на патрулна кола, отправила се в друга посока. Питах се по кое време се е появил Ван Занд, дали той не я е накарал да се откаже да звъни в полицията, защото не е искал ченгетата да нахлуят в къщата.

Той като исках да знам отговорите на тези въпроси и все още тръпнех от страх да не ме разкрият, аз си тръгнах от Кар Харбър Корт и се отправих към къщи. Отбих се в Бинкс Форст.

На улицата пред къщата на Сийбрайт бяха паркирани две коли. Сигурно бяха оставили дежурни да наблюдават. В къщата светеше.

Много ми се искаше да вляза и да преценя настроението на обитателите. Искаше ми се да видя и Моли, да я уверя, че не съм я забравила. Тя ме бе спечелила на своя страна.

А ето че аз бях прецакала нещата като за световно, бях компрометирала и прикритието си, и доказателството, което щеше да свърже Ван Занд с убийството.

Да, тя щеше много да се успокои, като разбере всичко това. Нали бях на нейна страна.

Потисната и разтревожена, аз се прибрах вкъщи, за да се стегна и да чакам да се случи най-лошото.

 

 

— Това е безобразие! — фучеше Ван Занд. — Този щат се е превърнал в полицейски!

— Не бих казал — отвърна Ландри, отвори вратата на шкафа и надникна вътре. — Ако полицията управляваше този щат, със сигурност щях да изкарвам повече пари.

— Не мога да повярвам, че някой би си помислил, че Томи е способен на подобно нещо!

Лоринда Карлтън приличаше на някогашно хипи, въпреки че по всяка вероятност бе учила в някой скъп колеж. Беше на четиридесет и нещо с дълга черна коса, цялата на плитки и фланелка с тъп надпис. Сигурно щеше да заяви, че произлиза от фамилията на индианци шамани или че е преродена древна египтянка.

Стоеше до Ван Занд и се притискаше до него. Той сви рамене, за да се откачи от нея. Това бе той. Томи-то.

— Къщата дори не е мой дом — заяви Ван Занд. — Как е възможно да нахлувате в къщата на Лоринда по този начин?

Уайс отново му показа заповедта и я задържа толкова ниско, че на белгиеца му се наложи да се наведе, защото детективът бе с цели петнадесет сантиметра по-нисък.

— Можете ли да четете на английски? Това нейният адрес ли е?

— Той нали живее тук? — обърна се Ландри към жената.

— Той ми е приятел — потвърди тя.

— Сигурно. Защо не помислите, преди да го кажете отново?

— Той е най-милият и честен човек, когото познавам.

Ландри изви очи. На тая някой трябваше да й напише „жертва“ на челото. Гнусното й пръдливо куче се въртеше в краката й, ръмжеше и лаеше. Приличаше на малко торпедо, снабдено с козина и зъби. Нямаше съмнение, че ще започне да хапе, стига някой да му даде повод.

— Не знам какво си въобразявате, че ще откриете — наду се Ван Занд.

Уайс погледна под мивката.

— Окървавена риза. Скъсана окървавена риза.

— Защо ми е такова нещо? А вие бихте ли я сложили в шкаф в кухнята? Това е пълен абсурд! Вие за глупак ли ме мислите?

Нито един от детективите не му отговори.

Ландри премести купчина телефонни указатели, оставени върху хладилника и от тях се понесе гъст облак прах. Анонимното обаждане споменаваше шкафа, но той бе взел разрешително за цялата къща, допускайки възможността Ван Занд да е преместил ризата. Май я беше махнал. Претърсиха основно всички шкафове в кухнята. Един от патрулите се качи на горния етаж и прегледа гардеробите и скриновете.

— На какво основание е издадена тази заповед? — попита Ван Занд. — Да не би да имате право да преследвате всеки, който не е американски гражданин?

— Съдията е преценил, че имаме основание да потърсим въпросната вещ, господин Ван Занд — обясни Ландри. — Разполагаме със свидетел. Това достатъчно добро основание ли ви се струва?

— Лъжете! Нямате никакъв свидетел.

Ландри изви едната си вежда.

— А вие откъде знаете, след като не сте убил момичето?

— Никого не съм убивал! А и кой може да знае какво има в къщата? Никой не е влизал тук, освен крадецът. Сигурен съм, че това никак не ви интересува.

— Кога е влизал крадец — попита небрежно Ландри, докато оглеждаше шкафа, в който бяха вградени пералнята и сушилнята.

— Тази вечер — намеси се Лоринда. — Тъкмо се връщах от летището. В гаража имаше някой. Крикет го преследва из къщата, но той избяга.

Кучето отново започна да лае, когато чу името си.

— Нещо откраднато ли е?

— Така и не открихме досега. Само че това не променя факта, че някой е влизал.

— Вратата разбита ли е? Има ли счупени прозорци?

Карлтън се намръщи.

— Вие обадихте ли се на 911?

Ван Занд отново се изпъчи.

— Какво щяхте да направите? Нищо. Нищо не е откраднато. Щяхте да кажете да бъдем по-внимателни, когато заключваме вратите. Загуба на време. Аз казах на Лоринда да не си губи времето.

— Значи сте се наситили на полиция за една вечер — отбеляза Ландри. — Чудесно. И така, убиецът се е справил с една жертва през седмицата и сега е на свобода и набелязва следващата благодарение на вас.

— Значи е трябвало да хванете убиеца на местопрестъплението — отсъди Ван Занд.

— Точно така. Работим по въпроса — обади се Уайс и блъсна леко Ван Занд, докато минаваше покрай него към хола.

— Видяхте ли добре човека, госпожо Карлтън? — попита Ландри и си каза, че ще трябва да заключи Естес в някоя килия, докато приключи с цялата тази каша.

Ако Лоринда Карлтън се бе обадила веднага на 911, някой щеше вече да е свършил тази работа вместо него.

— Не бих казала. — Тя се наведе, за да гушне кучето. — Беше тъмно.

— Мъж ли беше? Жена? Бял? От латиноамерикански произход? Чернокож?

Тя поклати глава.

— Не мога да кажа. Бял, струва ми се. Може би от латиноамерикански произход. Не съм сигурна. Слаб и дребен. С тъмни дрехи.

— Ъъъ — измуча Ландри и прехапа устни.

Мили боже! Къде й е бил умът на Естес?

Открила е окървавената риза, само че са я спипали и Ван Занд е скрил доказателството, докато извадят разрешителното за обиск.

— Искате ли да подадете оплакване? — попита Уайс.

Карлтън сви рамене, поклати глава, насочила цялото си внимание към кучето.

— Нищо не са откраднали…

Ван Занд нямаше желание ченгетата да оглеждат всяко ъгълче на къщата под лупа. Затова не се бяха обадили. Ама пък на тази глупачка къде й е акълът? Как е възможно да го слуша този, дето й разправя да не вика ченгетата след влизане с взлом, и да не се сети, че той крие нещо?

Логиката на серийните убийства никога не спираше да го удивлява. Беше готов да се обзаложи, че Лоринда имаше един или двама противни бивши съпрузи, а този боклук тук беше успял да я убеди, че е добър човек. Естествено, след като живееше в нейната къща.

— Може би въпросният човек се е опитвал да подхвърли нещо — подсказа им тя. Ето как Ван Занд би обяснил откъде се е взела окървавената риза.

— Само че ние не го намираме това нещо — намеси се Уайс.

— Можем да проверим за отпечатъци, за да се опитаме да открием извършителя — предложи Ландри и погледна Ван Занд. — Тогава ще трябва да снемем отпечатъци и от вас двамата, за да можем да елиминираме вашите. Нали разбирате, че извършителят може да е сериен убиец. Може да го търсят по цял свят.

Ван Занд присви злобно очи.

— Тъпи идиоти — измърмори той. — Още сега ще се обадя на адвоката си.

— Направете го, господин Ван Занд — подкрепи го Ландри и мина покрай него към гаража. — Пилейте парите си — или парите на нещастника, който ви е подредил с адвокат като Бърт Шапиро. Не можете да ни попречите да претърсим къщата. Дори да сте успели да се отървете от ризата, имам кръвна проба, взета от бокса, в който е починала Джил Морон. Кръвта не е нейна. Ваша е. Накрая ще ви пипнем.

— Не може да е моя — заяви Ван Занд. — Не съм бил там.

Ландри спря, стиснал бравата с ръка.

— Значи нямате нищо против да се подложите на физически преглед, за да удостоверите невинността си.

— Това е тормоз! Веднага ще се обадя на Шапиро.

— Както вече ви казах… — Ландри се усмихна ехидно — … живеем в свободна страна. Да ви кажа ли кое му е най-странното на това убийство? Направено е така, че да прилича на изнасилване, но няма сперма. Патологът не е открил семенна течност. Какво стана, Ван Занд? Не си ли искал да я опънеш, след като се е задушила? Ти май ги предпочиташ топлинки, да ритат и пищят. Или май не ти е станало?

Ван Занд изглеждаше така, сякаш главата му щеше да изригне. Грабна телефона от стойката на стената и запокити слушалката на пода. Целият се тресеше от ярост.

Ландри излезе. Най-сетне бе напипал болното място.

Продължиха търсенето още четиридесет минути, а десет посветиха на Ван Занд, за да го дразнят. Окървавената риза бе изчезнала. Откриха само колекция с порнофилми и разбраха, че никой не чисти в тази къща. Ландри бе сигурен, че глезените му са покрити с ухапвания от бълхи.

Уайс изпрати патрула да си върви, след това погледна въпросително Ландри.

— Значи да се върнем на крадеца — подхвърли Ландри, когато застанаха във фоайето. — Видяхте ли в коя посока избяга?

— Мина през терасата, прекоси двора покрай живия плет — обясняваше Лоринда. — Крикет го подгони. Моето смело момче! Чух ужасен вой. Сигурно престъпникът го бе ритнал.

Кучето погледна Ландри и изръмжа. На детектива също му се искаше да го ритне. Мръсно въшливо злобно изчадие.

— Ще огледаме — реши той. — Може крадецът да си е изпуснал портфейла, когато е бягал. Понякога имаме късмет.

— Няма да намерите нищо — предупреди го Ван Занд. — Аз вече оглеждах.

— С тази разлика, че не сте от нашия отбор — подсказа му Уайс. — Ще минем сами. Въпреки това ви благодаря.

Ван Занд изсумтя.

Уайс и Ландри отидоха до колата, за да вземат фенерчета. Двамата заобиколиха къщата, осветиха храсталака и тревата. Вървяха накъдето бе посочила Лоринда Карлтън, докато стигнаха самия край на двора и единственото, което откриха, беше хартийка от дъвка.

— Много странно ми се вижда, че някой е нахлул в дома на Ван Занд тъкмо когато е прибран за разпит — подхвърли Уайс.

— Добра случайност.

— Нищо не е било откраднато.

— Предотвратена кражба.

— А после идва анонимното обаждане.

Върнаха се към колата и Ландри отвори вратата.

— На харизан кон зъбите не се гледат Уайс, защото може да ти отхапе ръката.