Тами Хоуг
Надпревара с похитител (57)

51.

Животът може да се промени за един-единствен миг.

За малко да пропусна. Бях готова да се обърна и да си тръгна. След това разбрах защо Парис Монтгомъри се бе настанила в разнебитената къща толкова далече от конната база. Бях си помислила, че това е убежището й от любопитните погледи и се бях оказала права. С тази разлика, че тайната й връзка с Трей Хюс не бе единственото, което криеше.

Караваната се бе килнала на една страна сред избуялата зеленина като някакво кошмарно създание. В мига, в който я видях, у мен се събудиха спомени, които не можех да допусна да ме завладеят.

„Адреналинът бумти в кръвта ми като ракетно гориво. Сърцето ми блъска като автомобилно бутало. Готова съм да действам.“

Извадих пистолета и се промъкнах предпазливо отстрани на караваната. Едва когато приближих достатъчно, забелязах пътеката, където някой бе минавал, за да се добере до изкривените ръждясали стъпала, провиснали пред вратата.

Въпреки че слънцето не бе докосвало задния двор през последния час, макар че бе хладно, аз усетих как се потя и чух собственото си дишане.

„Наредено ми беше да не мърдам от мястото си, но ми е пределно ясно, че това е грешка… Губим ценно време… Случаят си е мой. Знам какво правя.“

Завладя ме същата тръпка. Случаят си беше мой. Аз бях направила разкритията. Ето че се появи колебание. Бях обзета от нервно очакване. Сграбчи ме страх. Последния път, когато взех такова решение, се оказа, че съм допуснала грешка. Грешка, която струва човешки живот.

Облегнах се на стената на караваната и се опитах да наложа на пулса си да се успокои, на мислите си да потекат по-бавно, постарах се да изключа чувствата, които се дължаха по-скоро на посттравматичен шок, отколкото на вълнение в момента.

Парис е наела това място преди месеци, казах си аз. Ако го е избрала, защото е отдалечено и заради караваната, това означава, че е обмисляла и подготвяла всичко още преди началото на сезона. Запитах се дали Ерин е била избрана, защото се справя добре с работата, или защото още от самото начало е била набелязана като жертва.

Цялата треперех, докато вадех телефона с лявата си ръка. Набрах пейджъра на Ландри, оставих номера си и добавих сигнала за помощ 911. Оставих и съобщение на гласовата му поща, дадох адреса на Парис Монтгомъри и му съобщих да дойде час по-скоро.

Ами сега какво, помислих си аз, когато затворих телефона и го натъпках в джоба. Да чакам ли? Да чакам Парис да се прибере и да ме завари в задния си двор ли? Дали да пропусна възможността, докато чакам да се смрачи достатъчно и Ландри да ми позвъни.

„Случаят си е мой. Знам какво правя…“

Знаех какво ще каже Ландри. Щеше да настоява да го чакам. Върви седни в колата като добро момиче.

Никога не съм била добро момиче.

„Случаят си е мой. Знам какво правя…“

Последния път, когато го казах, се оказа, че съм сбъркала, при това много.

Как само ми се искаше да се окажа права.

Бавно се изкачих по металните стълби, които се бяха забили в песъчливата почва и се бяха откъснали от караваната, така че оставаше петдесетина сантиметрова дупка. Застанах отстрани на вратата, почуках два пъти и изкрещях:

— Полиция!

Не последва нищо. От караваната не се чу нито шум, нито движение. Нямаше ги очакваните изстрели, които да надупчат вратата. Мина ми през ум, че Ван Занд може да е вътре и да се крие, докато дойде време да се качи на самолета за Брюксел. Възможно бе тъкмо той да е партньорът на Парис Монтгомъри, който й помага да отстранят Джейд и да осигурят мястото й в живота на Трей Хюс. По време на акцията по превземане на бизнеса, той се е отдал на хобито си да тормози млади момичета. Може би сумата от откупа е била таксата му за помощта при съсипването на Дон Джейд.

Каква бе ролята на Ерин в тази игра? Вече не бях сигурна, още повече, след като Ландри ми бе разказал за записите с изнасилването и побоя. Касетата с отвличането, която гледах не по-малко от десет пъти, ме бе накарала да се усъмня, че Ерин наистина е жертва. Възможно бе Парис да я е подмамила да участва в заговора, като й е намекнала, че това е чудесна възможност да накаже родителите си и щом планът е бил задействан, я е предала в ръцете на Ван Занд. От тази мисъл ми се догади.

Дръпнах се още встрани, притаих дъх и открехнах вратата с лявата си ръка.

„Били Голъм отваря вратата, ококорен, надрусан стабилно с кристал мет. Диша тежко. Стиска пистолет.“

Капка пот се стича надолу между веждите ми и се спуска по носа.

Насочила глока напред, аз се втурнах в караваната и насочих дулото първо наляво, а след това надясно. В предната част нямаше никой. Хвърлих бегъл поглед на обзавеждането: старо метално бюро, висок лампион, стол. Всичко бе потънало в прах, опасано в паяжини. По пода бяха натрупани купчини стари вестници. Бяха пръснати кутии от боя. Задуши ме застояла миризма на мухъл, прах и цигарен дим, пропили се навсякъде, дори под износения линолеум. Шумът от машините навън отекваше между стените и ставаше по-звучен.

Предпазливо пристъпих към задната част, все още насочила пистолета напред.

Не бях гледала записа с побоя над Ерин, ала се сетих от описанието на Ландри, че това е мястото. Легло с метални табли се виждаше в дъното. Отгоре бе поставен мърляв дюшек без чаршафи, оплескан в кръв.

Представих си Ерин, точно както ми я бе описал Ландри — гола, изранена, вързана за едната ръка към таблата на леглото, пищи отчаяно, докато похитителят я налага с камшик. Представих си я като жертва.

На петдесетина сантиметра от леглото бе поставен триножник с видеокамера. Зад него имаше маса, отрупана с безразборно подхвърлени празни кутии от безалкохолни, недопити бутилки вода, отворени пликове с чипс и пепелник, пълен с угарки. Имаше и два шезлонга, на седалката на единия подхвърлено списание „Ин Стайл“, а на другия бяха метнати дрехи, част от тях изпопадали на пода отзад.

Снимачна площадка. Тук бе заснета извратената драма, чието последно действие предстоеше.

Бумтенето на машините отвън бе спряло. Тишината бе като присъствие на човек, току-що вмъкнал се отвън. Кожата по ръцете и тила ми настръхна в очакване.

Прилепих се към стената до вратата в предната част и вдигнах безшумно глока.

Чух, че вратата се отваря и зачаках.

Долових движение в предната част. Нечии обувки скърцаха и трополяха по стария линолеум. Старите кутии от боя издрънчаха. Понесе се миризма на разредител.

Кой ли щях да заваря, ако се покажех? Дали беше Парис, Ван Занд или Трей Хюс?

Застанах на вратата и насочих пистолета. Беше Чад Сийбрайт.

— За тази работа ще загубиш почетното си място в ученическия съвет.

Той ме зяпна и разредителят продължи да се лее по пода около обувките му.

— Бих те попитала какво правиш тук, Чад, но е очевидно.

— Не — разтърси глава той, докато ме зяпаше опулен. — Ти не разбираш. Не е каквото си мислиш.

— Нима? Не се ли готвиш да унищожиш мястото на престъплението и да заличиш всички доказателства?

— Нямам нищо общо с цялата работа! — настоя той. — Ерин ми се обади от болницата. Помоли ме да й помогна.

— И ти — един напълно невинен — просто заряза всичко, за да извършиш престъпление заради нея, така ли?

— Обичам я — призна искрено той. — Тя се прецака. Не искам да отиде в затвора.

— И защо да ходи в затвора, Чад? — попитах аз. — Предполага се, че тя е невинна жертва.

— Така е — настоя отново той.

— Въпреки това ти е казала да дойдеш тук и да подпалиш караваната. На детективите пък е казала, че няма представа къде са я държали. Ти как разбра, че е тук?

Умът му работеше на трескави обороти, докато се чудеше какво да измисли.

— Защо смяташ, че Ерин е загазила, Чад? — попитах отново аз. — Детектив Ландри разполага с видеокасети, на които я бият и изнасилват.

— Тя измисли всичко.

— Да я пребият ли? Да я изнасилят ли? Значи идеята е била на Ерин?

— Не. На Парис. Не трябвало да е наистина. Така разправяше Ерин. Трябвало само да изглежда така. Така й е казала Парис. Трябвало да съсипят Джейд, за да може тя да поеме бизнеса. Само че нещата излезли от контрол. За малко да я убият.

— Кои са „те“?

Той извърна поглед и въздъхна дълбоко и нервно. По челото му бяха избили капки пот.

— Не знам. Тя говореше единствено за Парис. Сега се страхува, че Парис ще я повлече в блатото със себе си.

— Значи ти си дошъл, за да опожариш мястото на престъплението и смяташ, че всичко ще си дойде на мястото. Така ли?

Адамовата му ябълка подскочи нагоре и надолу, когато преглътна.

— Знам как изглежда отстрани.

— Изглежда така, като че ли си се накиснал до ушите, Младши — отвърнах аз. — Веднага до стената и да ти виждам ръцете.

— Моля те, не го прави — помоли той и се опита да преглътне сълзите. — Не искам неприятности с ченгетата. Следващата есен постъпвам в „Браун“.

— Трябваше да помислиш, преди да се съгласиш да извършиш палеж.

— Исках да помогна на Ерин — оправда се той. — Тя не е лош човек. Наистина не е. Просто е… Тя просто… Винаги са й се струпвали неприятности. Освен това искаше да си го върне на баща ми.

— А ти не искаше ли?

— Скоро завършвам. Няма да има значение какво мисли той. Тогава двамата с Ерин щяхме да сме заедно.

— Изправи се до стената — подканих го аз.

— Имай милост — изхленчи той и заплака, след като направи крачка към стената.

— Не съм от милостивите.

Влязох навътре, а Чад пристъпи към стената, която разделяше двете части на караваната. Двамата партньори по неволя разменят местата си. Плъзнах поглед настрани, когато минавах покрай отворената врата.

Парис Монтгомъри се качваше по стълбите.

В мига, в който извърнах очи, Чад се нахвърли върху мен, с лице, разкривено от ярост.

Пистолетът ми изтрещя, когато той ме удари над китката и аз пропуснах целта. Спънах се във вестниците и пръснатите по пода кутии боя и полетях назад, повлечена от тежестта му. Останах без дъх, когато се стоварих на пода. Главата ми се удари толкова силно, че пред погледа ми затанцуваха звездички.

Глокът бе все още в дясната ми ръка, пръстът на спусъка. Пистолетът се беше килнал на една страна, а пръстът ми стърчеше неестествено. Не можех да стрелям, но вдигнах оръжието, замахнах и ударих Чад Сийбрайт по главата с всички сили. Той изпъшка и от бузата му рукна кръв, докато се опитваше да ме стисне за шията.

Замахнах и го ударих втори път, а дулото на глока попадна право в дясното му око. Очната ябълка се пръсна и върху мен покапа кръв, лимфа и очна ципа. Чад изрева и се хвърли настрани, покрил лицето си с ръце.

Превъртях се настрани, опитах се да се изправя, но се подхлъзнах на мокрия от разредителя линолеум и заопипвах наоколо, за да открия нещо, което да ми помогне.

— Кучка! Мръсна кучка! — крещеше зад мен Чад.

Напипах крака на металното бюро и се надигнах. Обърнах се към Чад, който бе притиснал едната си ръка към изтичащото око, а с другата тъкмо замахваше с кутия боя. Кутията улучи лявата страна на челюстта ми и главата ми се отметна настрани.

Паднах върху бюрото, стиснах плота и се прехвърлих от другата страна. Чад не спираше да ме удря с празната кутия.

Сринах се на пода и дръпнах пистолета, за да го освободя от счупения пръст. Адреналинът бе притъпил болката. По-късно щях да я усетя — ако имах късмет.

Очаквах Чад да се прехвърли също, но когато вдигнах поглед, забелязах прозрачен оранжев блясък със синкав оттенък да пълзи по разсипания разредител и да лумва.

Стиснах глока, левият показалец на спусъка, скочих на крака и стрелях, тъкмо когато Чад изскачаше през врата, миг преди да я хлопне след себе си.

Далечният край на караваната бе в пламъци, огнените езици лакомо облизваха евтината стена чак до тавана и обхващаха пръснатите по пода стари вестници. Идваха към мен. След броени минути караваната щеше да пламне цялата. Не виждах откъде мога да се измъкна.

Ландри забеляза пожара на километър и половина от мястото. Опита се да не се поддава на отчаянието, въпреки че даде газ и включи и светлините, и сирената на колата. Може би пожарът бе на друго място, може да бе случайно съвпадение. Колкото повече наближаваше адреса, който му бе дала Елена, толкова повече се убеждаваше, че не е случайност. Диспечерът непрекъснато призоваваше останалите колеги по радиостанцията.

Ландри спря в двора, изскочи от колата и затича към задната част.

Стените и прозорците на караваната се очертаваха сред оранжевите отблясъци.

— Елена — Той изкрещя името й с всички сили, за да го чуе в тътена на огъня. — Елена!

Господи, ами ако е вътре…

— Елена!

Тичаше към караваната, ала горещината го отблъсна назад. Ако беше вътре, значи бе мъртва.

Разтърси ме задушаваща кашлица, докато се местех към задната част. Пламъците ме преследваха и вече поглъщаха стената около вратата. Усетих миризмата на разредител, пропила се в дрехите ми. Само едно пламъче бе достатъчно, за да се превърна във факла.

В задния ъгъл се виждаше втора врата. Димът беше толкова гъст, че не виждах почти нищо. Препънах се в столовете, когато се опитах да се затичам, въпреки това не спрях и се блъснах във вратата. Натиснах бравата и отново я блъснах. Беше заключена. Натиснах отново и опитах пак. Беше заключена. Натиснах отново и опитах пак.

Огънят се завихряше в помещението подобно на цунами.

Пъхнах пистолета отзад в колана на джинсите, грабнах видеокамерата от триножника, хвърлих я на леглото и замахвах с триножника като с бейзболна бухалка към прозореца, на който Ерин Сийбрайт бе написала „ПОМОЩ“. Веднъж. Втори път. Стъклото се пропука, но остана на мястото си.

Заблъсках края на триножника в пукнатината, за да го избия навън, изпълнена със страх, че когато това се случи, пламъците ще се стрелнат навън, за да поемат кислород. Кожата ми щеше да обгори, дробовете ми да се стопят и ако не загинех на място, щях искрено да съжалявам, че съм жива.

Видях как пламъците приближават и си представих ада.

Тъкмо когато си мислех за изкупление…

За последен пък стоварих триножника в стъклото.

— Елена! — изкрещя Ландри.

Още веднъж се опита да приближи караваната, ала последвалият взрив го събори на земята. През извитите прозорци се стрелкаха пламъци и изпускаха валма оранжеви облаци. В далечината зазвучаха сирени. Бяха закъснели.

Разтърсен и сломен, той се изправи на крака и остана на мястото си, неспособен да направи нищо.

В първия момент ми се стори, че Чад е застанал в двора и наблюдава шедьовъра си, възхитен от себе си, задето бе успял да ме убие. Когато тръгна към мен и ме повика, разбрах, че е Ландри.

Притисках видеокамерата към гърдите си, опитах се да затичам към него, ала краката ми бяха като гумени и се подгъваха на всяка крачка.

— Елена!

Той ме стисна за раменете и ме привлече към себе си, а след това ме издърпа настрани от горящата каравана към верандата на Парис Монтгомъри.

— Мили боже! — прошепна той, когато ме сложи да седна на един стол. Огледа ме внимателно, като не смееше да отдели ръце от мен. — Мислех, че си вътре.

— Бях — закашлях се аз. — Чад Сийбрайт подпали караваната. Партия са с Парис и Ерин. Хвана ли го? Успя ли да ги хванеш?

Той поклати глава.

— В къщата е само кучето й. — Териерът подскачаше нагоре-надолу като топка и не спираше да лае.

Пред къщата виеха сирени. Един полицай приближи тичешком откъм гаража. Ландри се надигна и му показа значката си. Аз продължавах да кашлям в напразен опит да прочистя дробовете си и го наблюдавах как сочи към къщата. Полицаят кимна и извади пистолета си.

— Ранена ли си? — попита той, когато се върна и коленичи пред мен.

Докосна челюстта ми, където ме бе ударила кутията с боя. Не усещах нищо и нямах представа дали има поражения. Очевидно не, след като Ландри продължи да ме оглежда.

— Счупих си пръста — казах му аз и вдигнах дясната си ръка. Той пое нежно ръката ми и огледа пръста. — Случвали са ми се и по-неприятни неща.

— И ти си една дървена глава — измърмори той. — Защо не ме почака?

— Ако те бях чакала, Чад щеше да изгори караваната…

— Поне нямаше да си вътре. — Той се изправи и направи кръг около мен. — Изобщо не трябваше да влизаш, Елена! Можеше да съсипеш доказателствата…

— Нямаше да ни останат никакви доказателства! — креснах аз и скочих.

— На нас ли? — попита той и направи крачка към мен в опит да ме сплаши.

Веднага заех отбранителна позиция.

— Случаят си е мой. Аз те въвлякох. Значи случаят е наш. Не си въобразявай, че ще ти позволя да ме изтикаш в десета глуха, Ландри! Правя го заради Моли и ако се окаже, че сестра й участва доброволно в тази работа, ще удуша Ерин Сийбрайт собственоръчно. След това можеш да ме тикнеш в затвора и през следващите двадесет и пет години няма да ти се пречкам.

— За малко да се махнеш от пътя ми завинаги! — кресна той в отговор и посочи пожара. — Да не би да си въобразяваш, че го искам?

— Не е ли това желанието на всички детективи?

— Не! — продължи да крещи той. — Не и моето. Погледни ме! Не съм го искал.

Бяхме се наежили един срещу друг. Гледах го гневно право в лицето. Той не откъсваше поглед от мен, а изражението му бавно омекваше.

— Не — прошепна, — не, Елена. Не искам да изчезнеш от живота ми.

Това бе един от редките моменти, в които не знаех какво да кажа.

— Знаеш ли колко много ме изплаши? — попита тихо той.

И аз се изплаших, казах си наум, но вместо да го изрека на глас, смених темата.

— Каза, че ще споделиш с мен. Аз започнах този случай.

Ландри кимна.

— Да… Да, така е.

Пожарните коли от Локсахачи пристигнаха. Първата спря в двора. Наблюдавах как пожарникарите се захващат с работата толкова спокойно, сякаш участваха във филм, след това погледнах към ръцете си. Продължавах да стискам видеокамерата. Подадох я на Ландри.

— Успях да я спася. Ще можеш да снемеш отпечатъци.

— Значи тук са я държали, така ли? — попита той и се обърна към караваната.

— Чад каза, че отначало Ерин била съгласна с всичко, а после Парис се обърнала срещу нея. Само че ако Парис се е обърнала срещу нея, тя защо не е мъртва?

— Май ще трябва да зададем този въпрос на Парис — отвърна той. — И на Ерин. Знаеш ли каква кола кара Парис?

— Тъмнозелено инфинити. Чад е с черен пикап тойота. Освен това едното му око липсва. Може да отиде в болницата.

Ландри изви едната си вежда.

— Едното му око липсва значи? Извадила си му окото!

Свих рамене и погледнах настрани. Стомахът ми се преобърна при ужасния спомен.

— Едно момиче не може да се остави просто така.

Той потри устата си с ръка и поклати глава.

— Голяма работа си, Естес.

Сигурна съм, че в този момент съвсем не приличах на голяма работа. Истината около случая започваше да ми тежи. Адреналинът, тласкал ме да действам, докато бях пред прага на смъртта, вече се бе оттеглил.

— Ела — подкани ме Ландри.

Вдигнах поглед към него и той докосна лицето ми. Първо дясната страна, която все още чувствах. Усетих ласката му със сърцето си.

— Радвам се, че остана жива — прошепна той.

Имах чувството, че не говори за сегашния момент, че няма предвид пожара в караваната.

— И аз. — Отпуснах глава на рамото му. — И аз…