Тами Хоуг
Надпревара с похитител (64)

58.

Докато я прегръщах, й повтарях, че всичко е свършило. „Всичко свърши. Всичко свърши…“ Всичко свърши. Това бе лъжа, голяма лъжа, много по-значима от всички натрупали се досега лъжи. За Моли нищо не бе свършило, освен че вече нямаше семейство.

Кристъл, дори в най-добрите си моменти бе нервна и с разклатена психика, а сега се бе пречупила в момент на върхово напрежение. Обвиняваше съпруга си заради случилото се с Ерин. За отвличането, за изнасилването. Ландри сподели, че тя му е разказала за подозренията си, че Брус е изпратил Парис Монтгомъри при нея за наема на къщата в Локсахачи, където се бе разиграла драмата.

Тя бе достигнала предела на силите си. Нещата биха могли да се представят и в друга светлина: Кристъл бе защитила дъщеря си, като бе отмъстила за нея. Тъжното бе, че никак не ми се вярваше да е станало така. Беше убила Брус, не защото е съсипал дъщеря й, а защото бе съсипал приказката, в която си въобразяваше, че живее.

„Единственото ми желание бе да имам хубав живот…“

Питах се дали Кристъл би останала с Брус, ако бе разбрала, че всички са били подложени на тормоз, режисиран от собствената й дъщеря. Подозирах, че ще стовари цялата вина на Ерин. Щеше да намери извинение за греховете на Брус, за да запази хубавия си живот.

Човешкият мозък притежава удивителна способност да осмисля по своеобразен начин нещата.

Ландри изпрати патрулите да откарат Кристъл в шерифската служба, след това отведе нас с Моли в имението на Шон. Не бе спомената и дума за Агенцията за детски надзор, което бе стандартна процедура в случаи като този на Моли.

През по-голямата част от пътя пътувахме мълчаливо, изтощени от преживяното, замислени над всичко, което се случваше. Единственият звук в колата бе пращенето на радиостанцията на Ландри. За мен шумът бе познат. За момент изпитах носталгия, както когато чуех някое парче от младежките си години.

Когато пристигнахме пред портата на „Авадонис“, Ландри се обади по мобилния си телефон на Уайс, останал да дебне на летището. От Ван Занд все още нямаше следа, а самолетът бе готов да рулира по пистата.

Изтощената Моли бе заспала, облегната на мен. Ландри я пое на ръце и я пренесе в къщата за гости. Докато го водех към втората малка спалня, си мислех, че сме като семейство, доста странно при това.

— Горкото дете — въздъхна той, щом излязохме на малката тераса. — Ще й се наложи бързо да порасне.

— Те вече е пораснала — отвърнах аз и седнах на стола. — Била е дете не повече от минута и половина. Ти имаш ли деца?

— Аз ли? Не. — Ландри седна до мен. — А ти?

— Все си мислех, че това не е за мен. Наблюдавала съм твърде много провали и знам колко наранено остава едно дете.

Знаех, че ме наблюдава и се опитва да вникне в думите ми. Вдигнах поглед към звездите и се учудих, че съм разкрила пред него колко съм уязвима.

— Моли обаче е страхотна — обясних аз. — Естествено, възпитала се е сама, докато е гледала „Дискавъри“ и други документални канали.

— Бях женен веднъж — призна Ландри. — Известно време живях с една жена. Не се получи. Нали знаеш как е — работата, малките часове, аз съм труден характер и така нататък.

— Аз дори не съм опитвала. Стигам направо до това, че съм трудна за общуване.

Той се усмихна уморено. Извади от джоба си цигара и запалка.

— И в колата ли държиш кутия? — попитах аз.

— Трябва да изчистя вкуса на труп.

— Едно време пиех — признах аз. — За да разкарам гадния вкус.

— После спря ли?

— Спрях всичко, което може да притъпи болката.

— Защо?

— Защото вярвах, че съм си я заслужила. Изкупление. Чистилище. Наречи го както искаш.

— Глупости! — заяви Ландри. — Ти не си Бог, Естес.

— Какво облекчение за всички убедени вярващи. Може да съм си въобразила, че ще се справя по-добре от него.

— Грешка — реши той. — Не вярвам и папата да е непогрешим.

— Еретик.

— Просто казвам, че в теб има прекалено много добро, за да позволиш, на една грешка да те съсипе.

В единия ъгъл на устата ми затрептя усмивка.

— Знам — съгласих се аз. — Сега вече знам. Благодарение на Моли.

Ландри погледна през рамо към къщата.

— Какво ще й кажеш за Ерин?

— Истината — въздъхнах аз. — Тя няма да приеме друго.

Тази мисъл ме накара да се изправя. Макар че бях много изморена, все още ме измъчваше безпокойство и разочарование заради несправедливостите, заредили се в живота на Моли Сийбрайт и неспособността ми да се справям с хората. Скръстих ръце, вдъхнах влажния нощен въздух и тръгнах към края на терасата.

— Спомням си, че когато всичко започна, си казах, че на Моли й предстои да научи първия си важен урок в този живот. Щеше да научи, както и всички останали, че не може да разчита на друг, освен на себе си, че ще я разочарова човек, когато обича, на когото държи. Много ми се иска да имах възможност да променя това.

Ландри застана до мен.

— Можеш — отвърна той. — И го направи. Тя ти има доверие, Елена. Ти не я разочарова. И никога няма да го направиш.

Искаше ми се и аз да съм толкова сигурна в себе си.

Пейджърът му изпиука. Той погледна номера, дръпна мобилния и се обади веднага.

— Ландри.

Наблюдавах лицето му и забелязах изписалото се напрежение.

Когато приключи разговора, се обърна към мен:

— Хванали са Ерин и Чад на „Алигейтър Али“, на половината път за Венис. Тя твърди, че Чад я е отвлякъл.