Тами Хоуг
Надпревара с похитител (33)

29.

— Значи нея са открили мъртва в конната база?

Ландри погледна възрастната госпожа. Беше с цикламен клин, пуловер с паднали рамене и пухкави пантофи. Стискаше огромна тлъста оранжева котка, която сякаш се канеше да ухапе някого.

— Не мога да ви кажа, госпожо — отвърна Ландри, докато оглеждаше малкия апартамент. Истинска дупка. Като че ли някой го беше претърсвал. — Някой влизал ли е тук от петък вечерта насам?

— Не, абсолютно никой. Бях непрекъснато вкъщи. Приятелят ми Сид остана при мен — довери тя и се изчерви срамежливо. — Откакто разбрах, че другата е изчезнала, реших, че трябва да съм много внимателна.

Ландри огледа отново стаята.

— Защо е в този вид?

— Защото тя е едно прасе, затова! Не бива да говоря зле за мъртвите, само че… — Ева Роузън вдигна поглед към опушения таван, сякаш да се увери, че Господ я наблюдава. — Беше много противна. Знам, че се е опитвала да ритне моя Сесил.

— Кой?

— Сесил! — Та повдигна котката.

Звярът изръмжа.

Ландри се дръпна, за да повдигне купчина дрехи, оставени върху неоправеното легло. Повечето бяха твърде малки, за да станат на Джил Морон. А и етикетите им все още не бяха махнати.

— Според мен тя крадеше — обади се отново Ева. — Как е починала?

— Нямам право да ви кажа.

— Някой я е убил, нали? Така казаха по новините.

— Така ли?

— Сексуално престъпление ли е било? — Личеше й, че искрено се надява да е така.

Хората бяха невероятни.

— Знаете ли дали е имала приятел? — попита Ландри.

— Тази ли? — Тя се намръщи. — Не. Другата имаше.

— Ерин Сийбрайт.

— Нали казах и на приятелката ви, дето оглеждаше другата стая. Тад нещо си.

— Чад — подсказан Ландри и пристъпи към масичката, отрупана с обвивки от бонбони и шоколади, сред които бе оставен препълнен пепелник. — Чад Сийбрайт.

Ева остана ужасена.

— Имат еднаква фамилия. Те да не би да са били женени?

— Не, госпожо. — Той прегледа купчината списания. „Пийпъл“, „Плейгърл“, „Хъслър“. Боже господи.

— Олеле. В собствения ми дом!

— Някой да е идвал тук — попита Ландри. — Приятели. Шефът им?

— Кой шеф?

— Дон Джейд.

— Него не го знам. Виждала съм само Парис — обясни тя. — Руса. Красива, много мило момиче. Винаги намираше време да си побъбри с мен. Все питаше за бебчетата ми.

— Бебчета ли?

— Сесил и Бийни. Тя плащаше наема — за Парис говоря. Много мило момиче.

— Кога е идвала за последен път?

— Напоследък не се е мяркала. Много е заета, да знаете. Язди коне. Фиу! Прескача препятствия. — Тя прехвърли котката в другата си ръка с такъв замах, сякаш щеше да я метне нанякъде. Котката присви уши и издаде звук като сирена.

Ландри отиде до нощното шкафче край леглото и отвори чекмеджето.

Бинго!

Извади химикалка от джоба си и внимателно премести яркоцикламен вибратор, след това се насочи към находката си. Снимки на Дон Джейд, възседнал черен кон с лента на победител. Имаше още снимки, докато прескача с друг кон високо препятствие. На следващата бе застанал до момиче, чието лице бе издраскано.

Ландри обърна снимката. Първата половина от посвещението също бе задраскана с химикалка. Така бе натискано, че химикалката бе разкъсала фотографската хартия, но въпреки това се четеше ясно.

„На Ерин.

С любов, Дон.“