Тами Хоуг
Надпревара с похитител (18)

14.

Джил бе застанала пред евтиното огледало. Беше с грим, черен дантелен сутиен и прашки. Завъртя се наляво, после надясно и пробва да поглежда по различни начини. Срамежливо, игриво, сексапилно. Най-много й хареса как се прави на сексапилна. Много й отиваше на сутиена.

Самият сутиен й беше няколко номера по-малък и се бе врязал отстрани на бюста, но така гърдите й изглеждаха по-големи, което според нея беше върхът. Така приличаше на жените в порносписанието „Хъслър“, а циците й преливаха от чашките. Представи си как Джейд заравя лице между гърдите. Щом си помисли, усети тръпка между бедрата и насочи поглед към прашката.

И тя й беше малка, а тънките ленти се бяха впили в плътта й над бедрата. Космите от триъгълника изскачаха и от двете страни на оскъдната дантела. Тя се обърна и огледа дупето си, голо и много бяло, широко, цялото на трапчинки. Прашката се бе врязала отдолу и усещането не бе особено приятно, но тя реши, че трябва да свиква. Прашката беше сексапилна работа. Мъжете много си падаха по прашки. Защо трябваше онази мръсница Ерин да е толкова кльощава? Може би ако прашката беше за нормални хора, тогава нямаше да е толкова неудобна.

Какво толкова. Поне не беше давала пари за нея. Освен това я възбуждаше, защото беше чужда. Вече бе заела мястото на Ерин и в конюшнята, и иначе. След като Ерин вече я нямаше, Джил щеше да флиртува до насита. Тя щеше да бъде умницата.

Но пак щеше да остане в сянката на Парис Монтгомъри.

Тази гнуслярка.

Джил се намръщи. От тази мисъл не й стана никак приятно.

Мразеше Парис. Мразеше усмивката й, мразеше големите й очи, мразеше русата й коса. Мразеше Парис дори повече, отколкото бе мразила Ерин. А двете заедно ги мразеше повече от всичко на този свят. Двете бяха като момичетата в училище, по които всички си падаха: прекалено готини, за да се сприятелят с такава като Джил, имаха си свои смешки и закачки и знаеха как да се оглеждат. Добре че повече не й се налагаше да се занимава с тези простотии. Въпреки това Парис оставаше.

Мъжете направо пощръкляваха, когато видеха Парис. Знаеше как да накара всеки да направи каквото бе решила. Как никой не забелязваше колко е неискрена? Всички я имаха за смешна, мила и забавна. Изобщо не беше мила. Когато никой не гледаше, започваше да командва, караше се и се зъбеше. Вечно правеше противни забележки, че Джил ядяла прекалено много, че Джил трябвало да спортува, че Джил нямала усет към дрехите.

Джил се огледа от главата до петите и в този момент видя същото, което виждаше и Парис Монтгомъри. От огледалото не я гледаше сексапилна жена със сексапилно бельо, а едно набъбнало лице с малки хлътнали очички и злобно стисната уста, ръцете — напомпани от тлъстини, а дебелите крака с трапчинки на коленете. Толкова мразеше тялото си, че понякога си представяше как посяга към ножа и отрязва огромни парчета. Беше не просто грозна, а наистина жалка в бельото, което не й беше по мярка.

От очите й потекоха сълзи и лицето й стана на червени петна. Майка й бе виновна това да се случи, когато е била още малка. Какво е виновна тя, че ядеше неподходяща храна. Да не би да беше нейна вината, че не спортуваше? В края на работния ден беше уморена — нищо че мръсницата Парис не спираше да я обвинява, че не влагала достатъчно старание.

Защо да работи повече от Парис? Парис не я поощряваше да работи повече, така че ако не свършеше нещата, които Парис искаше, значи Парис бе виновна. Да не би тя да бе виновна, че нямаше хубави дрехи? Трябваше да краде от магазините, за да се снабди с това-онова. Заслужаваше ги не по-малко от останалите — напротив, дори повече, след като хората се държаха толкова противно с нея.

Ще й покаже тя на Парис Монтгомъри, повтаряше си Джил, докато ровеше из купчината дрехи, хвърлени върху чаршафите на неоправеното легло. Щеше да заеме мястото на Парис Монтгомъри, също както бе заела мястото на Ерин.

Джил знаеше, че може да е не по-лоша ездачка от Парис, ако някой й дадеше шанс. Никога не се бе качвала на достатъчно добър кон, това бе всичко. Баща й беше купил един никакъв евтин кон от породата апалуза. Че как да попадне в света на фаворитите с такъв кон? Веднъж написа писмо до брата на майка си, за да види дали той няма да й купи истински кон. Така и не разбра защо, но той не го направи. Нали беше богат. Какво бяха за него седемдесет или осемдесет хиляди долара? Така и не получи отговор. Долен скъперник.

И на него щеше да му покаже. На всички щеше да им покаже. Щеше да стане богата и щеше да язди най-хубавите коне, а после да отиде на Олимпийските игри. Всичко беше планирано. Просто й трябваше вратичка и тя знаеше къде да я намери.

Измъкна прозрачна ластична дантелена блуза от купчината дрехи, които Ерин беше оставила. Джил веднага бе обявила нещата за свои. Защо не. Това не беше кражба, след като онази не си ги беше взела. Навлече блузата и копчетата отпред зейнаха. Тя разкопча горните три и цепката между гърдите й и черният сутиен се показаха. Така ставаше. Много беше секси. Нали Бритни Спиърс носеше все такива неща.

Затова Ерин ги е купила. Ерин така се обличаше — къси потничета и панталони с ниска талия. А момчетата не можеха да откъснат очи от нея — включително и Дон.

Джил разрови друга купчина. Измъкна яркочервена ластична мини пола, която бе откраднала от „Уолмарт“. Така и така беше с намаление. Не беше набутала чак толкова магазина. Започна да дърпа и тегли, докато най-сетне се побра в нея. Прекалено малката прашка се очертаваше грозно, но тя реши, че така трябва. Нека покаже какво има.

Посегна към обеци халки и колие, които също бе прибрала от стаята на Ерин, след това се спря на пъстрите гривни, които бе задигнала от „Блумингдейл“ и реши, че е готова. Обу сандали на платформа, дръпна чантата и излезе от апартамента. Щеше да им покаже тя на всички. Започваше още тази вечер.

 

 

Ландри седеше на бюрото си и се чувстваше като глупак, докато прехвърляше страниците на екрана на компютъра. Беше петък вечер, а ето с какво се занимаваше.

За всичко бе виновна Естес, помисли си той и се намръщи. Тези думи се бяха превърнали в мантра, която не спря да повтаря през целия ден. Също като някое трънче тя бе успяла да се забие под кожата му и да го дразни непрекъснато. Заради нея седеше на бюрото си и четеше стари вестникарски статии.

Отделът бе почти празен. Двама от нощната смяна довършваха докладите си. Смяната на Ландри бе приключила отдавна и останалите му колеги се бяха прибрали при приятелките си, съпругите и децата или седяха в обичайната кръчма, пиеха, клюкарстваха и се жалваха от какво ли не, както правят ежедневно ченгетата.

Ландри се опитваше да научи нещо за бизнеса с коне. Нито Джейд, нито асистентката му имаха криминални досиета. Момичето, което твърдеше, че спи с Джейд, бе задържана няколко пъти за дребни кражби от магазини и веднъж за притежание на наркотици. Беше му направила неприятно впечатление и се оказа, че е имал право. Дори за миг не бе повярвал, че е прекарала четвъртък вечерта с Джейд, въпреки това тя се бе почувствала длъжна да му осигури алиби. Ландри се зачуди защо.

Дали момичето бе наясно, че Джейд е пуснал на свобода конете на Майкъл Бърн? Дали тя не го бе направила сама и с лъжата си осигуряваше алиби и на себе си, и на работодателя си? Може Джейд да я бе накарал. Не, той бе прекалено умен и хитър, за да измисли подобна простотия. Ако хванеха момичето, той спокойно можеше да заяви, че няма представа какво е била намислила тя и че е действала на своя глава. Можеше да каже, че това е бил нескопосан опит да си извоюва одобрението му.

Майкъл Бърн бе напълно убеден, че Джейд има пръст в инцидента. Ландри го разпита следобеда и имаше чувството, че Бърн или ще ревне, или ще се задуши, докато обвиняваше Дон Джейд за проблемите си. Какво каза Парис Монтгомъри? Бърн обвинявал Джейд във всичко, освен в липсата си на талант. За Бърн очевидно Джейд бе Антихрист, отговорен за всички беди в бизнеса с конете.

Може и да не бе много далече от истината.

Естес бе разказала на Ландри за миналото на Джейд още първия път, когато дойде при него, как убивал конете, за да пипне парите от застраховката. Никой досега не бе успял да го осъди. Джейд бе хлъзгав като змия.

Застрахователни измами, убийства на коне — какво можеше да знае Ерин Сийбрайт за всичко това, питаше се Ландри. Къде бе изчезнала?

Днес се бе обадил в Окала, за да помоли колегите си там да се опитат да открият момичето, а също така пусна известие в окръг Палм Бийч да се оглеждат за колата й. По всяка вероятност бе тръгнала да си търси нова работа или бе хукнала след някое гадже, а дори да не бе така, щеше да е хубаво да е наясно с положението.

Ако някой го попиташе какво прави, щеше да каже, че всичко е по вина на Естес, помисли си раздразнено той.

Отпи от кафето и погледна през рамо. Хората от нощната смяна все още висяха над документите. Ландри натисна няколко клавиша и на екрана се появи вестникарска статия за ареста на братята Голъм отпреди две години. По-рано днес я беше прочел, знаеше какво пише, знаеше към кой параграф ще го отведе погледът му — това бе параграфът, посветен на наркоченгето Елена Естес, как е висяла на вратата на джипа на Били Голъм и как е паднала под колелата. Автомобилът я бе влачил петдесет метра по булевард Оукичоби, а по времето, когато е била закарана в болница, състоянието й е било критично.

Какво ли бе преживяла след онзи ден, колко ли седмици и месеци е прекарала в болничното легло? Какво я бе накарало да се хвърли към джипа и да се опита да поеме контрола от Били Голъм?

Наркоченгета. До един се правеха на велики.

Бяха минали две години. Интересно, какво ли бе правила през всичкото това време и защо бе изпълзяла от сенките заради този случай? Най-интересното бе защо животът й се кръстосваше с неговия.

Знаеше със сигурност, че не желае да се сблъсква с неприятностите, които тя водеше след себе си. Беше захапал въдицата. Вече се бе заел със случай.

За всичко бе виновна Естес.

 

 

Джил изскочи от „Плейърс“ задъхана и хлипаща, по бузите й се стичаха едри сълзи и оставяха черни следи от аркансил. Избърса нос с опакото на ръката си, след това приглади правата си коса назад.

Портиерите бяха застанали отстрани, зяпаха я и не казваха нищо. Не я попитаха дали да й докарат колата, защото от пръв поглед бе ясно, че тя няма кола, която става за паркиране. Те паркираха колите на красивите богати и слаби хора.

— Какво зяпате? — озъби им се Джил. Те се спогледаха и потиснаха смеха си. — Майната ви! — кресна тя и затича разплакана през паркинга.

Стъпи накриво и си навехна глезена. Куцукайки, изпусна чантичката, обшита с пайети, която бе откраднала от „Неймън Маркъс“ и съдържанието й се разпиля по асфалта.

— Мама му стара! — Отпусна се на ръце и колене и си счупи един нокът, докато прибираше червилото и опаковка презервативи. — Мамка му! Мамка му!

Лиги и сълзи покапаха от лицето й. Джил се сви на топка и се разхлипа сърцераздирателно. Тя наистина беше грозна. Дрехите й бяха грозни. В нея набъбваше болка също като балон, който избухна и предизвика нов порой от сълзи.

Защо? Беше задавала този въпрос поне един милион пъти през живота си. Защо трябваше точно тя да бъде дебела и грозна, момичето, което никой не харесваше. За обич и дума не можеше да става. Защо точно тя трябваше да влага всичко от себе си, а мръсниците като Ерин и Парис получаваха всичко?

Избърса лице с ръкава на бялата дантелена блуза, събра си нещата и се изправи. Елегантна възрастна двойка слезе от ягуар и я погледна ужасено. Джил им показа среден пръст. Жената ахна, а мъжът я прегърна, готов да я защити, и я поведе към заведението.

Джил отвори колата си, метна чантата вътре и нещата, които току-що бе събрала се разпиляха на седалката. Тя се тръшна зад волана и отново избухна в сълзи. Заблъска с юмруци по волана, след това по прозореца, накрая натисна, без да иска клаксона и се стресна от резкия звук.

Нали планът беше велик? Нали щеше да съблазнява някого? Жалка работа.

Беше влязла в „Плейърс“, защото знаеше, че Джейд ще бъде там и се надяваше той да я покани да пийнат по чашка. Така щеше да може да пофлиртува с него и да му разкаже как му бе помогнала, когато ченгето разпитваше. Трябваше да й е безкрайно благодарен, да се впечатли колко е изобретателна и съобразителна, да се почувства задължен на вярната си служителка. Накрая трябваше да отидат у тях, а той да я чука до полуда. Първи етап от плана й бе да се отърве от Парис.

Само че нещата се объркаха и нищо не се получи. Така е, след като целият тъп свят беше против нея. Джейд още не беше дошъл, когато тя влезе, а оберкелнерът се опита да я изхвърли. По начина, по който я изгледа, май реши, че е евтин шантаж, нещо такова. Не й повярва, когато му каза, че имала среща. Сервитьорката и барманът започнаха да си шушукат и да се кискат, когато тя се настани на една маса и зачака. Пиеше диетична кола, защото те не приеха фалшивата й лична карта и отказаха да й сервират алкохол. След това се появи онзи навлек Ван Занд, беше полупиян и се настани при нея.

Какъв изрод. След всички гнусотии, които го беше чувала да дрънка за нея, си позволяваше да й се натресе на масата, да се преструва на мил и любезен, за да й свали после гащите. През първите петнадесет минути нито за момент не откъсна очи от деколтето й. Когато му съобщи, че чака друг, нахалникът взе, че се обиди. Като че ли ще прави секс с дъртак като него. Какво от това, че я почерпи с две питиета? Това не означаваше, че трябва да му направи свирка, защото той точно това искаше. Ако щеше да духа на някой тази вечер, нямаше да е на него.

Най-сетне Джейд се появи. Погледна я с такова отвращение, че й се прииска да се разпадне на парчета като стъкло. Гневните му думи продължаваха да ехтят в главата й, все едно че й се бе разкрещял. Нямаше такова нещо. Той тихо я помоли да го последва в преддверието и през всичкото време шепна.

— Как е възможно да се появиш тук облечена по този начин? — попита той. — Ти си моя служителка. Всичко, което правиш, когато си сред хората, ми се отразява на мен.

— Аз само…

— Не искам думи като „евтина уличница“ да се свързват с моята конюшня.

Джил ахна, сякаш я бе зашлевил. Точно тогава Майкъл Бърн се показа в преддверието. Беше го забелязала с периферното си зрение и знаеше, че се преструва, че звъни по мобилния си телефон.

— Виждам клиенти — продължи Джейд. — Тук провеждам работни срещи.

— Аз с-с-амо исках да те видя — запелтечи тя, дъхът й опари гърлото и очите й се наляха със сълзи. — Исках да ти кажа за…

— Какво ти става? Как е възможно да си въобразяваш, че имаш право да идваш тук и да ми прекъсваш деловите срещи?

— Ама аз исках да ти кажа… Знам за Ярка звезда…

— Ако искаш да говориш за нещо с мен, ще трябва да се ограничиш до времето, когато сме на работа.

— Ама…

— Всичко наред ли е? — попита Майкъл Бърн и се натресе, все едно че разговорът им му влизаше в работата.

Хърбав луничав боклук.

— Това не те засяга, Майкъл — отвърна Джейд.

— Младата дама ми се струва разстроена.

Когато я погледна, Джил разбра, че на него не му пука дали тя е разстроена или не. Беше я погледнал по същия начин, по който всички мъже я бяха гледали тази вечер — все едно че се продаваше и трябваше да свали цената.

Тя го погледна през сълзи.

— Разкарай се! Не си ни притрябвал!

Бърн се беше дръпнал.

— Провеждай личните си разговори на някое по-закътано място, Джейд — заяде се дъртият извратеняк. — Крайно непрофесионално.

Джейд бе изчакал Бърн да се махне, тогава се бе обърнал отново към нея, много по-ядосан отпреди.

— Веднага изчезни! Махай се, преди да си ме злепоставила още повече. Ще обсъдим този въпрос още утре сутринта. Ако изобщо мога да те изтърпя.

Все едно че я бе пробол с нож. Болката се вряза толкова дълбоко в гърдите й, все едно че наистина я бе наръгал.

Майната му, мислеше си тя. Дон Джейд й беше шеф, не й беше баща. Няма той да й казва как да се облича, къде може и къде не може да ходи. Няма да му позволи да я нарича „евтина уличница“.

Да му върши всичката мръсна работа, а той да си позволява да се държи така с нея! Трябваше да бъде негова партньорка — в леглото и навсякъде. Щеше да му бъде вярна и предана. Бе готова на всичко заради него. Само че той не заслужаваше нито верността, нито предаността й. Заслужаваше всички около него да го предадат и да му забит нож в гърба. Заслужаваше всички неприятности да му се струпат на главата.

Идеята бавно се оформяше в главата на Джил, докато седеше в колата си. Нямаше да се остави да се държат с нея като с някой боклук. Нямаше да търпи да я обиждат. Можеше да си намери работа, в която конюшня пожелае. Майната му на Дон Джейд!

Излезе от паркинга и зави наляво по Саут Шор към конната база, без да обръща внимание на колата, която я последва.