Тами Хоуг
Надпревара с похитител (66)

60.

„В онзи магичен час преди утрото, когато нощта върви към своя край…“

Отново си спомних стиховете, докато седях свита на стола на терасата и наблюдаваха изгрева в деня, след като Чад Сийбрайт бе сключил споразумение с прокурора.

Чад бе издал Ерин. Ерин бе издала Парис Монтгомъри. Парис бе посочила Ван Занд за убиец на Джил Морон и се бе опитала да спечели точки пред прокурора. И тримата заслужаваха да се пържат в ада.

Замислих се за Моли и се опитах да използвам думите на Т. С. Елиът като заглавие на този етап от живота й. Опитах се да не мисля за иронията, че тъкмо Моли се бе опитвала да събере отново семейството си, като ме нае да открия сестра й, а накрая Моли бе останала единствената оцеляла от това семейство.

Брус Сийбрайт беше мъртъв. Кристъл си бе загубила разсъдъка. Ако някога изобщо бе подкрепяла Моли, сега вече това нямаше да се случва. Ерин, сестрата, която Моли обичаше толкова много, бе загубена завинаги. Дори не заради затвора, а заради предателството.

Животът се променя за секунда, за миг, в момента, когато вземеш погрешно решение… или пък правилно решение.

Разказах на Моли истината за участието на Ерин в цялата работа и я държах в прегръдките си, докато заспа, изтощена от плач.

След това излезе на терасата, увита в зелено одеяло, настани се на стола и се сви до мен, без да каже дума. Прокарах ръка по косата й и ми се прииска да задържа този миг вечно.

След известно време заговорих.

— Кажи ми какво знаеш за тази леля Максин.

От шерифската служба бяха издирили единствената жива роднина на Кристъл Сийбрайт, шестдесет и няколко годишна вдовица от Уест Палм Бийч. Следобед щях да закарам Моли при нея.

— Става — отвърна без всякакъв ентусиазъм Моли. — Тя е… нормална.

— Не може да бъде.

Помълчахме още малко, загледани в надигналото се над поляната слънце. Опитах се да намеря думи.

— Много съжалявам за всичко, което стана, Моли. Въпреки това не съжалявам, че дойде да ме помолиш за помощ. Станах по-добър човек, откакто те познавам. Ако тази Максин не ми хареса — добавих аз, — връщаш се с мен у дома.

Моли ме погледна през очилата, които й придаваха вид на бухал, и се усмихна за пръв път, откакто я познавах.

Пралеля й Максин живееше в приятен блок с апартаменти и май наистина беше нормален човек. Помогнах на Моли да си пренесе нещата и останах на кафе със сладкиш от овесени ядки. Напълно нормална жена.

Моли ме изпрати и трябваше да си кажем мъчителното довиждане.

— Моли, знаеш, че можеш да ми се обаждаш по всяко време — напомних й аз. — За каквото и да е.

Тя се усмихна с тъжната си мила усмивка и кимна. Зад очилата, искрените й сини очи блестяха в сълзи. Подаде ми визитка, изрязана от лист хартия. Беше написала името си, новия адрес и телефонния номер до лепната лилава маргаритка.

— Ще трябва да ми изпратиш сметката — сети се тя. — Сигурно ти дължа доста пари. Ще трябва да ти плащам на вноски. Все ще измислим нещо.

— Не — прошепнах аз. — Не ми дължиш абсолютно нищо.

Прегърнах я и я задържах, готова да заплача.

Когато се върнах в имението, денят преваляше, слънцето изливаше разтопена оранжева лава по ширналия се западен хоризонт. Паркирах и се отправих към конюшнята.

Ирина бе вързала Фелики отпред и превързваше краката й с билков извлек и спирт за през нощта.

— Как е? — попитах аз.

— Всичко е наред — отвърна тя, докато съсредоточено се опитваше да докара дясната превръзка същата като лявата.

— Извинявай, но напоследък не ти помагах много — започнах аз.

Тя вдигна поглед и се усмихна мило.

— Няма нищо, Елена. Няма значение. Знам кога нещо е важно.

Изкушавах се да я попитам за смисъла на живота.

Тя се прехвърли на задните крака на кобилата и ги намаза със сместа.

— Полицията откри ли белгиеца? — попита тя.

— Не, изглежда е изчезнал нанякъде с колата под наем на Лоринда Карлтън. Накрая ще го пипнат.

— Ще си плати за злодеянията — заяви Ирина. — Вярвам в кармата. А ти?

— Не знам. Може би.

— Мисля, че да.

Тя си пееше, когато излязох от конюшнята.

Ландри се бе настанил на един шезлонг край басейна. Наблюдаваше слънцето през тъмните си очила, но аз седнах до краката му и скрих гледката.

— Какво разбра, Ландри?

— Хората са голям боклук.

— Не всички.

— Не всички. Харесвам те, Естес — призна той. — Ти си добър и свестен човек.

— Радвам се, че мислиш така. Радвам се, че и аз вече мисля така — признах аз, въпреки че той едва ли разбра колко много означава това за мен.

Може и да бе разбрал.

— Трей Хюс издаде Джейд днес — започна да разказва той. — Твърди, че идеята да убият старата, за да може да наследи парите, била на Джейд. Той не бил виновен, че онзи свършил работата.

— Не, разбира се. А Джейд какво казва?

Той само поклати глава.

— Настани ли Моли?

— Да. Тя ще се оправи. Много ще ми липсва — признах аз.

Ландри посегна и докосна ръката ми.

— И ти ще се оправиш.

— Знам. Да. Ще се оправя. Наистина. Вече съм добре.

— Така е — съгласи се той и стисна ръката ми. — Какво ще кажеш да се поопознаем?

Усмихнах се криво, кимнах и двамата тръгнахме към къщата за гости, хванати за ръце.

Животът може да се промени в един-единствен миг.