Тами Хоуг
Надпревара с похитител (34)

30.

— Трябва да се спускаш по-плавно.

Ван Занд бе паркирал отстрани на пътя. Караше тъмносин шевролет, не беше с мерцедеса. Стоеше облегнат на оградата и ме наблюдаваше. Щом го видях, усетих напрежение. Очаквах да чуя за него по новините, където да съобщях, че е арестуван, или да го видя, когато отида в конната база, където щях да съм заобиколена от хора.

Той прескочи небрежно дървената ограда и се приближи към арената. Очите му бяха скрити зад огледални очила. Беше напълно безизразен и спокоен. Отново ми се стори блед и се зачудех дали убийството не го е разтърсило, или просто се страхува да не го заловят. Да не би причината да бе, че е оставил нещо недоизпипано. По-точно казано мен.

Погледнах към паркинга до конюшнята. Колата на Ирина я нямаше. Тръгнала е нанякъде, докато съм упражнявала коня.

Шон не се мяркаше никакъв. Ако изобщо се бе върнал след снощния запой, сега щеше да спи до късно.

— Трябва да се отпуснеш малко в кръста, за да може и конят да се чувства по-спокойно — продължи Ван Занд.

Зачудих се дали знае и в някакво скрито кътче на душата ми се надигна съмнението, че е разбрал. Възможностите запрепускаха в мислите ми, както ставаше непрекъснато, откакто се бях върнала от безуспешната мисия в дома му. Беше открил рецептата и си бе спомнил името от „Сайдлайнс“. Ако не той, то Лоринда Карлтън се бе сетила коя съм. Сигурно списанието се е търкаляло някъде из къщата. Може дори заедно да са огледали снимката. Възможно бе Ван Занд да е познал или коня, или профила ми, или е сглобил парчетата, когато е забелязал, че се споменава фермата на Шон. Може да е открил якето и рецептата, да е решил, че Елена Естес е ченге, изпратено да провери къщата, докато той е повикан на разпит при Ландри. След това се е обадил на адвоката си и го е помолил да провери името. Шапиро веднага се е сетил.

Нямаше значение как ме е разкрил. Важното сега бе какво смята да прави. След като знаеше, че съм била в дома му в събота вечерта, значи бе наясно, че съм видяла окървавената риза. Прииска ми се да бях задържала проклетата дреха, без да мисля за последствията. Поне по този начин сега щеше да е в затвора, а аз нямаше да съм сама с мъж, за когото се предполагаше, че е убиец.

— Опитай отново — настоя той. — Дай лек галоп.

— Тъкмо приключвахме.

— Американци — изрече презрително той и застана отстрани на арената с ръце на кръста. — Той още не е загрял. Работата му тепърва започва. Дай в лек галоп.

Прииска ми се да му се противопоставя, но докато бях на коня, щях да се чувствам по-висока и в по-голяма безопасност. Поне докато ми станеше ясно какво знае, беше най-добре да се шегувам.

— Двадесетметров кръг — нареди Ван Занд.

Накарах коня да направи кръг двадесет метра в диаметър, опитах се да дишам спокойно и да се съсредоточа, забелязал, че ръцете ми стискат яздите прекалено стегнато и усещах как пулсът ми тупти в дланите. Затворих очи за две крачки, изпуснах задържания въздух и се отпуснах на седлото.

— Защо си толкова напрегната, Ел? — попита той с коприненомек глас, от който по гърба ми полази студена тръпка. — Конят усеща. И той става напрегнат. Стегни краката, отпусни ръцете.

Опитах се да реагирам както трябва.

— Защо си дошъл толкова рано?

— Не се ли радваш да ме видиш? — попита той.

— Щях да се зарадвам повече, ако те бях видяла снощи на вечеря. Върза ми тенекия. Така не печелиш точки.

— Случи се нещо непредвидено.

— Да не би да си попаднал на самотен остров? Там нямаше ли телефони? Дори когато си в полицията, ти позволяват да ползваш телефона.

— Да не би да мислиш, че съм бил в полицията?

— Нито знам, нито ме интересува.

— Съобщих на оберкелнера. Не можах да ти се обадя. Не си ми казала телефона си. — След това смени тона. — Постегнато, по-стегнато, по-стегнато! — нареди той. — Покажи повече енергия и давай по-бавно. Хайде. Накарай го да се стегне!

Спрях коня почти на място. Копитата му блъскаха неспокойно в земята.

— Да не би да си решил да се реваншираш, като ми преподадеш безплатен урок по езда?

— Нищо не е безплатно, Ел — отвърна той. — Накарай го да се носи с всяка крачка. Все едно че е перце.

Направих както ми каза — поне се опитах — и не успях, защото наистина бях прекалено напрегната.

— Не му позволявай да излиза от крачка, когато пожелае! — кресна Ван Занд. — Той ли ще те командва?

— Не.

— Зап тогава му позволяваш своеволия?

Гневът му имаше за цел да ми покаже, че съм глупава.

— Отново! Лек галоп! Повече енергия, не се отпускай!

Повтаряхме упражнението отново и отново. В някои от опитите просто не се получаваше, а понякога грешките ми се редяха една след друга. По едрата шия на Д’Артанян изби пот. Фланелката ми бе съвършено мокра. Мускулите на гърба ми започваха да се схващат. Ръцете ми се разтрепериха от умора.

Започнах да се питам дали постъпвам разумно. Не можех да остана на коня цял ден, а когато дойдеше време да сляза, щях да се строполя на земята безпомощна като медуза, изхвърлена на брега. Ван Занд очевидно ме наказваше и знаех със сигурност, че му доставя огромно удоволствие.

— … и го накарай да се носи като снежинка.

Отново пришпорих коня и притаих дъх в очакване на ново избухване.

— Така е по-добре — призна намусено той.

— Стига толкова — заявих аз и отпуснах юздите. — Ти да не би да се опитваш да ме убиеш?

— Защо да правя подобно нещо, Ел? Нали сме приятели?

— Поне така си мислех.

— И аз така си мислех.

Минало време. Нарочно го каза, не беше грешка на език, който владееше свободно, както още три или четири.

— Снощи по-късно се обадих в ресторанта — призна той. — Оберкелнерът ми каза, че не си ходила.

— Бях там. Теб те нямаше, затова си тръгнах — излъгах аз. — Изобщо не съм виждала оберкелнера. Сигурно е бил в тоалетната.

Ван Занд се замисли над казаното.

— Много те бива — отбеляза той.

— В какво?

Наблюдавах го, докато с Д’Артанян обикаляхме в кръг, за да се успокои дишането на коня.

— В обездката, разбира се.

— От половин час ми крещиш да направя поне едно нещо като хората.

— Трябва ти неотстъпчив треньор. Ти си прекалено своенравна.

— Няма нужда да ставаш груб.

— Мислиш, че съм груб ли? Тъпак? — попита той, без да влага чувства, нещо, което ме притесни много повече от обичайните промени в настроението му. — Аз съм човек на дисциплината.

— Искаш да ме сложиш на мястото ми.

Той не отговори.

— Защо си дошъл толкова рано? — попитах отново аз. — Едва ли си тук, за да се извиниш за снощи.

— Няма за какво да се извинявам.

— Няма и да разбереш, че има, дори случаят да е под носа ти. Да не би да си дошъл при Шон заради Тино? Клиентката ти от Вирджиния появи ли се?

— Пристигна снощи. Останала шокирана, когато се прибрала и заварила крадец в къщата.

— Някой е нахлул в къщата ти? Та това е ужасно. Какво е откраднато?

— Странното е, че не липсва нищо.

— Голям късмет. Нали не са я наранили? Онази вечер гледах по новините репортаж за възрастна двойка, ограбени у тях от двама хаитяни, въоръжени с мачете.

— Не е ранена. Крадецът избягал. Кучето на Лоринда го подгонило, но се върнало само с якето му.

Стомахът ме присви. Кожата на ръцете ми настръхна, въпреки че бе топло.

— Къде е конярят ви? — попита Ван Занд и се обърна към конюшнята. — Защо я няма, за да поеме коня?

— Почива си и пие кафе — отвърнах аз и ми се прииска да беше наистина така. Забелязах, че Ван Занд извърна поглед към паркинга, къде бе спряно единствено моето беемве.

— Добра идея, кафе — подхвърли той. — Вържи го за оградата. Можем да изпием по едно кафе заедно и да уточним някои неща.

— Трябва да го изчеткам.

— Да се оправи рускинята. Това е нейна работа, не твоя.

Замислих се дали да не дръпна юздите и да избягам. Беше по-лесно да си го представя, отколкото да го сторя. Той щеше да застане точно пред мен и Д’Ар щеше да се опита да го заобиколи. Дори да не го събори, трябваше да прескочи оградата, за да излезе от арената. Не бях сигурна, че Д’Артанян ще прескочи. Можеше да откаже пред самата ограда и да ме хвърли.

— Ела — нареди Ван Занд.

Обърна се и пое към конюшнята.

Нямах представа дали е въоръжен. Знаех само, че аз не разполагам с нищо. Ако влезех в конюшнята с него, той щеше да има огромно предимство.

Стиснах юздите. Бедрата ми се стегнаха. Д’Артанян затанцува под мен и изпръхтя.

Цветно петно на оградата привлече погледа и вниманието ми. Беше Моли. Колелото й бе подпряно на оградата и тя тичаше към мен.

Вдигнах пръст към устните си с надеждата да не извика името ми. Не че имаше значение. Бях възпитана и отгледана като дете на адвокат, така че бях научена да не признавам нищо. Дори когато ти представят неопровержими доказателства, продължавай да отричаш.

Моли дотича, спря и погледна Ван Занд, който я забеляза едва сега. Слязох от Д’Артанян и протегнах ръце към момиченцето.

— Не е ли това Моли Великолепната! — възкликнах аз. — Ела леля Ел да те гушне.

В очите й проблесна несигурност, но по лицето й не пролича нищо. Май имаше богат опит с Кристъл и мъжете в живота й. Пристъпи задъхана към мен, челото й бе покрито с пот. Прегърнах я през слабите рамене и ми се прииска да я направя невидима. Беше тук заради мен и тъкмо заради мен бе в опасност.

Ван Занд ме погледна, без да крие неодобрението си.

— Леля Ел? Да не би да имаш роднини тук?

— Водя се леля по заслуги — отвърнах аз. Стиснах силно ръката й и я погледнах. — Моли Авадън, това е приятелят ми господин Ван Занд.

Не исках Ван Занд да я свърже с Ерин. Освен това белгиецът можеше да се заеме с изчезването ми, но едва ли щеше да посегне на роднина на Шон. Трябваше да го подведа дотолкова, че с цялата си самовлюбеност на социопат да реши, че поне за момента се справя особено успешно с това, заради което бе дошъл. Ако не беше арогантността му, досега да се бе качил на първия самолет за Брюксел или за господ знае кое друго място. Очевидно все още бе убеден, че може да се измъкне невредим, че работите му вървят безпроблемно, че ще продължава да се върти около богатите и известните.

Моли погледна Ван Занд и го поздрави хладно и резервирано.

Ван Занд се насили да се усмихне.

— Здравей, Моли.

— Обещах на Моли днес да я заведа на представянията — обясних аз. — Май ще ти откажа за кафето, Зед. Къде се дяна тази Ирина? Ще трябва аз да се погрижа за коня.

Той се намръщи и премисли възможностите.

— Тогава ще ти помогна — реши той и пое юздите на Д’Артанян.

Моли ме погледна разтревожено. Трябваше да й кажа да се махне, да изтича за помощ, но Ван Занд ме изпревари:

— Хайде, госпожице Моли — подкани я той. — Значи се интересуваш от коне, така ли? Също като чичо си Шон ли?

— Нещо такова — измрънка Моли.

— Ела тогава да махнем седлото на коня.

— Не — реших аз. — Ако нещо й стане, аз ще съм виновна. — Погледнах Моли и се опитах да я накарам да прочете мислите ми. — Моли, сладурче, изтичай до къщата да видиш дали чичо ти Шон е станал.

— Няма го — заяви Ван Занд. — Обадих се, когато идвах насам, и се включи телефонният секретар.

— Това означава, че не е вдигнал — намеси се Моли.

Ван Занд се намръщи и поведе жребеца към конюшнята.

Наведох се да целуна Моли по бузата и прошепнах:

— Обади се на 911.

Тя се обърна и хукна към голямата къща. Ван Занд я погледна през рамо.

— Нали е страхотна сладурана? — попитах аз.

Той не отговори.

Влязохме в конюшнята и подготвихме Д’Артанян за почистване, свалихме му юздата и го спънахме. Минах от другата страна на коня, за да разкопчая останалата част от амуницията. Бях нащрек и внимавах да не изпусна Ван Занд от поглед.

— Длъжник си ми заради вечерята — подхвърлих аз.

— Длъжница си ми заради урока.

— Квит ли сме?

— Не бих казал — отвърна той. — Не съм свършил с уроците, Ел Стивънс.

Той застана пред коня. Аз заобиколих животното и се наведох да сваля колана.

— Щом казвам, значи си свършил.

— Има различни уроци — заяви тайнствено той.

— Не ми трябва наставник. Въпреки това ти благодаря.

Дръпнах се към шкафа с четките и препаратите и скришом извадих ножици. Нямаше да се поколебая да го наръгам, ако направеше и една погрешна стъпка.

Може би, помислих си аз, трябва да го наръгам профилактично. Доброто нападение е чудесна защита. Той беше убиец. Защо да рискувам да ме нарани, а също и Моли? Можех да се приближа и да забия ножиците в корема му. Кръвта му щеше да изтече, преди да е разбрал какво става.

Можех да се оправдая като кажа, че е било при самозащита. Ван Занд вече бе заподозрян за убийство.

Щях да се обадя на татко да ме защитава. Пресата направо щеше да полудее. Бащата и своенравната щерка се събират отново, докато той се бори да я спаси от газовата камера.

Не бях отнемала умишлено човешки живот. Запитах се дали ще започнат да ме измъчват угризения след всичко, което бях научила за Ван Занд.

— Двамата с теб щяхме да бъдем страхотен отбор — заяви той.

Заобиколих към предницата на коня.

Стиснах ножиците, докато го гледах как се приближава.

Ръцете ми трепереха от умора и нерви. Съмнявах се, че ще ми стигнат силите да го наръгам.

— Така говориш, сякаш няма да те видя повече — заядох се аз. — Да не би да заминаваш някъде? Или може би аз?

Все още бе с огледалните очила. Не виждах очите му. Лицето му си оставаше безизразно. Нямаше да ме убие точно тук и сега. Дори да не се колебаеше, че ще трябва да убие и Моли, не беше сигурен дали Шон е в къщата или не.

— Нямам намерение да ходя никъде — отвърна той и пристъпи напред.

— Томас! — гласът на Шон прогърмя в другия край на конюшнята. Усетих как ме заоблива облекчение, също като приливна вълна, която отми останалата в тялото ми сила. — Вече се тревожех, че повече няма да се върнеш! Нали никой не се е опитал да те нарани този път?

— Наранена е само гордостта му — намесих се аз и се облегнах на шкафа, за да оставя ножиците на мястото им. — Отказах му удоволствието да ми стане треньор.

— Олеле! — засмя се Шон. — Не е възможно да искаш тази работа. Последният го наряза на ленти и сервира остатъците му със спагети, което поляхме с кианти.

— Някой трябва да я укроти — заяви Ван Занд и намери сили да пусне нещо като усмивка.

— И аз искам да бъда отново на двадесет, но няма как да стане. — Шон приближи до мен. Целуна ме по бузата и ме стисна за ръката. — Миличка, Моли те чака с нетърпение. Защо не отидеш да се оправиш? Аз ще се погрижа за Д’Артанян.

— Нали и ти трябва да вървиш? — опитах се да го измъкна аз. — Днес е обядът.

— О, да. — Той погледна нещастно Ван Занд. — Ездачите против ревматоидния артрит. Дали не беше някоя друга благородна кауза? Извинявай, че ще те зарежем така, Томас. Обади ми се утре. Ще отидем заедно на обяд. Ще измислим нещо. Може би ако клиентката ти от Вирджиния се появи, тъкмо ще ни запознаеш на обяда.

— Разбира се — съгласи се Ван Занд.

Пристъпи към мен, постави ръце на раменете ми и ме целуна по бузите. По дясната, по лявата и отново по дясната. Също като холандците. Погледна ме и на мен ми се стори, че усещам омразата в очите му, въпреки че все още бе с огледалните очила.

— До скоро, Ел Стивънс.