Тами Хоуг
Надпревара с похитител (46)

40.

— В какво състояние е? — попита Ландри, когато влезе в спешното отделение на болница „Палм Уест“. Полицаят, докарал Ерин, подтичваше след него.

— Някой я е пребил, но иначе е в съзнание и говори.

— Има ли следи от сексуално насилие?

— Лекарят я преглежда в момента.

— Къде я открихте?

— Двамата с Ригър бяхме на паркинга пред „Пъбликс“. Тя изскочи изневиделица.

— Каза ли как се е добрала дотам?

— Не. В истерия е, не спира да плаче, нали знаете.

— Забелязахте ли други хора наоколо? Някакви автомобили?

— Не. В момента две други патрулки обикалят района, да не би да изникне нещо необичайно.

Ландри почука на вратата на кабинета за прегледи и щом сестрата надникна навън, й показа значката си.

— Почти приключихме — обясни тя.

— И как е.

— Още не може да се каже със сигурност.

Той кимна и отстъпи назад, а след това извади мобилния телефон от джоба си. Дугън бе отишъл лично да уведоми семейство Сийбрайт. Уайс щеше да се появи всеки момент.

Набра телефона на Елена и зачака тя да се обади. Опита се да си я представи в леглото. Все още усещаше вкуса на устните й.

— Ало? — Гласът й прозвуча уморено и предпазливо.

— Естес? Ландри е. Будна ли си?

— Да.

— Ерин Сийбрайт е в спешното отделение на „Палм Уест“. Или похитителите са я пуснали, или тя е успяла да избяга. Още не знам какво е станало.

— Господи! Ти видя ли я? Говори ли с нея?

— Не. В момента проверяват дали е изнасилена.

— Добре че поне е жива. Съобщиха ли на семейството й?

— Лейтенант Дугън е при тях. Сигурно ще дойдат в най-скоро време. Виж — каза той, когато забеляза, че Уайс се оглежда на рецепцията. — Трябва да вървя.

— Добре. Ландри…

— Да.

— Благодаря ти, че ми съобщи.

— Случаят си беше твой — каза той и защипа телефона на кръста си, без да сваля очи от Уайс.

— Дугън ли беше? — полюбопитства Уайс.

— Той е при семейството.

— Ти вече говори ли с момичето?

Преди Ландри да успее да отговори, лекарката излезе от стаята за прегледи и се огледа. Ландри й показа значката си.

— Детективи Ландри и Уайс — представи той и двамата. — Тя как е?

— Сами можете да си представите, че не е на себе си. — Беше дребна пакистанка с очила, които уголемяваха очите й поне три пъти. — Има множество дребни рани, охлузвания, контузии, въпреки че няма нищо счупено. Струва ми се, че е бита или с някакъв кабел, или с камшик.

— Следи от изнасилване има ли?

— Вагинални натъртвания. Синини по бедрата. Няма сперма.

Също като Джил Морон, помисли си Ландри. Надяваше се да открият източник на нещо, което да им даде ДНК-то на похитителя, може би косми.

— Тя каза ли нещо?

— Само че е бита. Била уплашена. Непрекъснато повтаря, че не може да повярва, че той би извършил подобно нещо.

— Спомена ли някое име? — попита Уайс.

Лекарят поклати глава.

— Може ли да поговорим с нея?

— В момента съм й дала слабо успокоително, но ще може да отговори на въпросите ви.

— Благодаря ви, докторе.

Ерин Сийбрайт приличаше на избягала статистка от филм на ужасите. Русата й коса бе сплетена и рошава. Лицето й бе в синини, устната — разцепена. Когато Ландри и Уайс влязоха в стаята, тя ги погледна с огромни ужасени очи.

Ландри веднага позна изражението. Беше работил две години в отдел „Сексуално насилие“. Бързо откри, че няма да издържи. Просто не успяваше да потисне гнева си, когато се изправеше очи в очи с извършителите.

— Ерин? Аз съм детектив Ландри. Това е детектив Уайс — представи се тихо Ландри и дръпна стол до леглото. — Много се радвам да те видя. Да знаеш колко хора се опитваха да те открият.

— Той защо просто не плати? — попита тя удивена. В ръка държеше пластмасова бутилка вода и нервно се въртеше, сякаш по този начин се опитваше да намери спокойствие. — От тях не се искаше нищо друго. Те му звъняха непрекъснато, изпращаха касетите. Защо просто не направи каквото искаха?

— За втория си баща ли говориш?

По бузите й рукнаха сълзи.

— Толкова много ли ме мрази?

— Ерин! Трябва да ти зададем няколко въпроса за случилото си — помоли Ландри. — Може ли да поговорим сега? Искаме да заловим хората, които са ти причинили това. Колкото по-бързо ни разкажеш, толкова по-бързо ще приключим. Разбираш ли?

Тя не отговори. Нито веднъж не срещна погледа му. Ландри знаеше, че тя не иска да е жертва. Не искаше всичко това да е истина. Не искаше да й се налага да отговаря на въпроси за преживяното. Беше гневна, чувстваше се неловко, срамуваше се. Беше работа на Ландри да измъкне от нея всичко, което знаеше.

— Можеш ли да ни кажеш кой ти причини това, Ерин? — попита той.

Тя се загледа право пред себе си и устната й потрепери. Вратата се отвори и тя се разплака още по-силно.

— Той — заяви тя и изгледа озлобено Брус Сийбрайт. — Ти ми причини това! Гаден кучи син!

Изправи се на леглото и запокити бутилката по него. Водата плисна навсякъде, когато Брус Сийбрайт вдигна ръце, за да отбие полетялата към главата му бутилка.

Кристъл се разписка и хукна към леглото.

— Ерин! Господи! Милинката ми!

Ландри стана, когато жената се опита да се хвърли на леглото. Ерин се сви на топка при горната табла, дръпна се от майка си и я погледна с болка, гняв и отвращение.

— Махай се от мен! — извика тя. — Ти вечно се съюзяваше с него. Никога не си се интересувала от мен!

— Милинка, не е вярно! — изплака Кристъл.

— Вярно е! Защо не го накара да ми помогне? Ти изобщо направи ли нещо?

Кристъл хлипаше, посягаше към дъщеря си, без да я докосва, сякаш едната от тях бе затворена зад някакво силово поле.

— Извинявай! Извинявай!

— Вън! — изкрещя Ерин. — Махайте се! И двамата!

Охранител от болницата се показа в коридора. Ландри хвана Кристъл за ръцете и я поведе към вратата.

Уайс изви очи и измърмори.

— Колко е хубаво, когато семейството се събере отново.