Тами Хоуг
Надпревара с похитител (55)

49.

Превъртях отново касетата.

Питах се дали хората на Ландри са открили другите видеокасети, за които Ерин бе казала, че са изпращани на Брус Сийбрайт. Ако ги бяха открили, искрено се надявах да го арестуват и да го обвинят — например в укриване на доказателства, възпрепятстване на работата на полицията, конспирация, каквото и да е. Въпреки че патилата на Ерин бяха приключили, въпреки мотива зад случилото се, Брус Сийбрайт бе проявил престъпно равнодушие към човешки живот.

Замислих се за записа с побоя над Ерин, който не бях гледала, но който според Ландри бе особено брутален. Око за око, Брус, казах си аз.

Отново включих единствената касета, с която разполагах.

Колко пъти я бях гледала досега? Достатъчно, за да съм видяла всички подробности, и въпреки това се чувствах длъжна да я видя отново и да потърся нещо, което съм пропуснала, нещо, което ми се бе изплъзнало. След толкова много превъртане оставаше нещо, което ме човъркаше, чувство, загнездило се дълбоко в мен и някакво смътно подозрение, което не можех дори да определя.

Ванът приближава. Ерин стои край портата.

Ванът спира. Ерин продължава да стои на мястото си.

Маскираният изскача. Ерин извиква: „Не!“ Опитва се да избяга.

Натискам паузата и образът застива на екрана. Плътна: бяла линия минава през лицето на Ерин и похитителя, докато двамата тичат към портата. Без да виждам изражението й и маската му, кадърът може да има съвсем друг смисъл. Ако човек не знае за какво става въпрос, би решил, че са двама влюбени, които се гонят през смях. Спокойно могат да бъдат помислени и за двама, които се опитват да избягат от някакво нещастие или тичат да окажат помощ на други хора. Без лицата те са просто две тела в избелели и протрити джинси.

Бавните действия на Ерин ме притесняват. Да не би да не можеше да повярва? Да не би да бе парализирана от страх? Нещо друго ли имаше?

Пуснах касетата отново и внимателно проследих как мъжът я сграбчва отзад и я завърта. Тя го ритва с всички сили. Той я удря с опакото на ръката си толкова силно, че ако не я държеше, би се строполила на земята.

Ужасно. Наистина бе ужасно. Съвсем реално насилие. Не можех да го отрека.

Гледах как я поваля и натиска лицето й в прахта на пътя. Забелязвам го как забива игла в ръката й. Кетамин. „Спешъл кей“. Наркотикът на рейвърите, на изнасилваните, използван от ветеринарите, които се занимават с дребни животни.

Ерин е взимала наркотици, когато е ходила по купони. Сама бе казала на Ландри кой наркотик са й давали. Как е възможно да го разпознае, освен ако похитителите не са били така любезни да й кажат, освен ако не бе изпитвала многократно ефекта му.

Замислих се над нещата, които Ерин бе казала на Ландри, и за всичко онова, което бе премълчала, все парченца от историята, които не пасваха.

Била сигурна, че Джейд е един от похитителите, въпреки че не го бе видяла. Сигурна била, че е той — мъжът, по когото бе увлечена, мъжът, заради когото по всяка вероятност бе зарязала Чад. Без дори да види лицето му, тя знаеше, че той я е пребил. Защо? Защо бе решила така? Защо му е на него да го прави?

Беше убедена, че Джейд е единият похитител, докато за втория нямаше никаква представа кой може да бъде.

След като я бе пребил, изнасилил, дрогирал и не бе получил откупа, заради който бяха положени толкова усилия, похитителите просто я бяха повозили, за да загуби ориентация и я бяха пуснали. Просто така. Не само че я бяха пуснали, но й бяха върнали и дрехите, дори гривната.

Не й вярвах. Не вярвах на разказа й. Бях готова да направя всичко, само и само да се отърва от това чувство. Искаше ми се да се усъмня в собствените си инстинкти, както се съмнявах от деня, в който бе убит Хектор Рамирес. Каква ирония, че докато разнищвах този случай отново се сдобих със старата вяра в себе си, а ето че в момента най-съкровеното ми желание бе да греша.

Сетих се за Моли и ми се прииска да можех да заплача.

Бях готова да се помоля да греша, ала не вярвах, че съществува висша сила, която би се вслушала в думите ми.

Усетих как ми прилошава, докато превъртах касетата и се насилвах да я изгледам отново, този път на бавни обороти, за да мога още по-внимателно да огледам всичко и да потърся онова, което се страхувах, че няма да намеря.

Видеоплейърът ми бе средна работа. Ландри е имал възможност да гледа записа на много по-качествена уредба в техническата лаборатория, снабдена с най-новите високотехнологични изобретения. Въпреки това, докато гледах касетата секунда по секунда, добивах добра представа. Докато са заснемали отвличането, камерата е била насочена предимно към Ерин. Изглежда, тя не беше на повече от два, максимум три метра. Забелязах, че косата й е прибрана с шнола, че е облякла тясна червена къса фланелка, която откриваше плоския й корем. На единия крачол на джинсите имаше бяло петно.

Похитителят я стисна за ръката, носеше часовник. Така и не виждах онова, което исках да видя.

Обикалях в къщата за гости като котка, хваната в капан, и прехвърлях наум хората в живота на Ерин: Брус, Ван Занд, Майкъл Бърн, Джил Морон, Трей Хюс, Парис Монтгомъри. Много ми се искаше Брус да се окаже виновен. Знаех, че Ван Занд е убиец. Майкъл Бърн имаше мотив да съсипе Дон Джейд, но тази работа с отвличането не се връзваше. Джил Морон беше мъртва. Трей Хюс бе центърът на малките им вселени. Оставаше Парис Монтгомъри.

Парис и лоялността й към Дон Джейд, от която бе готова да се отметне всеки момент. И тя, също като Майкъл Бърн печелеше много, ако Джейд беше опозорен, дори повече. Цели три години се бе трудила в сянката на Джейд, бе омайвала хората с многокаратовата си усмивка, страстта си към хубавите неща и жаждата да попадне под светлината на прожекторите. Тя управляваше живота му, конюшнята му, занимаваше се с всичко.

Замислих се за дребните „истини“, които тя ми довери за смъртта на Ярка звезда, които можеха да съсипят Дон Джейд. След като бе готова да сподели тези неща с мен, какви ли съмнения насаждаше у Трей Хюс всеки път, когато спеше с него?

На сутринта, когато тялото на Джил Морон бе открито, Парис наглеждаше работата на Хавиер и му даваше инструкции да почисти бокса, в който бе извършено престъплението. Въпреки че през това време говореше с ликвидатора от застрахователната компания за щетите нанесени на дрехите на Джейд и изплащането на компенсация, тя не изпускаше Хавиер от поглед. Запитах се дали смъртта на Джил е била изненада за нея.

Замислих се и за предполагаемото изнасилване и съмнението на Ландри, че нещата са били нагласени. Спомних си как изглеждаше тялото на Джил, заровено в ямата за оборски тор.

А когато го откриеха, кой щеше да бъде първият заподозрян? Дон Джейд, разбира се.

Клиентите му могат и да преглътнат някой и друг скандал, но убийството на момиче? Едва ли. Отвличане? Няма начин. След като Джейд бе елиминиран и богатите клиенти престанеха да му вярват, кой щеше да има най-голяма полза? Парис Монтгомъри.

Обадих се на Ландри и оставих съобщение на гласовата му поща. След това изгасих монитора и излязох от къщата.

Ирина се бе изтегнала на шезлонг край конюшнята по горнище на бански и къси панталони, скрила очи зад огромни черни очила.

— Ирина — провикнах се аз, докато вървях към колата. — Ако се появи Томас Ван Занд, веднага позвъни на 911. Търсят го за убийство.

Тя вдигна лениво ръка, за да покаже, че ме е чула и се обърна по корем, за да попече и гърба си.

Отидох в конната база, до конюшнята на Джейд, за да поговоря отново с Хавиер. В понеделник бе малко вероятно да ни хванат. Конюшнята беше затворена. Трей Хюс и Парис нямаше защо да идват. Така че имаше голяма вероятност работникът да ми каже каквото знае.

Оказа се, че в конюшнята на Джейд няма жива душа. Не беше почистено и конете пръхтяха недоволно в очакване на обяда си. По всичко личеше, че са изоставени. Пътеката бе осеяна с препятствия като вили, гребла, метли и преобърнати кофи за оборски тор. Очевидно някой много е бързал.

Заех се да напълня коритата и яслите с фураж и сено.

— Гледай ти. Сега за коняр ли ще се представяш?

Погледнах към задната част на палатката и забелязах застаналия на входа Майкъл Бърн, облечен с джинси и фланелка. Не го бях виждала толкова доволен, откакто започна цялата каша. Беше напълно спокоен. Съперникът му бе в затвора и светът му се струваше розов.

Той сви рамене. За пръв път забелязах, че носи малка кутия. Нещо, взето от ветеринаря.

— Луд умора няма — отвърна той.

— Както и завистниците.

Ромпун. Едно от успокоителните, които често се даваха на конете. Всички наоколо разполагат с лекарството. Нали така ми каза Парис, когато стана въпрос, че са намерили следи от него при аутопсията на Ярка звезда.

— Да не би да си решил да се повеселиш? — попитах аз и кимнах към кутията.

— Имам един, дето не дава да го подковат — обясни Бърн. — Трябва му нещо да се поуспокои.

— И Ярка звезда ли беше труден за подковаване?

— Не. Защо питаш?

— Просто така. Не си ли виждал Парис днес?

— Дойде малко по-рано. Завари хайка на имиграционните. Отведоха и последния й коняр.

— Какво?

— Тази сутрин имаше хайка — обясни той. — Гватемалецът го спипаха пръв.

— Кой им е казал? Ти ли? — попитах направо аз.

— Не съм аз — отвърна той. — И на мен ми взеха един от работниците.

Имиграционните организират хайка и един от първите се оказва работник в деветнадесета конюшня. Той бе единственият от обкръжението на Джейд, когото можех да убедя да ми каже истината — ако я знаеше, — а ето че той изчезваше тъкмо когато нещо по случая можеше да се разплете.

Трей ме бе видял да разговарям с Хавиер. Може да е казал на Парис. Или пък Бърт Шапиро е искал да разкара гватемалеца от страната, в случай че знаеше нещо, уличаващо за Джейд.

— Доколкото разбрах, бил в ареста — уточни Майкъл Бърн.

— Джейд ли? Да. Освен ако не си е платил гаранцията. Обвинение в отвличане. Ти знаеш ли нещо по въпроса?

— Откъде да знам?

— Може да си бил тук вечерта, когато се е случило. Преди седмица, в неделя, привечер, на задната врата.

Бърн поклати глава и понечи да си тръгне.

— Не бях тук. Останах си вкъщи, при жената.

— Ти си изключително предан съпруг, готов да прости за всичко, а, Майкъл — подиграх му се аз.

— Такъв съм — потвърди доволно той. — Не съм аз престъпникът, госпожице Естес.

— Не си ли?

— Не, насочи се към Дон Джейд.

Не, казах си аз, докато той се отдалечаваше, не ми се вярва.