Тами Хоуг
Надпревара с похитител (25)

21.

Циникът усеща смирението едва когато нещо му въздейства толкова силно, че дори го оставя без дъх.

Усетих как кръвта се оттича от главата ми, когато Ландри ми каза за трупа. Остави ме в антрето и се върна при Брус Сийбрайт.

Дали не беше Ерин? Как е убита? Дали не съм виновна аз? Аз ли провалих нещата? Каква съм егоистка да мисля по този начин. Ако Ерин бе мъртва, вината бе на извършителя, след това на Брус Сийбрайт. Нареждах се доста надолу в списъка на виновниците. Помислих си, че може и да не е Ерин, а в следващата част от секунда, че не е възможно да е която и да било друга.

— Какво се е случило?

Моли неочаквано застана до мен. Езикът ми, обикновено значително по-бърз от ума, бе като залепнал за небцето.

— Нещо за Ерин ли казаха? — попита уплашена тя. — Да не би да са я намерили?

— Все още не знаем. — Това бе истината, въпреки това имах чувството, че я лъжа, и сигурно думите ми прозвучаха като лъжа. Моли се отдръпна назад.

— Кажи ми! Заслужавам да зная. Не съм някое… глупаво дете, от което всички крият каквото се сетят — заяви гневно тя.

— Не си, Моли — отвърнах аз. — Не искам да те плаша, преди да знам със сигурност.

— Вече ме уплаши.

— Съжалявам. — Поех си дъх, за да спечеля един миг и да помисля как да й кажа. — Шефът на детектив Ландри се обади. Открили са труп в конната база.

— Ерин? Мъртва ли е? Това е заради полицията. На касетата казваха да не викаме полиция.

— Не знаем кой е, Моли — опитах се да я успокоя аз и я стиснах за раменете. — Мога само да ти кажа, че никой не е убил Ерин, защото Ландри е тук. Похитителите няма как да разберат, че е полицай.

— Ти откъде знаеш? — попита тя. — Може да наблюдават къщата. Може да са сложили подслушвателни устройства.

— Тези неща не стават така. Къщата ви не се подслушва. Така става само по филмите. В истинския живот престъпниците са мързеливи и глупави. На когото и да е трупът, тя е била мъртва много преди Ландри да влезе в дома ви — обясних аз. — Сега трябва да отида в конната база. Ще ти кажа веднага щом разбера какво става.

— Идвам с теб — заяви твърдо тя.

— В никакъв случай.

— Тя ми е сестра.

— А аз си върша работата. Не мога да ти позволя да дойдеш там, Моли. Причините са много. Не искам да идваш, отново по същите причини.

— Аз пък не искам просто да вися тук. Ерин е в беда. Искам да помогна.

— Ако искаш да помогнеш, отваряй си очите и ми кажи, ако похитителите изпратят нова касета. Трябва да разберем веднага. Това е задачата ти. Става ли?

Усетих колко е разочарована. Тя бе единствената, която бе направила нещо, за да открие Ерин, а ето че сега трябваше да стои бездейно.

— Добре — въздъхна тя.

Понечих да тръгна.

— Елена?

— Какво?

Тя ме погледна с големите си очи.

— Наистина съм уплашена.

Докоснах я по главата, сякаш я благославях. Прииска ми се наистина да притежавам такава сила, ала знаех отлично, че няма как да стане.

— Знам. Остани тук. Ние правим всичко, което е необходимо.

Ландри излезе от кабинета. Брус Сийбрайт не се появи. Зачудих се дали не уведомява Кристъл по интеркома.

— Ще ти се обадя веднага щом науча нещо — казах аз на Моли и тръгнах към вратата.

Ландри бе зад мен.

— Ти знаеш ли къде е конюшня четиридесет? — попита той.

— Да. В самия край на базата. Давай. Ще те вкарам през задния вход. Ще стане по-бързо. Научи ли подробностите?

Той поклати глава.

— Нямаше никаква логика. Лейтенантът каза, че са я изровили. Не разбирам какво означава това — дали е труп или скелет.

— Много скоро ще разберем — отвърнах аз и заобиколих колата.

Прозвуча като лъжа. Всяка минута, в която не знаех какво става, ми се струваше дълга като час. Чувствах се така заради Моли. Не ми се искаше да й съобщя, че сестра й е мъртва.

Поех по пътя от Бинкс Форест през Аероклуба — квартала на хората, които притежаваха собствени самолети, а след това минах през Палм Бийч Пойнт и по прашния неасфалтиран път, който водеше към задния вход на конната база. Това бе същата порта, откъдето бяха отвлекли Ерин Сийбрайт преди почти цяла седмица. Конюшня четиридесет бе в Ливадите, точно до портата.

Както и през всеки уикенд през сезона, наоколо бе пълно с ездачи, коняри, кучета, деца, коли, джипове, електромобили и скутери. Най-голямата тълпа се бе събрала край ръждясал жълт камион за отпадъци, паркиран край една от ямите за оборски тор пред палатките. Забелязах доста сини униформи. Охрана. Патрулна кола в бяло и зелено бе паркирана отстрани на пътя.

Оставих беемвето на паркинга срещу мястото, грабнах шапката от задната седалка и слязох от колата. Ландри спря на пътя и отвори прозореца. Аз се наведох към него.

— Не ме познаваш.

Той изви очи.

— Това е най-съкровеното ми желание.

Продължи напред и спря до патрулната кола.

Сърцето ми блъскаше, докато приближавах. Попитах някакво момиче с вързана на опашка коса, щръкнала изпод бейзболна шапка какво се е случило.

Стори ми се развълнувано.

— Открили са труп.

— Господи! Някой знае ли на кого е?

— Казаха, че била коняр. Не знам.

Минах покрай нея и си проправих път през тълпата. Охраната настояваше хората да се разотиват и всеки да се заеме със задачите си. Шофьорът на камиона седеше отстрани, отпуснал ръце между коленете. Лицето му беше безизразно. Шофьорът на другия камион стоеше наблизо и разговаряше с охраната, полицая и Ландри, като непрекъснато ръкомахаше.

Стигнах най-отпред. Ямата за отпадъци бе наполовина разкопана. Отвътре стърчеше човешка ръка. Женска ръка с алени нокти и много гривни, които блестяха на слънцето. Конски чул бе метнат върху останалата част от тялото.

— Госпожице — повика ме Ландри и приближи. — От охраната казаха, че може да помогнете. Бихте ли…

— Не знам… Не съм сигурна — отвърнах аз заради хората наоколо, които ме наблюдаваха и се чудеха коя съм.

Ландри ме стисна за ръката и ме поведе към ямата, без да обръща внимание на протестите ми. Когато се отдалечихме от тълпата, той заговори.

— Човекът чистел, когато я открил. Била накисната в лайната. Не проявяват никакво уважение към мъртвите. Разправя, че ямата не е чистена от четвъртък, а тогава е била изпразнена до дъно.

— Ако е Ерин, искам да ме оставиш за десет минути насаме с Брус Сийбрайт и един остър назъбен нож.

— Аз ще го държа, докато ти му вадиш сърцето.

— Става.

Намръщен заради силната миризма на урина и тор, той се наведе над тялото и повдигна чула.

Стегнах се в очакване на най-лошото. Тялото бе бяло и вдървено. Размазаната спирала, сините сенки и тъмното червеникавокафяво червило придаваха на лицето зловещ вид. Устата бе отворена и отвътре се показваха парчета тор.

Изпуснах дълго сдържания си дъх, облекчена, ала в същото време потресена.

— Това е Джил Морон.

— Познаваш ли я?

— Да. Познай за кого работи.

Ландри се намръщи.

— За Дон Джейд. Вчера ми се похвали, че спи с него.

— Вчера ли? Ти какво си правил тук? — попитах аз, напълно забравила и за публиката, и за ролята, която трябваше да изпълнявам.

Той ми се стори притеснен и не ме погледна.

— Да не би да си идвал, за да разпитваш кой ме е нападнал? Виж ти! Аз пък си мислех, че не ти пука.

— Пука ми, след като заради теб ме чака ужасна бумащина — оплака се той. — Разкарай се, Естес. Върви се прави на празноглава богаташка. Направи нещо полезно.

Придадох си вид на потресена заради зяпачите и забързах към колата, за да се обадя на Моли Сийбрайт и да й кажа, че сестра й не е мъртва… Поне доколкото знаех. След това се отправих към конюшнята на Дон Джейд, за да търся убиеца.