Том Грейс
Зловеща паяжина (9)

8

Килкъни намали скоростта на ледоходната лодка, докато завиваше за последната отсечка от маршрута си. Движеше се огряван от слънцето, увиснало зад гърба му. Белият корпус и заслепяващата светлина му осигуряваха идеално прикритие. Право напред сред ледената равнина се извисяваше LV-станцията. А пред нея се виждаха два големи самолета. Двигателите им бълваха валма изгорели газове.

На около стотина метра от станцията Килкъни отпусна платното, насочи се по вятъра и спусна спирачката. Клинът от неръждаема стомана под корпуса се завъртя като перка и се заби в леда. Движението на ледоходната лодка се забави и накрая тя спря.

Килкъни отвори люка и се измъкна от кабината. Мразовитият въздух се огласяваше от ръмженето на двигатели. Индикатор върху дисплея в шлема на Килкъни показваше –45 градуса по Целзий. Той приклекна зад носа на лодката, застопори спирачката и огледа внимателно станцията.

Двама мъже, очевидно патрул, се движеха към задната й част. Бяха облечени в дебели бели кожуси и носеха автомати. Килкъни очакваше някой от тях да забележи спрялата ледоходна лодка, но блясъкът на леда явно им пречеше да я отличат от пейзажа. Часовите продължиха обиколката си и изчезнаха зад далечния ъгъл на сградата.

Килкъни измъкна ножа си и запълзя напред. Напредваше много предпазливо, като внимаваше да избегне издайническото изпукване на сухия, неотъпкан сняг.

Стигна до един складов модул и зачака. Никаква аларма не се задейства. Не се чуваха приближаващи се стъпки. Беше успял да прекоси откритото поле, без да го забележат.

Заобиколи внимателно складовия модул и се плъзна в следващия триъгълен квадрант на кръстовидната станция. Сянката на модула, издължена от ниското слънце, се разстилаше в пространството пред него. Килкъни се придвижи до следващия модул и приклекна до дебелите му стоманени подпори. Огледа се и забеляза опознавателните знаци на самолетите, които ги идентифицираха като „Скайър-98“ и „Скайър-99“ от 109-о въздушнотранспортно крило на Нюйоркската национална гвардия.

„Този със сигурност лети под фалшиво знаме“, помисли си Килкъни, тъй като знаеше, че от „Скайър-98“ бяха останали само обгорени отломки.

Неколцина мъже товареха контейнери в багажното отделение на „Скайър-98“. Задната врата на втория самолет вече беше затворена, а други двама мъже с пистолети стояха до него. Килкъни си отбеляза разположението им и хвърли поглед наоколо. Надяваше се, че все нещо от оборудването на LV-станцията, каквото и да е, може да му влезе в работа.

Часовите минаха от другата страна на самолетите и тръгнаха към станцията. И двамата засенчиха очи с ръце, когато се обърнаха срещу ниското слънце. Килкъни се притисна към модула на станцията и зачака.

Когато часовите се приближиха до скривалището му, той атакува. Сграбчи изотзад по-близкия от двамата, посегна над рамото му, сграбчи дулото на автомата му, заби приклада с все сила в корема му и му изкара въздуха. После се извъртя плавно и заби ножа си през няколкото слоя защитно облекло в гърба на мъжа. Черното острие от неръждаема стомана разкъса аортата и прониза сърцето му.

— Que? — извика другият часови, който се бе извърнал, привлечен от внезапното раздвижване вляво.

Килкъни прехвърли тежестта си върху левия си крак, а петата на десния се заби силно в гърлото на втория часови и гръклянът му потъна навътре. Пазачът залитна назад, очите му се изцъклиха зад очилата с жълти стъкла, отчаяно се опиташе да си поеме дъх. Движен само от рефлексите си, той натисна спусъка на своя „Хеклер & Кох“ МП-5. Килкъни извъртя пред себе си мъртвия пазач и изстрелите разтърсиха безжизненото тяло. Но един от куршумите одраска ръката на Килкъни и от раната започна да излиза пара, докато малката резка се изпълваше с топла кръв.

Килкъни се засили напред и стовари върху задушаващия се пазач обезобразеното от куршумите тяло на спътника му. Мъжът падна по гръб и Килкъни, заби ножа си отстрани във врата му, докато острието не потъна до дръжката. Издъхващият успя да види само собственото си ужасено изражение, отразено в лицевото стъкло на шлема на нападателя си. Килкъни издърпа ножа си и от раната бликна алена струя, която обагри парката на пазача и леда под него.

Мъжете, които товареха самолетите и ги подготвяха за излитане, веднага потърсиха прикритие, щом чуха откосите. Заредиха оръжията си и зачакаха заповеди. Дюрок приклекна с изваден пистолет под единия от самолетите и трескаво се заоглежда.

— Албрет — излая той към помощника си, — какво става, по дяволите?

— Всички части, докладвайте — изкрещя ядно Албрет в микрофона си.

Един след друг войниците се обаждаха и докладваха за състоянието си.

— Сър, само екипът, определен да охранява периметъра, не се обади — каза Албрет. — Другите са на позиции и оръжията им са на предпазител.

— Идиоти! Сигурно са се подхлъзнали на леда. Довършете товаренето на самолета, а аз ще разбера какъв точно е проблемът — каза Дюрок и махна на двама от войниците. — Вие елате с мен.

Килкъни обърна настрани тялото на единия от пазачите, взе автомата му и претърси труповете за муниции. Раната на ръката му пареше, а кръвта се сгъстяваше в ледена кора. За първи път усети пронизващия костите студ на Антарктида.

След като откри още два пълнителя за МП-5, той положи двете тела едно върху друго под извития алуминиев корпус на издигнатия модул. После пропълзя отдолу и се скри зад труповете. Видя как останалите сноват между станцията и самолетите и изпълняват заповедите на водачите си.

Френски, помисли си Килкъни, или може би испански. Не можеше да разбере заради шума на двигателите.

Командирът пристъпи зад един от самолетите, изкрещя нещо на двама войници, а после заедно с тях се отправи към мястото, където се криеше Килкъни. Като видя, че няма да може да се прицели добре във водача, Килкъни взе на мушка най-близкия от тримата. Когато се приближиха на двайсет фута, изстреля откос от три куршума, които раздробиха лицето на мъжа.

Дюрок видя дулото да просветва в тъмното под модула на станцията. Войникът вляво от него внезапно потрепери и лицето му буквално се пръсна. Кръв и парчета плът полепнаха по очилата и пасмонтана на Дюрок. Другият войник откри огън.

Дюрок усети как кръвта се просмуква през тъканта на шапката-маска, покриваща лицето му, а по очилата му тя моментално замръзна. Той дръпна качулката си назад и махна всичко от главата си. Мразовитият въздух опари кожата му.

Канонада от куршуми се изсипа по скривалището на Килкъни, когато войникът превключи оръжието си на автоматична стрелба. Двете тела пред Килкъни поеха няколко откоса; останалите куршуми или пробиха алуминиевата обшивка на корпуса, или потънаха в леда.

Под модула Килкъни бе сравнително добре защитен отпред и отстрани, но беше уязвим откъм гърба. В мига, в който войникът изпразни оръжието си, Килкъни се надигна, взе го на прицел и стреля. Мъжът се завъртя и падна на леда.

— По дяволите! — изруга Албрет. — Вие двамата, прикрийте командира. Останалите, натоварете този самолет най-после.

„Търси, прехвани, стреляй“ — думите се въртяха в ума на Килкъни като мантра. След като се увери, че и вторият войник е мъртъв, той потърси друга цел. Командирът лежеше по корем на леда, насочил пистолет към него. Беше свалил защитната качулка от главата си и Килкъни видя ясно лицето му. В следващия миг командирът откри огън. Килкъни видя проблясването на дулото и куршумът удари шлема му само на няколко сантиметра над лявото му око.

Главата на Килкъни се отметна така силно, че вратът го заболя. Той веднага се скри зад импровизираната си барикада и зачака зрението му да се проясни.

Двамата войници, изпратени от Албрет, стреляха по-внимателно, като се редуваха, за да държат Килкъни под непрекъснат обстрел. Дюрок и единият от тях издърпаха мъртвите към самолетите, докато другият прикриваше отстъплението им.

— Албрет, уцелих го — каза Дюрок. — В главата, но носи шлем. Не знам дали куршумът го е пробил.

Три изстрела проехтяха изпод модула и надупчиха корпуса на единия самолет.

— Вече знаеш — подхвърли Албрет.

— Откъде се появи тоя? — промърмори ядно Дюрок.

— Не знам. Ако изключим транспортният самолет, радарът е чист, откакто пристигнахме. И останалата част от периметъра е чиста, няма следи от други заплахи.

— Не е от нашите. Как се е озовал тук? Как е разбрал?

— Няма да узнаем, докато не го хванем, сър, но в момента имаме по-сериозен проблем — самолетите. На открито са и не можем да направим кой знае какво, за да ги предпазим от вражески огън. И двата са готови за излитане, сър, и смятам, че трябва да ги вдигнем във въздуха, преди да пострадат сериозно.

Дюрок се замисли, после каза:

— Добре, погрижи се. Разположи хората така, че да прикриват първия самолет. Ние ще излетим с втория.

— Мисля, че ще е най-разумно да се качите на първия самолет — каза Албрет и предусетил протеста на Дюрок, продължи: — Послушайте ме, сър, главната ни цел е да вземем сондата. Като командир, трябва да се погрижите доставката да бъде извършена. Ние ще убием това копеле и ще ви последваме с втория самолет.

— Прагматичен както винаги, а, стари приятелю?

— Просто искам да съм сигурен, че ще си получа парите. Дойдохме тук да вършим работа. Преглътнете проклетата си гордост, Съмнър. С момчетата ще се справим.

— Зная, че ще се справите. — Дюрок му протегна ръка. — Късмет, приятелю. Ще се видим в Рио Гайегос.

Разнесе се оглушителен ритмичен тътен. Самолетите се готвеха за излитане.

Килкъни изстреля още няколко откоса и се измъкна изпод модула. Докато той тичаше през сенките към ледоходната лодка, първият LC-130 потегли. Четирите му двигателя изреваха, широките понтонни плъзгачи заораха по неравната ледена писта.

Самолетът вече набираше скорост, когато Килкъни най-после стигна до ледоходната си лодка. Когато самолетът достигна края на пистата, Килкъни видя блясъка от запалването на осемте спомагателни ракетни двигателя. Закрепените за опашката, пълни с твърдо гориво ракети подадоха мощния тласък, от който самолетът се нуждаеше, за да се вдигне с пълния си товар в небето. Тромавият LC-130 се откъсна от земята и се устреми нагоре.

Двама войници останаха да обстрелват барикадата на Килкъни, а Албрет и още един от мъжете заобиколиха модула. Щом стигнаха до кулата, легнаха по корем и запълзяха към квадранта на нападателя. Скрит в сенките, Албрет огледа внимателно пространството под модула, но различи единствено двата трупа.

— Задръжте стрелбата — нареди по микрофона си Албрет. — Изчезнал е, но бъдете внимателни. Измъкнете телата на нашите хора и ги натоварете на самолета.

Албрет и съпровождащият го войник се измъкнаха изпод модула и претърсиха наоколо. Плавните, закръглени форми на издигнатите модули не предлагаха никаква възможност човек да се изкатери по тях. Албрет се вгледа в далечината, но не видя нищо да се движи из ледената пустош. Там, където слънцето беше увиснало ниско в небето, хоризонтът беше погълнат от ослепителен блясък.

Килкъни освободи спирачката, хвана ръба на кабината и бутна с все сила. Обърна ледоходната лодка по посока на пистата. Вятърът духаше почти перпендикулярно на пътя, който трябваше да измине. Когато платното беше подхванато от ледения повей и лодката се ускори, Килкъни скочи в отворената кабина и остави временно лодката да се забави, докато се бореше с насрещния вятър. Седна с изправен гръб и започна да управлява с помощта на малкия щурвал, като притискаше с крак автомата към корпуса. Бялата ледоходна лодка подскочи напред, когато Килкъни изпъна платното, за да хване силата на вятъра.

Насочи се към втория самолет, който тъкмо тръгваше по пистата. Вятърът се изливаше в отворената кабина като река във водопад и се блъскаше в Килкъни с кипяща ярост. Той отпусна щаговете, мачтата се огъна под напора на въздушната струя и гредата се изви. Ледоходната лодка леко потъна, центърът на тежестта й се измести надолу, а скоростта й се увеличи.

По-лека и по-аеродинамична от LC-130, ледоходната лодка се втурна по пистата към самолета като гепард от Серенгети. Когато разстоянието намаля, турбулентната зона на завихреното от двигателите на самолета течение удари платното като насрещен буреносен вятър и забави лодката. Килкъни наклони надясно, насочи носа на лодката към ръба на дясното крило на самолета, а после вдигна автомата и стреля. Куршумите просветнаха, когато се удариха в метала и потънаха в двигателите и контролните повърхности на крилото.

И самолетът, и ледоходната лодка се носеха към края на пистата, разстоянието между тях бързо се увеличаваше, а Килкъни едва удържаше наклона надясно. Осем ярки пламъка изригнаха близо до опашката на самолета, когато помощните ракетни двигатели се запалиха. С лек подскок носът на LC-130 се насочи нагоре, последван от останалата част на огромната машина, която се издигна от земята.

Килкъни завъртя ледоходната лодка в широк кръг. Видя, че LC-130 не може да набере височина, въпреки помощта на ракетните двигатели. По дясното крило се появи проблясък, последван от внезапно сияние, когато от бордовите двигатели лумнаха пламъци. Поразеният самолет бавно се наклони надясно, облаци дим се закълбиха около горящата кабина.

Ъгълът на наклона се увеличи и накрая лявото крило щръкна вертикално нагоре. После LC-130 се преобърна, завъртайки долната си част към небето, като кит, който се извърта, за да се гмурне с главата назад в морето. Едва на хиляда фута във въздуха обърнатият самолет загуби ускорението си и се устреми към земята, ракетните двигатели ускориха падането му.

Корпусът се разби при удара и избухна в парчета разтопен метал. От разкъсаните резервоари в крилете върху леда се разля река от авиационно гориво. Ракетните двигатели се освободиха от разпадащия се скелет на самолета и с малкото им останало гориво изреваха по леда, после се завъртяха лудешки като коледни фойерверки. Нажеженото до бяло ракетно гориво от помощните двигатели запали разлетия керосин. Дим и пара обгърнаха отломките и като на забавен каданс полето от яростни пламъци започна да потъва, докато огънят се бореше с топящия се лед.