Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нолън Килкъни (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twisted Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Том Грейс

Заглавие: Зловеща паяжина

Преводач: Петър Василев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 23.04.2007

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-781-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6138

История

  1. — Добавяне

3

25 януари

Ан Арбър, Мичиган

— Кафето вътре става ли за пиене? — попита Нолън Килкъни, докато вървяха към главната заседателна зала.

Лорета Куин, изпълнителен асистент на председателя на Мичиганския консорциум за приложни изследвания, вдигна очи от писмото, което преглеждаше, и му се сопна:

— Това да не ти е „Старбъкс“?

— Не, но това е идея. Ще поговоря с шефа да им отпусне малко място тук. Може да излезе добър начин да се изкарат допълнителни приходи.

— Да не си посмял, Нолън. Доколкото познавам баща ти, може да реши, че идеята е чудесна, и да ме уреди с машина за капучино до факса. Има кана с прясно кафе на масата и… — Куин погледна бележките си. — Сателитният прозорец се отваря в четири и четиридесет и пет — имаш само десет минути ефирно време.

— Благодаря, Лорета.

Като влезе в заседателната зала, Килкъни остави папките и бележника си на гранитната маса и си наля кафе в една от тъмносините чаши с логото на консорциума. Навън снегът продължаваше да се трупа и дърветата около сградата се превръщаха в бели привидения.

В едната от папките, които Килкъни бе донесъл, имаше текущи финансови прогнози за биотехнологичната фирма „ЮДжийн“. Мичиганският консорциум за приложни изследвания беше отпуснал няколко милиона долара рискова инвестиция в замяна на голям дял от компанията. Тази инвестиция започна да носи първите си дивиденти, когато Килкъни уреди като по ноти първоначалните публични търгове на „ЮДжийн“ на Уолстрийт, нещо, което го беше направило милионер.

Килкъни все още се удивляваше колко много се бе променил животът му. Преди три години беше лейтенант във военноморските сили на САЩ, командир на отряд морски тюлени и преживяваше само с войнишката си заплата. Сега трябваше да се бори с числа и да помага на млади компании да развият своя потенциал — и да забогатее от това.

— Нарича се сняг — изкънтя дълбок басов глас от вратата и прекъсна мислите му.

— Знам, Оз — отвърна Килкъни, без да вдига глава. — Израснал съм тук.

— Моите съболезнования тогава.

Със своите метър и деветдесет и почти сто килограма, Осуалд Иймс определено притежаваше физическите данни, съответстващи на глас от спектъра на Вари Уайт и Джеймс Ърл Джоунс.

Килкъни се завъртя със стола си. След Иймс в заседателната зала влезе партньорът му, Лойд Сътън.

— Благодаря ви, че дойдохте, господа — каза Килкъни. — Моля, седнете.

Сътън погледна нервно Иймс, който тъкмо сваляше палтото си.

— За какво става въпрос, Нолън? Отчетите от последното тримесечие?

— Отчасти, макар че отчетите са добри — каза Килкъни уверено. — Разполагам и с предварителните разчети на счетоводителите и засега няма изненади.

Килкъни им даде копия от финансовите доклади и накратко изложи по-важното от тях: „ЮДжийн“ имаше печалба, макар и скромна — което си беше постижение за нов играч в наситения с капитали свят на биотехнологиите. Това, което пречеше на „ЮДжийн“ да изгори първоначалния си капитал като някоя от никнещите като гъби интернет компании, беше пълното съсредоточаване на Иймс и Сътън върху „биоинформатиката“ — главната продукция на фирмата, биологическата информация. „ЮДжийн“ се бе специализирала в отделянето на геноми от дългите вериги ДНК, идентифицирането на гени и протеини и определянето на начина им на функциониране в живите организми.

— Някакви новини за последната партида патентовани приложения? — попита Килкъни.

— Все едно отново сме в Дивия запад. — Иймс не успяваше да скрие тревогата си. Учените от Проекта за човешкия геном и „Селера“ се сблъскваха с трудностите на първите картографи на американския Запад. Те също се опитваха да направят първата прилична карта на неизследвана досега територия. Истинската работа се състоеше в изследването на тази обширна непроучена област, а биотехнологичните компании предявяваха претенции — под формата на патенти — над потенциално ценните от търговска гледна точка генни материали.

Треската за генетично злато беше обхванала всички. Така че на това поприще се подвизаваха търсачи в лабораторни престилки и разбойници в тъмни костюми, въоръжени с легални искове и патентовани приложения вместо пистолети.

— По-голямата част от работата ни е чиста и не подлежи на претенции — каза Иймс, — но има няколко линии, за които ще трябва да се борим.

— Затова предпочитам моята част от бизнеса — заяви Сътън. — Патентите върху моята работа се основават на изобретения и процеси, а те са напълно еднозначни. Генетичните патенти са претенция за собственост над появили се по естествен път молекули.

— Да не би да искаш да кажеш, че не трябва да патентоваме това, което Оз и неговият лабораторен екип откриват? — попита Килкъни.

— О, не. Налага се, ако не заради друго, поне за да попречим на някоя компания да ни изключи от потенциално печеливша линия на изследване.

— С Лойд сме водили вече този разговор — обясни Иймс, — обикновено след няколко бири, когато сме настроени философски.

— Звучи ми като стария спор за разликата между откритие и изобретение. Не можеш да патентоваш огъня, но можеш да патентоваш кибритените клечки.

— Именно — кимна Сътън доволно.

— Тъй като повдигна въпроса за твоята част от бизнеса, как върви работата по поръчката на НАСА?

— Бавно, но върви. Най-големият проблем са вибрациите. Оборудването трябва да издържи на изстрелването и сътресението при кацането на Европа.

— Просто временни спънки — обобщи Иймс.

— Тази вечер изпратих за изпитания в НАСА едно от устройствата. След няколко месеца ще получим резултатите.

— Добре — каза Килкъни. — А докъде сме с изграждането на базата данни?

— Взели сме проби от над хиляда и двеста индивида с най-различен етнически произход — отвърна Иймс. — Някои от тях са роднини, така че отбелязваме напредък в изграждането на базата данни от генетични норми и вариации. Чак сега започнаха да пристигат ДНК пробите от зоопарковете из страната, а също и от земеделските фирми, с които си сключил договори. Но горе-долу сме в график и с флората и фауната.

— А нещо от Джурасик парк? — попита Килкъни.

Сътън завъртя очи. Ненавиждаше прякора, с който Килкъни наричаше изчезващите и застрашени видове в базата данни.

— Получихме първите проби, през следващите месеци се очакват още. Съжалявам, че трябва да го кажа, но нямаме от тиранозавър.

— Така или иначе, не стават за домашни любимци — добави Иймс. — Май ще си останем с кучетата.

Килкъни погледна часовника си.

— Господа, благодаря ви за новините. А сега имам малка изненада за вас.

Видеомониторът на стената — последна дума на техниката — светеше в синьо. След миг се появиха няколко пиксела от някакъв образ — като разбъркани парчета от пъзел, който се опитваше да се сглоби сам. Образът примигна веднъж и изпълни екрана. Сателитната връзка с LV-станцията бе осъществена.

— Поздрави от живописното езеро Восток — приветства ги Недра от екрана. Колинс седеше до нея. — Какво става в нормалния свят?

— Студено е, даже вали сняг — отговори Килкъни.

— Бедничките — подсмихна се Недра. — Тук е прекрасно утро. Слънцето грее, всъщност то си грее постоянно и е приятно хладно — минус четиридесет и два градуса.

— Искаш ли да се сменим? — подметна Колинс.

— Няма начин — намеси се Иймс. — И тук умирам от студ. Изобщо не разбирам как издържате там.

— Всъщност е доста приятно — отвърна Недра. — Дори успях да хвана чудесен тен.

Тя завъртя стола си, смъкна леко клина си и откри загорялото си бедро. Колинс се засмя на смутените изражения на тримата мъже в Ан Арбър.

— Правите си слънчеви бани на Южния полюс?! — възкликна Килкъни.

— Май много се задържаха там, Нолън — обади се Иймс. — Я звънни на НАСА да ги изтеглят колкото е възможно по-бързо.

— Когато няма вятър, слънцето нагрява, нагрява — обясни Недра. — Като да караш ски през пролетта в Тахо.

— Стига сме говорили празни приказки — намеси се Иймс. — Какво ще донесете у дома?

— Надяваме се да не е някое сувенирче — добави Сътън.

— О, със сигурност — обеща Колинс, — като се има предвид колко сте инвестирали в този проект.

Недра погледна право в Иймс и Сътън.

— Животът, който разцъфтява в езерото Восток, надхвърля всичките ни очаквания. Разполагаме с прекрасни проби, върху които ще можете да се поизпотите. От Лабораторията за реактивна тяга изпратиха ли ви снимките?

— Да, току-що ги получихме — отвърна Килкъни и плъзна една папка към Иймс и Сътън.

— Господи, невероятно е — възкликна Иймс и пръсна гланцираните снимки по масата.

— Кусто би се гордял с тях — съгласи се Килкъни.

— Натоварихме последните проби и криоботът е на път към повърхността — съобщи Колинс. — Както се вижда на снимките, долу има доста странни неща, а ние сме още в началото на изследването на езерото. Надяваме се, че можем да разчитаме на подкрепата на „ЮДжийн“ и занапред.

— Сигурен съм, че щом анализираме първите проби, няма да има проблем да се осигурят средства за по-обстойно проучване на езерото Восток — заяви Килкъни. — След като НАСА съобщи за проекта през декември, получих обаждания от няколко фармацевтични компании. Предлагат милиони, за да зърнат пробите ви.

— С Лойд увеличихме честотата на сканиране на нашите секвентори — обяви Иймс. — В зависимост от големината на генома не би трябвало да отнеме повече от няколко седмици, за да декодираме материалите ви.

— А в момента работим над още няколко подобрения, за да направим този процес още по-бърз — добави Сътън.

— Ще бъда още по-щастлива, ако можете да направите оборудването си по-леко и по-компактно — каза Недра. — Както знаете, в сондата, която ще лети за Европа, няма да има много място.

— Ще направим каквото можем — увери я Сътън.

— Докато вие двамата прибирате криобота и приготвяте багажа си за пътуването към вкъщи, аз ще дойда на юг, за да ви прибера — заяви Килкъни.

— Какво? Ще дойдеш тук? — попита Колинс невярващо.

— Да, изникна нещо и от Националната научна фондация се съгласиха да ме качат на един от техните самолети. Ако всичко върви по план, ще почукам на вратата ви след няколко седмици.

Образът на монитора на стената започна да се разпада.

— Явно времето ни свърши — рече Килкъни — Ще се видим скоро.

Колинс и жена му помахаха за довиждане, после образът се разкъса и екранът отново стана безизразно син. Килкъни изключи монитора.

— Не всеки ден можеш да си поговориш с някой от Южния полюс.

— Тези снимки са удивителни — каза Сътън — Не мисля, че някога съм виждал нещо подобно.

— Двайсет милиона години пълна изолация са способни да направят какво ли не с всяка екосистема — отбеляза Килкъни. — Дори островите Галапагос не са така откъснати както езерото Восток.

Иймс вдигна глава от снимките.

— Е, след всички тези добри новини трябва да празнуваме. Какво ще кажете за една вечеря?

— Аз съм „за“ — вдигна ръка Килкъни.

— Аз имам други планове — каза Сътън извинително, — но нека проведа един бърз разговор. Сигурен съм, че имам време за едно питие.

 

 

В крайна сметка се озоваха в „Конър О’Нийл“, ресторант на главната улица, обзаведен като истинска ирландска кръчма. В предната част някаква група свиреше прочувствена балада, на която неколцина от посетителите запригласяха и ръкопляскаха в ритъм.

— Добър вечер, Оз — поздрави още на входа една сервитьорка с автентичен дъблински акцент. — Виждам, че си довел и приятели тази вечер. Ако желаеш, до камината има свободна маса.

— Благодаря, Хана.

— Често ли идваш тук? — попита Килкъни.

— Редовен клиент съм — отвърна Иймс. — Никога ли не съм ти казвал, че съм черен ирландец?

Килкъни за миг се зачуди дали Иймс говори сериозно. Макар да бе очевидно, че произхожда от Африка, не беше чак толкова невероятно сред предците на учения да има испански моряк, доплавал до ирландските брегове, след като англичаните са разрушили прочутата Армада.

— Нищо чудно да сме и братовчеди.

Иймс се обърна и се ухили:

— Радвам се, че най-накрая забеляза семейната прилика.

Насочиха се към дъното на заведението, поръчаха на бара три големи кехлибарени бири и се настаниха на масата до камината.

— За езерото Восток — вдигна тост Килкъни.

Иймс и Сътън също вдигнаха чаши и отпиха.

— Може ли да седна при вас? — чу се женски глас.

Килкъни се обърна. Една жена идваше към масата им. Изглеждаше в началото на четиридесетте, с дълга до раменете руса коса и с делово облекло. За изненада на Килкъни Сътън се изправи и целуна жената по бузата.

— Нолън, това е Фей Олсън — представи я той гордо.

Килкъни се изправи и стисна ръката на жената.

— За мен е удоволствие.

— За мен също. Лойд ми е говорил много хубави неща за вас.

После тя се обърна към Иймс, който остана седнал.

— Здравей, Оз.

— Здрасти, Фей — отвърна любезно Иймс.

Олсън съблече палтото си и седна на масата, а Сътън поръча чаша бяло вино на една от сервитьорките.

— Какво празнувате?

— Просто вълнуващ напредък, върху който тези двамата ще поработят — отвърна Килкъни.

— О, зная как се чувствате. Току-що успях да спечеля голям проект за реставрация за моята фирма.

— Получила си Гордън Хол?

Олсън кимна с усмивка.

— Поздравления — каза Килкъни. — Живея наблизо. Като се има предвид историята, с която е свързана, тази старинна сграда си заслужава да бъде реставрирана. Какви са вашите планове?

— Съдия Декстър е построил главната сграда през четиридесетте години на деветнадесети век. Ще направим известни промени в механичните и електрическите системи, като всичко ще бъде вградено в стените — обясни Олсън, — но ще се постараем стаите и цялото обзавеждане да си останат автентични. В момента къщата е разделена на четири апартамента, но с това трябва да се приключи, както и с няколкото къщи, построени върху собствеността през петдесетте.

— Ами как стои въпросът с прилежащата земя?

Олсън се усмихна:

— Всички седемдесет акра са включени в плана на националните исторически обекти, така че никой предприемач няма да сложи ръка върху тях. Това е било в края на краищата спирка на метрото.

— Значи ще остане в този си вид?

— Когато завършим ремонта, ще видите съвършен пример за възстановена класическа сграда, разположена сред огромна зелена площ.

— Интересен проект — вметна Килкъни.

— Така е — съгласи се Олсън. — Лойд, у теб ли са билетите?

Сътън потупа джоба на сакото си.

— Тук са.

— На какво ще ходите? — поинтересува се Килкъни.

— Натали Мърчант изнася концерт в зала „Хил“ тази вечер — Фей й е голяма почитателка. Ще сме в средата на първи балкон.

— Добри места — отбеляза Килкъни. — Гледах я преди няколко години. Хареса ми.

Олсън погледна часовника си.

— Неприятно ми е да ви отнемам Лойд, но имаме резервация за вечеря наблизо, а шоуто започва в осем.

— Е, приятно прекарване — пожела им Килкъни.

— Благодаря — усмихна се Олсън. — Радвам се, че те видях, Оз.

— И аз — отвърна Иймс.

След като Сътън и Олсън тръгнаха, Килкъни и Иймс си поръчаха вечеря и по още една бира.

— Нямах представа, че Лойд има връзка — подхвърли Килкъни. — Мислех, че само работи цялото време.

— Май от мен научи, че много работа и никакви забавления правят от всеки самотно момче.

— И как му преподаде тази мъдрост?

Иймс отпи от бирата си и каза:

— Фей е бившата ми съпруга.

— О?

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Разводът ни приключи миналата година, а двамата с Лойд започнаха да се срещат преди няколко седмици. Всъщност с нея се познаваме от много отдавна. Срещнах я, докато бяхме студенти в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Семействата ни бяха доста против, когато нещата започнаха да стават сериозни, но успяха да превъзмогнат расовите си предразсъдъци и накрая ние се оженихме. Прекарахме първото лято след сватбата в обиколки пеша из Европа. Бяха хубави времена.

— И какво се случи? Ако не ти е неприятна темата, разбира се.

— Започна с магистратурата. Фей остана в Калифорнийския, а аз отидох в Станфорд. Връзките от разстояние не се развиват добре.

— Така е.

— Запознах се с Лойд в Станфорд и положих основите на „ЮДжийн“ — продължи Иймс. — След като завърши магистратурата си, Фей дойде при мен и започна работа в голяма архитектурна фирма. Скъсихме разстоянието, но все така не прекарвахме достатъчно време заедно. Главно по моя вина. Влюбих се в работата си, а един мъж може да има само една истинска любов. По времето, когато получих докторската си степен, Фей вече беше готова да се разведе с мен. Успях да я убедя да ми даде втори шанс.

— И как успя? — попита Килкъни. — Самият аз имам нужда от втори шанс.

— Обещах й да започнем на чисто. След като завършихме Станфорд, с Лойд се записахме в „Лайф Сайънс Инишътив“ тук в Мичиган. Фей се премести във фирма за реставрации в града и купихме първата си къща. Нещата вървяха много добре през първите три месеца, след това работата отново ме погълна. Когато с Лойд официално основахме „ЮДжийн“, бракът ми вече беше мъртъв.

— Не ти ли е странно, че съдружникът ти се среща с бившата ти жена?

Иймс отпи от бирата и се замисли за миг.

— Изречено така, звучи като въпрос от някое дневно токшоу. Виж, Лойд и Фей имат правото да бъдат щастливи и ако могат да открият щастието заедно, кой съм аз, че да заставам на пътя им?

— Много благородно. Успя ли да преодолееш вече раздялата?

— Ако ме питаш дали все още изгарям по Фей, отговорът по-скоро е „не“. Разводът ни не беше грозен и аз все още изпитвам топли чувства към нея, но приех факта, че никога вече няма да бъдем заедно. — Иймс отпи от бирата. — А каква е твоята тъжна история?

— Когато отношенията ми с военноморските сили вече почти приключваха, една приятелка тук, в университета, ме попита дали ще й помогна с един проект — оптичен компютърен процесор.

— Ето нещо, което би допаднало на Лойд.

— Така е. С Келси, моята приятелка, се знаехме от деца. Тя беше буквално момичето от съседната къща.

— Били сте гаджета в училище?

— Не, по онова време семействата ни бяха толкова близки, че възприемах Келси повече като сестра. След гимназията постъпих във Военноморската академия и изчезнах за около дванайсет години, но поддържахме връзка. Бяхме само добри приятели, допреди няколко години, когато ни се случиха разни странни неща, които ни накараха да задълбочим отношенията си. Бракът изглеждаше най-логичното продължение.

— Ето я грешката ти. Да се опитваш да смесваш любовта с логиката. Масло и вода, масло и вода, приятелю.

Килкъни кимна.

— Проблемите ни започнаха, след като лудостта отмина и нещата си потекоха постарому. Знам, че Келси ме обича… И двамата приемахме идеята за брака много сериозно.

— Е, кой се уплаши? — попита Иймс.

— Тя, но не беше от страх, просто получи по-добро предложение.

— Друг мъж?

— Не, сбъдването на голямата й мечта. Келси искаше да стане астронавт още откакто бяхме деца. Беше в съответния корпус няколко години и през август получи обаждане. Много се въодушевих, докато не получихме лошата новина.

— Която беше?

— НАСА настояваше тя да отиде в Хюстън колкото се може по-скоро и да започне да тренира с останалата част от екипа. Щяха да се подготвят до самия старт, а следващите пет месеца тя щеше да прекара на космическа станция. Такава програма не оставя много време да организираш сватба, поне не такава, каквато тя си беше наумила.

— Защо просто не избягахте, за да се ожените набързо?

Килкъни се усмихна мрачно.

— Такова беше и моето предложение. Не бърза сватба във Вегас, а малка частна церемония. Но не стана.

— Повечето жени много държат на сватбения си ден.

— Да, и аз го разбрах. Освен това научих, че според етикецията сватбата е празненство на булката, а младоженецът е само един от гостите. Накратко, изтълкувах погрешно дадените ми знаци и започнах скандал, в който й казах някои наистина ужасни неща. Не ми говори няколко дни. После каза, че сериозно е обмислила ситуацията и е решила, че ще е най-добре и за двамата, ако отложим обвързването си до завръщането й от космоса. В крайна сметка, седемнайсет месеца са дълга раздяла.

— Което означава?

— Ами още съм си ерген. С Келси се разделихме, без да си поставяме условия и без да си даваме обещания за бъдещето.

— Значи — каквото било, било.

— Да, Дорис Дей изпълнява саундтрака към любовния ми живот.

— Разбирам те, Нолън, и ако мога да ти предложа съвет като човек, чийто последен романтичен мост е така зле обгорен, че не е останало нищо, освен пепел и малко въглени, то той ще е следният: Вдигни си задника и направи нещо по въпроса. Само с желание няма да оправиш отношенията си с Келси, още по-малко като се криеш.

— Някакви предложения?

Иймс надигна бирата си.

— Сега тя преследва мечтата си, това е хубаво. Увери я, че я подкрепяш изцяло и че ще я чакаш, когато се върне от небесата.

След вечерята Иймс се върна в кабинета си в „ЮДжийн“ и прекара следващите няколко часа в разглеждането на експериментални данни. Радиото му беше нагласено на университетска станция, която излъчваше стари песни на Натали Мърчант във връзка с концерта. Иймс си спомни как навремето беше завел Фей да я види, тогава страстната певица бе пяла пред десет хиляди души.

Когато си тръгна, отдавна минаваше полунощ. Докато караше към вкъщи, се поддаде на импулса и промени посоката. Навлезе в скромен квартал с добре поддържани домове и зави по улица, наречена „Пайнвю“. При първото им посещение в Ан Арбър Фей се беше влюбила в красива чифликчийска къща, в която накрая се бяха нанесли.

Докато минаваше покрай стария си дом, Иймс видя, че той е тъмен, а колата на Лойд Сътън е паркирана на алеята.