Том Грейс
Зловеща паяжина (33)

32

11 март,

Джорджтаун, Големият Кайман

На летището ги посрещна куриер на американското посолство в Ямайка. Тао се подписа за пратката, после се качиха на кабриолет „Мустанг“ и поеха към Джорджтаун. Причудливото крайбрежно селище беше еволюирало от британско търговско пристанище в главна туристическа дестинация.

— Трудно е да се повярва, че това е един от големите банкови центрове в света — подхвърли Килкъни, докато караха и разглеждаха градчето.

— Две думи, Нолън: никакви данъци. Повечето от големите световни банки имат седалища тук, както и стотици по-малки. — Тао отвори пакета и разгледа документите.

— Какви сме днес?

— От КФН.

— Което предизвиква следващия въпрос: проблема с юрисдикцията. Все пак не сме в САЩ.

— Вярно е, но правителството на Каймановите острови се гордее с изрядността на финансовия си сектор. Част от тази репутация идва от желанието им да работят в сътрудничество с американците и британците, за да го контролират. Смятам, че частна банка „Стърлинг“ няма да има нищо против да ни помогне, просто за да си няма проблеми с правителството.

Откриха седалището на частна банка „Стърлинг“ на втория етаж на голяма търговска сграда — над магазин за сувенири на пиратска тема. Сградата беше тясна, беше вклинена между две по-големи тухлени постройки и имаше два високи извити с арки прозореца на втория етаж.

— Изглежда като еднолична счетоводна фирма — отбеляза Килкъни, докато паркираше от другата страна на улицата.

— Да не очакваше мраморно фоайе с дванадесет служители зад матирани стъкла? — попита Тао.

— Не, просто нещо, което прилича повече на банка.

Качиха се на втория етаж и се озоваха пред декорирана дървена врата с матирано стъкло, върху което със златни букви беше изписано името на банката. До вратата имаше интерком и малка табелка, на която пишеше: „Позвънете за обслужване“. Килкъни натисна копчето и чу глухо иззвъняване от другата страна.

— Какво обичате? — отзова се отегчен глас по високоговорителя.

— Ние сме от американската комисия за финансов надзор и бихме искали да говорим с някого за част от пазарните трансакции, поръчани от тази банка — каза Килкъни.

— Имате ли среща?

— Не, но ако предпочитате, можем да се отбием в кабинета на финансовия секретар.

— Няма нужда, братко. Влизай.

Те влязоха в стаята, която заемаше по-голямата част от втория етаж на сградата. Високият таван беше покрит с релефни метални панели, а в средата му лениво се въртеше месингов вентилатор. U-образно бюро запълваше центъра на стаята и всеки сантиметър от повърхността му беше покрит с хартия или електронно оборудване.

Внушителен мъж с дълга бяла брада, която започваше чак от ушите му и смешно контрастираше с плешивото му теме, махна слушалките от главата си и се обърна към тях. В помещението нямаше никой друг.

— Аз съм Хю Харли — представи се мъжът с отсечен британски акцент. — Мога ли да видя документите ви, моля?

— Разбира се — отговори Тао.

Те подадоха на Харли картите, които ги идентифицираха като служители на КФН. Харли огледа снимките внимателно, после им върна документите и попита:

— Какво мога да направя за вас?

— Интересуваме се от продажби на акции, извършени от вашата банка между дванадесети и петнадесети февруари и след кратко прекъсване на двадесети. Смятаме, че избраното време на трансакциите предполага вътрешна информация.

— За какви акции говорим?

— „ЮДжийн“, биотехнологична компания.

Харли се облегна в стола си и скръсти ръце на корема си.

— Не си спомням да съм търгувал с такива акции, но не се притеснявайте — правя десетки трансакции всеки ден. Преди да удовлетворя молбата ви, трябва да се консултирам с адвоката си и с кабинета на финансовия секретар относно законността на подобни разкрития. Законите тук са доста строги и не бих искал да наруша някой от тях от невежество.

— Колко време ще отнеме това? — попита Тао.

— Предполагам, до края на деня, ако имам късмет. Адвокатът ми ще бъде в съда целия следобед, а да се мине през служителите на секретаря не е толкова просто, колкото изглежда. Ако бяхте се срещнали с него, преди да дойдете тук, това щеше да спести малко време. В града ли ще останете?

— Не, нямаше свободни стаи. Наехме апартамент в Уест Бей. — Килкъни измъкна една визитка от калъфа, който Тао му беше осигурила, и написа телефонен номер на гърба й.

— Надявам се, че ще приключим бързо. Собственикът на апартамента се връща в края на седмицата.

Харли взе картичката от Килкъни, хвърли поглед на номера, после я пъхна в джоба на бялата си ленена риза.

— Ще видя какво мога да направя за вас. Сега, ако не възразявате, трябва да проведа няколко разговора, пък и все още има няколко часа, преди американските пазари да затворят.

От сводестите прозорци на кабинета си Харли видя как Килкъни и Тао пресичат улицата, качват се на мустанга и потеглят. Когато заминаха, той си сложи отново слушалките, прегледа бележника с телефоните в компютъра си и набра номер в Ню Джърси.

— Дюрок — отговори твърд и познат глас.

— Хю Харли от Джорджтаун. Имам малък проблем.

— Какъв проблем?

— Преди малко ме посетиха двама следователи от американската КФН. Изглежда трансакциите ти миналия месец са привлекли определен интерес.

— Мислех, че си се погрижил за това.

— Така е, но явно предпазните мерки не са били достатъчни. Подозират изтичане на вътрешна информация и търсят хората, които стоят зад трансакциите. Ловят риба в мътна вода според мен. Разбира се, спечелих време. Очакват да им се обадя утре. Цялата работа е доста странна обаче.

— Защо?

— Подобни искания обикновено се правят чрез финансовия секретар — обясни Харли. — Няма нужда да изпращат някого тук, ако търсят само малко информация.

— Какви са имената на следователите?

— Роксан Тао и Нолън Килкъни.

Дюрок ги записа.

— Ще ги проверя. Не им казвай нищо, докато не ти се обадя.