Том Грейс
Зловеща паяжина (30)

29

6 март,

Туксон, Аризона

След като прекараха нощта в Уако, Килкъни и Тао хванаха ранния сутрешен полет към Туксон.

— Просто спрете до онзи син джип — каза пазачът на главния портал на самолетната стоянка за временно съхранение, след като им върна документите. — След малко ще дойде човек.

Докато Килкъни паркираше, жена в джинси и риза излезе от една от сградите.

— Вие ли сте от ФБР?

— Да — отговори Тао и показа фалшивата карта.

— Аз съм Ан Нюбърг. Качете се в джипа, ще ви закарам да видите самолетите.

Нюбърг ги закара до редицата надлежно паркирани машини в самолетната морга. Бяха наредени по вид и Килкъни видя края на широки плоски ски под заобления нос на един LC-130. До него имаше още един, а след това обширно празно пространство.

— Ето ги — посочи Нюбърг, докато паркираше джипа.

— Според данните в хранилището ви има четири такива самолета. Аз виждам само два.

— Доскоро имахме седем. Преди няколко месеца от Пентагона ни наредиха да подготвим пет за полет до „Райтеон“ в Уако за осъвременяване.

— Кога последно са летели тези два самолета? — попита Килкъни.

— Преди много години — когато флотът ги докара тук за съхранение.

Килкъни провери номерата на опашките в списъка си. Оставаха в неизвестност само два от всички произведени самолети LC-130.

— Бихме искали да видим документите за прехвърлянето на тези пет самолета.

— Разбира се. — Нюбърг превключи джипа на скорост. — Всичко е в кабинета.

Нюбърг издърпа папката с документите за петте самолета и я сложи на бюрото пред Тао и Килкъни. Той провери идентификационните номера и раздели документите на две купчини.

— Тези трите видяхме в Уако вчера и според докладите на Пентагона само те е трябвало да бъдат изпратени там.

— Това не може да е вярно! — Нюбърг извика доклада на компютъра си. — Ето. По искане на Пентагона сме подготвили пет самолета за полет. Което означава, че сме махнали защитните пашкули, проверили сме електрониката, презаредили сме хидравличните линии и сме направили около стотина други неща. За LC-130 цялата тази работа отнема шестдесет дни и струва няколко хиляди долара. Стоянката не е военно съоръжение и собствениците няма и да пипнат някой самолет, ако не им се плати предварително за работата, а на нас ни е било платено да подготвим пет самолета.

— Пентагонът твърди, че са платили само за три — настоя Тао. — Чудя се кой ли е платил за другите два?

— Ваш персонал ли лети на самолетите? — попита Килкъни.

— Не, летателните екипи се осигуряват от собственика. Имаме двама пилоти на щат, но те не могат да летят на всеки модел самолет, който държим на съхранение, и със сигурност не и на LC-130. — Нюбърг прелисти папката. — Тук е документацията за формалното прехвърляне на всеки самолет на представителя на собственика, в този случай — на пилота.

Тао разгледа петте подписани формуляра.

— Два от самолетите са били получени от двама пилоти на трети януари. Ден по-късно трети пилот е взел третия самолет. Същият пилот се е връщал на следващия ден, за да закара и останалите два.

Килкъни сравни номерата върху формуляра с тези на палмтопа си.

— Серийните номера на самолетите, летели на четвърти, пети и шести съвпадат с тези, които видяхме в Уако. Засега остава неизвестно местоположението на останалите два.

— Освободили сме тези самолети според разпоредбите — каза Нюбърг, беше объркана. — Не разбирам как два от тях може просто да изчезнат.

— Може ли да получим копие от всички данни, които имате за тези два самолета? — попита Килкъни. — Искам всички документи от времето на пристигането им до мига, в който пилотите са ги изкарали оттук.

— Разбира се. Повечето информация е тук, но ще накарам асистента си да извади останалото. Все пак съм мениджър само от месец; всичко това се е случило, преди да ме повишат.

— Какво е станало с предшественика ви? — попита Тао.

— О, ужасно е, бедният човек. Ухапа го гърмяща змия.

— Шерифе, благодарни сме, че ни отделяте от времето си — каза Килкъни, щом влезе в кабинета на шерифа.

— По телефона казахте, че става въпрос за случая с ухапания от змия в нашия парк. Приличаше на нещастен случай, но все още има някои въпроси, които трябва да изясним, преди да приключим разследването. Защо ви интересува?

— Има някои нередности в местоработата на мъртвия, възникнали са малко преди смъртта му — обясни Тао. — Искаме да разберем дали това има връзка със смъртта му.

— Хм… Какви нередности? Кражба на пари?

— Не, кражба на два транспортни самолета.

— Самолети? Вероятно от търговци на наркотици — каза шерифът, — което засилва съмненията ми по случая.

— Споменахте, че някои въпроси за злополуката са останали без отговор. Какво имате предвид? — попита Килкъни.

— Тялото на Евърс беше намерено сред хълмовете в националния парк; правил е тренировка с велосипед. Изглежда е спрял да пусне една вода, спънал се е и е паднал върху гърмяща змия. Ухапала го е точно тук. — Шерифът посочи под рамото на дясната си ръка. — Отровата не убива веднага, затова предполагаме, че е припаднал, защото така и не се е изправил. Когато са затваряли парка, един от рейнджърите е видял колата му отпред и е тръгнал да търси собственика. Когато намерили Евърс, той вече бил мъртъв. Това, което ме смущава в случая, е един отпечатък от обувка.

— Отпечатък от обувка?

— Да, виждате ли, този Евърс е носил голяма хидрораница. Когато открихме тялото, видяхме отпечатък в центъра на раницата му, а водната торба вътре се беше пръснала. Намерихме няколко частични отпечатъка на земята, някои от които съвпадаха с този върху раницата. Проверихме обувките на Евърс и на рейнджърите, но никоя от тях не съвпадна с отпечатъка. Не бих му отдал значение, ако не беше водната торба. Беше все още влажна, значи е била пълна с вода, тоест се е пръснала някъде по пътя.

— Може ли да е станало, когато Евърс се е спънал? — попита Тао.

— Не мисля. Евърс е паднал напред към змията. Когато го намерихме, лежеше по корем.

— Каква е теорията ви? — попита Килкъни.

— Те са две. Някой е открил тялото първи, ритнал го е и е продължил нататък. Звучи гадно, но подобно поведение може да се очаква от някой озлобен тийнейджър например. Пластмасовата торба е здрава, така че ударът трябва да е бил доста силен, за да я разкъса. Толкова силен ритник по паднал на земята човек може да счупи някое и друго ребро. Патологът потърси нещо такова, но не откри контузии, настъпили след смъртта, нито по гърба, нито по гърдите. Ако Евърс не е бил ритнат, когато е лежал на земята, трябва да се е случило, докато се е изправял на крака. Това значи, че някой го изритал в гърба толкова силно, че е спукал водната торба и е блъснал Евърс към змията.

— Това е убийство — каза Тао.

Шерифът кимна.

— Най-малкото непредумишлено убийство.