Том Грейс
Зловеща паяжина (45)

44

Трети мъж, леко запъхтян от дългото тичане, ги пресрещна в главния коридор извън крилото с лабораториите.

— Хей, Джеф, вие с Джон проверете стаите за преобличане, да не би да има още някой. Аз ще остана със затворника.

Двамата влязоха в женската съблекалня с извадени пистолети. Мъжът, пленил Килкъни, се вгледа в него с презрение.

— Е, здравеняко, довел ли си приятелчета, или тази нощ си соло? Сигурен съм, че си един от онези дърволюбци, които протестират срещу ядрената енергия, член на „Грийнпийс“ или защитник на животните. А, кажи де?

Килкъни остана безмълвен.

— Сбъркал си мястото, задник такъв. Тук няма малки сладки зайчета. Ние лекуваме болести и разни други гадости. Помагаме на хората. Жалко, че не можем да намерим лекарство за тъпоглавците като теб.

Двамата пазачи се върнаха през мъжката съблекалня.

— Проверихме и двете, но не открихме нищо.

— Отворихте ли всички шкафчета?

— Да, празни са.

— Добре. Джон, помогни ми да закарам това лайно в контролната зала. Джеф, ти се опитай да откриеш Карл. Изчезнал е близо до коридори пет и шест на това ниво.

— Разбрах — каза Джеф, прибра пистолета си и се отдалечи.

 

 

— Тръгнаха с Нолън — каза гласът на Грин в ухото на Тао. — Коридорът е чист.

— Разбрано — прошепна Тао.

Тя внимателно премести панела от решетката и го плъзна встрани. Надникна през квадратния отвор в съблекалнята. Беше тъмна и празна. Провря се безшумно през пролуката и скочи на пода.

— Къде е Нолън? — попита Тао.

— Отиват към административното крило. Предполагам, че го водят в контролната зала. Най-добре измисли нещо, преди да са повикали полицаите.

— Можеш ли да спреш телефонните линии?

— Не, мога да си играя само с охранителната система. Ако опитам да проникна в някоя от другите системи, ще отнеме време, а Нолън го няма.

— Добре — каза Тао. — Покажи ми пътя до контролната зала. Искам да знам разположението и броя на пазачите.

— Готово — отговори Грин. — Виждаш ли картата?

Изглед отгоре на плана на първия етаж изплува пред Тао — холографска проекция от очилата на Килкъни. Тънка жълта линия се проточваше от мястото, където стоеше Тао.

— Да, виждам я.

— Добре, очертал съм най-краткия път до контролната зала. Просто следвай жълтата линия. Ще отбележа места за изчакване, ако имам нужда да спреш за малко. Ще ти кажа, ако някой от пазачите се приближи към теб.

Тао пое по показания от Грин път, като вървеше бързо по полутъмните коридори.

 

 

— Добра работа, момчета — похвали ги старшият пазач, когато Килкъни беше закаран в контролната зала. — Сложете го на този стол и му завържете краката.

Килкъни беше целият в пот, сякаш беше стоял в сауна.

— Аз ще поема нещата оттук — каза старшият, когато Килкъни беше вече завързан. — Обходете периметъра и се опитайте да разберете как е проникнал.

Пазачите кимнаха и излязоха.

— Е, Худини, как успя да влезеш тук?

Килкъни го погледна право в очите, но не каза нищо.

— Попаднал си в света на болката, приятелю. Затънал си до гуша в лайна, а никой не дава пет пари за теб. Кажи ми защо си тук и работодателите ми може да те пощадят. Просто искаме да знаем какво търсиш. Шпионираш за друга компания или просто искаш да създаваш неприятности?

Килкъни продължаваше да мълчи. Погледна покрай пазача към многобройните видеомонитори, като търсеше потрепервания в образа.

— Добре, прави се на герой. Не ми пука. Ти си този, който ще отиде в затвора.

 

 

— Задръж, Роксан — каза Грин. — По коридора вдясно от теб върви пазач, приближава се.

Тао забави крачка и се ослуша, наближаваше пресечната точка на коридорите. Скоро чу стъпките на пазача.

Точно преди разклонението Тао прилепи гръб към стената и зачака. Очите й бяха приковани във въображаемата линия, която мислено бе начертала през края на коридора. След няколко секунди единият крак на пазача пресече линия й и тя се завъртя на дясното си стъпало и заби коляно в слабините му.

Пазачът се олюля и се преви. Тао заби коляното си в лицето му. Главата на мъжа отлетя назад, от устата му шурна кръв и се посипаха избити зъби. Докато той се свличаше, Тао сграбчи главата му и я блъсна в пода. Пазачът застина неподвижен, загубил съзнание, Тао се наведе над него, разкачи радиото му и извади беретата от кобура.

— Пътят до контролния център е чист — съобщи Грин.

— Разбрано.

 

 

Пазачът сграбчи слушалката на телефона и натисна бутона за бързо набиране. Дюрок вдигна още при първото позвъняване.

— Какво става? — попита той рязко.

— Сър, хванахме нарушител. Изглежда е действал сам, но пратих хора да проверят сградите.

Килкъни видя потрепване на един от екраните. Секунда по-късно потрепването се повтори.

— Добре. Разбрахте ли нещо от него? — попита Дюрок.

— Не, сър.

— Опиши ми го.

— Бял мъж, около метър и осемдесет, строен и мускулест, гладко избръснат, с късо подстригана червена коса. Изглежда почти като военна подстрижка.

— Червена коса? Изпрати ми негова снимка — нареди Дюрок.

— Изчакайте, сър.

Пазачът натисна бутон за изчакване, остави слушалката и взе един цифров фотоапарат. Още един от мониторите потрепна.

— Усмихни се, задник — каза пазачът и снима Килкъни.

После свърза камерата с компютъра и изпрати снимката на електронната поща на Дюрок.

Вдигна слушалката и освободи бутона за изчакване.

— Снимката пътува към вас, сър.

— В момента отварям файла.

Стомахът на Дюрок се сви, когато на монитора се появи лицето на Килкъни.

— Merde! Задръжте го там. Идвам след малко.

— Да се обадя ли на полицията?

— Не, лично ще се заема. Не го изпускай от очи, докато пристигна.

— Да, сър.

Пазачът погледна слушалката учудено, после бавно я остави на мястото й. Мониторът, който показваше коридора пред контролната зала, потрепна.

— Е, приятелче, положението ти току-що съвсем се сговни. Шефът лично ще се заеме с теб. Идва насам, за да си побъбрите, но не мисля, че ще ти се стори особено приятен.

— Значи ще трябва да си тръгнем, преди да е пристигнал — каза Тао, като насочи пистолета си право в челото на пазача. — Освободи го.

Стреснат, пазачът взе бавно ножици от бюрото и сряза въжетата около китките и глезените на Килкъни.

— Как сме с времето? — попита Килкъни.

— Имаме около три минути, преди някой от другите да се върне — отговори Тао. — И дори по-малко, ако реши да се обади и не получи отговор от нашия приятел тук.

Килкъни накара пазача да седне на стола и го завърза.

— Квит ли сме? — ухили се Тао, докато му подаваше бойното електронно оборудване и очилата.

— Май да — отвърна Килкъни с усмивка. — Грин, намери ни чист път навън.

— Радвам да те чуя отново, Нолън. Угасих външното осветление около сградата. Просто следвай пътя на дисплея си.

Грин ги изведе бързо от сградата. Килкъни и Тао хукнаха по моравата, като разчитаха само на далечните светлини от съседните сгради, за да откриват пътя си. Спряха при отвора на отводнителния канал.

Килкъни влезе пръв и бързо тръгна обратно към колата. Скоро се чу шум от перки на хеликоптер. Килкъни вдигна ръка и Тао спря. В небето на север просветваше червена светлинна.

Хеликоптерът кацна на площадката на покрива на „Виеложик“, остави пътника си и се издигна.

Белият лъч на прожектора му се плъзна по стената на сградата, а после по земята.

— Да се махаме — каза Килкъни. — Ако този хеликоптер се приближи до нас, веднага се опитай да намериш някакво прикритие.

Тръгнаха възможно най-бързо по калните пътеки на канала. Шумът от хеликоптера се усили и Килкъни видя яркия лъч да се устремява към тях. Те бързо се изкатериха по калните стени и се скриха под огромна секвоя.

Хеликоптерът се приближи към тях, пилотът явно се опитваше да намери следи от двамата нарушители. Тънки снопчета светлина се плъзнаха по Килкъни и Тао през гъстите клони на секвоята. Хеликоптерът спря за миг и прожекторът се насочи към дървото.

— Мамка му — изсъска ядосано Килкъни, — сигурно е видял отблясъка от очилата ми.

Сведе лице и обхвана слепоочията си с ръце. Хеликоптерът се повъртя още няколко секунди, после се отдалечи и всичко отново потъна в мрак.

— Мислиш ли, че ни забелязаха? — попита Тао.

— Не знам, но най-добре да не чакаме да разберем.

Те затичаха покрай ръба на отводнителния канал, докато стигнаха сляпата улица, където бяха оставили колата си. Изчакаха в сенките, но не забелязаха никой от охраната на „Виеложик“.

— Карай ти — каза Килкъни и подаде ключовете на Тао. — Аз ще те насочвам. Грин, там ли си още?

— Че къде да съм?

— Чудесно. Как да се измъкнем оттук?