Том Грейс
Зловеща паяжина (50)

49

— Напусна затвора. Насочва се на юг по „Карпентър“ — докладва мъжът, който следеше Килкъни.

— Разбрано.

Дюрок даде знак на хората си да заемат позиции. Двамата мъже излязоха от шевролета и огледаха паркинга. Беше пълно с коли на служители на фирми, които взимаха под наем офиси в изследователския парк. Хората на Дюрок умело разбиха ключалките на две по-стари коли — пикап и кадилак — и след кратка борба с жиците запалиха двигателите.

— На „Елсуърт“ е. Приближава завоя. Дава мигач.

Килкъни подкара мерцедеса си по частната алея на изследователския парк и зави по отклонението, което водеше към сградата на „ЮДжийн“. Видя няколко празни места за паркиране и се насочи натам.

Шофьорът на кадилака гледаше черната спортна кола, която се носеше към него. Прецени, че се движи с около петнадесет мили в час. Изчака, докато мерцедесът се приближи, после включи на скорост и натисна газта. Задвижван от древния седемлитров осемцилиндров двигател, кадилакът се изстреля на алеята.

— Мамка му! — извика Килкъни и натисна спирачките.

Но нямаше достатъчно място, за да спре и мерцедесът се вряза странично в кадилака. В същия миг пластмасовото покритие на волана отлетя встрани и предните въздушни възглавници се задействаха.

Шофьорът на пикапа включи на задна и се блъсна в мерцедеса. И двете врати от страната на пътника се вдлъбнаха навътре и страничните въздушни възглавници се разтвориха. Килкъни беше изтласкан към вратата, а главата му се блъсна тежко в стъклото.

Хората на Дюрок слязоха от колите и се затичаха към мерцедеса. Отвориха вратата на Килкъни, срязаха колана му и го смъкнаха на земята. Нолън беше още замаян от удара по главата. Шофьорът на кадилака го удари два пъти в корема, а после го претърси заедно с другия.

След малко шофьорът на пикапа извика:

— Взех я.

Дюрок завъртя шевролета и двамата мъже се качиха в него. Отдалечиха се точно когато първите хора започнаха да излизат от близките сгради, за да видят катастрофата.

— Как си? — попита Тао, когато влезе в стаята на Килкъни в университетската болница.

— Отнесох още един удар по главата, но ще оживея. Взеха си капсулата. Дори нямахме възможност да отворим проклетото нещо.

— Учудвам се, че не са те убили.

— Не се оплаквам, но времето ни изтича.

Тао поклати глава.

— Сондата сигурно вече е претопена. Няма начин да намерим нещо, което да бъде идентифицирано като част от нея. Правителството ще трябва да ги натисне по друг начин, за да ги накара да си платят за грабежа.

— С какво, глоби и санкции? Голяма работа, няма що.

— Трябва да бъдеш реалист.

— Чувството ми за реализъм изчезна, когато Дюрок свали самолета ми. От „Виеложик“ убиха осем души в Антарктида, докато преследваха бизнес целите си, а бих се обзаложил на всичко, че те са натопили и Иймс за убийството, за да завладеят „ЮДжийн“.

— Но можеш ли да го докажеш?

— В този момент не ме интересува мога ли да го докажа пред съда. Ние ги разтърсихме, като проникнахме в лабораторията им в Джърси. Време е да се разровим по-надълбоко.

Тао разпозна у Килкъни същото онова желание, което я тласкаше да се завърне в Китай — беше оставила добри хора зад себе си, хора, които заслужаваха да бъдат защитени. За Килкъни Иймс беше такъв човек.

— Какъв е планът ти? — попита тя.

— Отиваме в Париж — отговори Килкъни. — Или поне ти отиваш, докато аз съм закотвен тук под наблюдение.