Том Грейс
Зловеща паяжина (7)

6

— Прекъсни връзката — заповяда гневно Килкъни на компютъра. Обхватът на комуникационните му устройства беше твърде малък, за да стигне до друг, освен до хората, изстреляли ракетата. Дращенето, което изпълваше ушите му, изчезна мигновено.

Черен пушек бележеше мястото, където беше избухнал „Скайър-98“. Димни следи описваха пътя на горящите останки към земята — зловещи петна по иначе безупречното безкрайно синьо. Килкъни погледна към земята. Ярката жълта линия, отбелязваща направлението на полета, отново се появи на информационния дисплей.

Килкъни провери висотомера си, показваше 26 750 фута, и той изчисли, че разстоянието до ледената покривка долу е малко повече от 15 000 фута, почти три мили. Даваше си сметка, че при подемно-съпротивително съотношение от пет към едно може да се придвижи още около петнайсет мили напред, преди гравитацията да го свали на земята. Доколкото можеше да види, наоколо нямаше нищо освен безкрайна ледена пустиня.

— Проклет да съм, няма да умра тук! — зарече се Килкъни и даде поредната команда. — Изчисти направлението на полета.

Ярката жълта линия изчезна.

— Покажи картата.

Очертанията на Антарктида се появиха на информационния дисплей.

— Изображение на областта в радиус от трийсет мили от сегашната позиция. Покажи всички станции.

Образът на информационния дисплей сякаш се устреми към него — като невероятно ускорена версия на собственото му спускане — и спря на указаното увеличение. Появиха се две точки, по една от двете страни на кръста, който обозначаваше сегашната му позиция.

„Няма да отида там“, рече си Килкъни, докато гледаше дясната точка, над която пишеше LV.

Погледна към другата точка — над нея се четяха буквите ВОС — изследователската станция „Восток“.

Килкъни не знаеше много за руската изследователска станция, освен че е овехтяла и се поддържа с изключително изтънял бюджет. Замисли се за възможността руснаците да са свалили „Скайър-98“, но не можа да се сети за причина, достатъчно основателна, за да се опитат да започнат Трета световна война в Антарктида.

Наистина „тюленската кожа“ го предпазваше от измръзване, но нямаше нито храна, нито вода, а най-близкото американско съоръжение беше на неколкостотин мили оттук. Като се изключеше самоубийственият поход през цялата Антарктида, шансовете на Килкъни за оцеляване се свеждаха до една-единствена възможност.

— Изчисти картата — нареди Килкъни. — Промени крайната цел — станция „Восток“.

Компютърът изчисли ново направление на полета и го показа на информационния дисплей.

— Двадесет и пет мили до „Восток“ — би трябвало да успея да прелетя петнадесет от тях, но последните десет ще трябва да измина пеша.

Килкъни зави рязко с парашута към приветстващия го попътен вятър. В ясната светлина на полярния ден той се носеше над почти равната повърхност от древен бял лед и скоростта му скоро се качи над четиридесет мили в час. Чуваше единствено свистенето на вятъра.

Бързо се върна към познатия режим: проверяваше парашута, хоризонта и висотомера. На петстотин фута над леда дръпна дясната контролна ръчка и бавно завъртя купола към вятъра. Докато скоростта му постепенно намаляваше, той дръпна еднакво силно и двете ръчки и огледа земята под себе си. Ледът сега идваше с шеметна бързина към него. Висотомерът бързо отчиташе спускането му, вече бе под двеста фута.

На сто фута от земята внезапно отпусна ръчките. Парашутът се плъзна напред и скоростта на падането се забави. Рефлексите, придобити с годините, се задействаха и точно в подходящия момент той дръпна регулиращите ръчки докрай и плавно се приземи на ледената равнина, покрила езерото Восток.

Разкопча презрамките си и бързо сгъна парашута, за да не го грабне вятърът. Свали бутилката с въздух и провери ножа, завързан на дясното му бедро.

Гледката във всички посоки беше еднаква, а странното движение на слънцето в небето го правеше безполезно като ориентир. Килкъни се въртя в кръг, докато на информационния дисплей не се появи ярката жълта линия, която сочеше станция „Восток“.

Затича се, бавно, за да свикне с терена. Снегът, който покриваше глетчера, беше твърд и ситен като пясък, а вятърът го оформяше в красиви замръзнали вълни.

Погледът на Килкъни постепенно се фокусира само върху следващите трийсет ярда и холографската линия, която го водеше.

Бягаше с отмерено темпо, следваше линията и наблюдаваше брояча, който показваше оставащото разстояние до станция „Восток“. Когато остана около една трета миля до целта, Килкъни вече можеше да различи неестествените за антарктическия пейзаж очертания. Според данните мястото беше на 78,6 градуса южна ширина, 106,8 градуса източна дължини.

Първо се показаха антените — шест вляво от станцията и една по-висока от другите, която самотно се извисяваше отдясно. Килкъни стигна до малка бразда в снега, която продължаваше по права линия — разчистена писта.

— Изчисти дисплея — нареди той на компютъра.

Огледа гладката ледена повърхност и забеляза, че по нея вече се образуват малки преспи. Направените от хората просеки по пистата явно не бяха скорошни, но не можеше да прецени точно откога са. Пое по пистата, докато не стигна основата на високата антена, после тръгна по пътека към двора на станцията. Покрай стените на станцията имаше големи ледени късове, останки от сизифовите усилия на руснаците да запазят сградите си от безпощадната прегръдка на леда.

Право напред стърчеше кула, в чиято основа се гушеше едноетажна постройка. Кулата стенеше, докато вятърът блъскаше по ръждясалите метални панели, които обгръщаха стоманения й скелет. Килкъни си спомняше сондажната кула от фотографиите на станция „Восток“, които бе разглеждал на брифинга за проекта „Пикел“ — с нея руснаците бяха успели да изкарат проби от почти две мили навътре в глетчера. Като зави покрай металната стена на сградата до кулата, Килкъни стигна до малко прозорче встрани от вратата. Вътре беше тъмно и изглежда нямаше никого.

Той се приближи до ъгъла на сградата и внимателно огледа цялата станция — съвкупност от правоъгълни структури, сгушени в леда. Формата им бе повече резултат от пригодност за бързо сглобяване, отколкото плод на някакъв естетичен дизайн. Ярката някога сграда беше загубила цветовете си, състарена от шестте месеца непрекъснато излагане на слънце всяка година и напора на носените от вятъра парченца лед. Станцията „Восток“ беше над четиридесетгодишна, но изглеждаше дори по-стара.

В далечината Килкъни видя раирания купол над малка квадратна сграда: радарната барака. Тръгна нататък, като се промъкваше предпазливо зад сградите, за да остане незабелязан. Когато достигна постройката, измъкна ножа и хвана дръжката на вратата. Тя се завъртя лесно.

Той пристъпи в голяма стая, огряна от слънчевата светлина, която нахлуваше през малкото прозорче. Вътре нямаше никого. Той хвърли поглед на няколкото листа, разхвърляни на една от масите, и откри телеметрични данни за проследяването на високолетящи метеорологични балони. Датите върху разпечатките бяха отпреди няколко години. Излезе и затвори вратата.

Металният комин на покрива на най-близката до метеорологичната станция сграда бълваше дим. От предната част на постройката се проточваха дебели черни кабели, които се свързваха с метални пръти и отиваха към други сгради.

Това беше енергийната станция.

Килкъни се приближи към нея, като внимателно наблюдаваше двете големи сгради в съседство. Пропълзя в сенките покрай стената и стигна до малък прозорец до главния вход. Надникна и видя мъж, който се подсушаваше с хавлия и започваше да се облича.

След няколко секунди вратата се отвори и една неясна фигура пристъпи сковано навън. Бял дим се кълбеше около лицето на непознатия — смесица от заскрежения му дъх и дим от цигара. Килкъни скочи, сграбчи мъжа за яката и го запрати в снега. Цигарата на непознатия угасна със съскане.

Килкъни опря коляното в гърдите на руснака. Замаян и уплашен, човекът погледна нагоре и видя собственото си лице, отразено в шлема на нападателя.

— Говориш ли английски? — попита Килкъни на руски, гласът му беше прегракнал.

— Да — отвърна мъжът.

— Чудесно, защото това е общо взето всичко, което знам на руски. Колко души има в станцията?

— Деветима, заедно с мен. Ние сме зимният екип.

— Някакви военни?

— Не, само цивилни.

Килкъни видя страха в очите на руснака — той не разбираше защо лежи на леда с опрян в гърлото нож. Претърси го бързо и не откри оръжия.

— Как се казваш? — попита Килкъни по-меко.

— Яша.

— Каква е работата ти тук?

— Аз съм началникът на екипа.

— Добре, Яша, сега ще те пусна. Не прави резки движения или ще те убия — каза безстрастно Килкъни — Разбираш ли?

Руснакът кимна. Килкъни се отдръпна и му помогна да стане. За миг останаха безмълвни и се взираха един в друг.

— Къде са другите? — попита Килкъни.

— В жилищните помещения — отвърна Яша, като посочи към една от по-големите сгради.

— Да идем да ги съберем.

Яша го преведе през въздушния шлюз в сградата. Когато влязоха, високият руснак съблече обемистия кожух и свали ръкавиците.

Обърна се наляво:

— Оттук.

Сградата изглеждаше като изоставена фабрика, в която са се настанили бездомници. Навсякъде бяха разхвърляни метални контейнери, щайги или части от оборудване, а рециклираният въздух беше наситен с миризмата на машинно масло и цигарен дим. В кухнята четирима мъже седяха около голяма маса, ядяха и гледаха видео на стар телевизор.

— Яша, кажи им да останат по местата си и да сложат ръце на масата — нареди Килкъни. — А после доведи и останалите.

Четиримата на масата се извърнаха при звука на непознатия глас. Яша им преведе заповедите на Килкъни и мъжете се подчиниха. Не сваляха поглед от непознатия. Яша извика през вратата в другия край на стаята и след миг се върна с още четирима мъже. След като целият екип се събра, Килкъни прибра бойния си нож.

Застана до масата, махна шлема си и свали пасмонтана. Гъстата му червена коса беше прилепнала към главата му, а луничавата му кожа се беше зачервила. Взе кана с вода от масата и отпи жадно.

— Кой говори английски? — попита след малко. Гласът му вече не беше толкова пресипнал.

Неколцина от мъжете се обърнаха към Яша за превод.

— Само Мати, радиста, и аз говорим английски — отвърна Яша.

— Значи вие двамата ще трябва да превеждате на останалите. Името ми е Нолън Килкъни. Кой от вас е Мати?

— Аз — обади се мъж с четинеста черна брада и очила.

— Имало ли е някакви трансмисии от LV-станцията през последните няколко часа?

— Само една. Прехванах доклад до Макмърдо, че транспортният им самолет е пристигнал.

— Не успя — процеди Килкъни огорчено.

— Как така? — попита Мати.

— Транспортният самолет, който трябваше да прибере екипажа на LV-станцията, беше унищожен недалеч оттук с ракета земя-въздух.

— Не е възможно! — поклати глава Яша. — Международните спогодби забраняват внасянето на всякакви военни оръжия в Антарктида. Да се докарат ракети тук би било лудост.

— Очевидно някой не дава и пет пари за спогодбите — отвърна Килкъни.

Когато Мати преведе казаното, мъжете около масата бяха обхванати от паника и един през друг закрещяха въпроси към Яша.

— Хей! — извика Килкъни.

Руснаците млъкнаха, обърнаха се към него и го загледаха с подозрение.

— Какъв е проблемът? — попита ги той.

— Ти — каза Яша. — Ти си американски войник. Когато Мати каза, че американски самолет е бил свален, хората ми решиха, че може би вашите обвиняват Русия и си дошъл тук, за да ни убиеш.

— Първо, ракетата беше изстреляна от LV-станцията, а като гледам вашата, мога да заключа, че вие нямате нищо общо. Второ, тук съм, защото това е най-близкото възможно убежище, което можах да намеря. И трето, някога бях войник, но сега съм цивилен и няма да убивам никого — освен ако не се налага.

— Откъде знаеш, че самолетът е свален? — обади се Мати. — В Макмърдо смятат, че се е приземил в LV-станцията. Чух Колинс да докладва за пристигането му.

— Когато от Макмърдо пристигне транспортен самолет, кой докладва, че се е приземил? — попита Килкъни.

— Пилотът, но самолетът, кацнал в LV-станцията, е имал проблеми с радиото. Затова Колинс се е обадил.

— Сигурен съм, че някой е държал пистолет до главата му.

— Но откъде знаеш, че самолетът е бил свален? — настоя Мати.

— Защото го видях. Бях на самолета няколко минути преди ракетата да бъде изстреляна.

— Как така си бил на самолета? Как си слязъл? — изуми се Яша.

— С парашут. Правех изпитания на ново оборудване, но сега това не е важно. Шестимата, които бяха с мен в самолета, загинаха и сега някой държи под контрол LV-станцията.

— Боже мой — промълви Яша. — Мислиш ли, че ще дойдат и тук?

Килкъни сви рамене.

— Не знам. Нямам идея кои са, нито какво искат.

Мати го изгледа скептично:

— Значи си летял със самолет от Макмърдо и малко преди времето за кацане си скочил от него, така ли?

— Точно така.

— Тогава как стигна дотук? LV е на повече от шейсет километра.

— Когато скочих, бях само на двадесет и пет мили, около четиридесет километра оттук — обясни Килкъни. — Беше скок от голяма височина — прелетях по-голямата част от пътя, а останалото изминах пеша с помощта на джипиеса. Не беше трудно да се ориентирам през леда.

— Това звучи безумно — каза Яша. — Откъде да знаем, че ни казваш истината?

— Няма как — раздразнено отвърна Килкъни. — Но се опитай да намериш по-добро обяснение на факта, че някак съм се озовал тук.

Килкъни се втренчи в началника на станцията. Беше уморен, гладен и раздразнителен — комбинация, която го приближаваше опасно близо до това да забие юмрук в лицето на позволилия си да се съмнява в твърдението му руснак.

— Щом е така — продължи по-дипломатично Яша, — не трябва ли да се свържем с Макмърдо?

— Не. Ако Мати е засякъл радиосъобщение от Колинс, който е докладвал, че самолетът е кацнал безпроблемно…

— Така си беше — обади се Мати.

— Тогава — продължи Килкъни, — който и да го е сторил, се опитва да поддържа илюзията, че нищо не се е случило. Сигурно следят комуникационните канали. Така че, ако се обадите в Макмърдо, за да докладвате, че „Скайър-98“ е свален, те ще разберат, че прикритието им е провалено. И това може да ги вбеси достатъчно, за да дойдат тук.

— Как са докарали ракета до LV? — попита Мати. — Как са прекарали такова нещо през Макмърдо?

— Макмърдо не е единственият път към Антарктида — отбеляза Яша.

— Не използваха ръчен ракетомет — каза Килкъни. — Самолетът ми беше свален на двадесет и пет километра от LV. За да се уцели нещо от такова разстояние, се изисква доста сериозно оборудване.

— Мати и аз бяхме в LV преди няколко дни, на прощална вечеря с Филип и Недра — каза Яша. — Нямаше никой друг и не видяхме нищо необичайно. Трябва да са докарали тази ракетна установка със самолет — да я докарат по суша от крайбрежието би отнело твърде много време. Но защо някой би направил подобно нещо? LV няма стратегическа стойност, там не се съхраняват никакви ценни метали или природни ресурси. Това е научноизследователска станция.

— Има нещо ценно — сондата „Пикел“. Пълна е с екзотична технология и точно сега е окомплектована и готова за пътуването обратно до Щатите. Това е идеалното време да се открадне.

— Но защо са свалили самолета ти? — попита Мати. — Защо просто не са взели устройството и не са си отишли?

Килкъни се замисли за момент.

— Защото не искат никой да разбере, че сондата е открадната. Съобщението, което сте прихванали, е трябвало да заблуди хората в Макмърдо, че самолетът ми е кацнал невредим. В Макмърдо сигурно ще получат още едно съобщение по времето, когато трябва да излетим по план, и това ще е последното, което някой ще чуе за „Скайър-98“. А когато самолетът не пристигне, всички ще решат, че се е разбил някъде по обратния път.

— А ще е твърде студено, за да търсят оцелели — добави Яша. — Цяла зима се борим да попречим на леда да погълне сградите ни. До следващия октомври няма да намерят и следа от останките на самолета.

Килкъни си представи как ледът бавно поглъща отломките на „Скайър-98“. Ако и той беше загинал с останалите на борда, спасителните екипи дори нямаше да знаят откъде да започнат търсенето.

— Ами Недра и Филип? — попита Мати. — Какво ще стане с тях?

— Предполагам, че похитителите ще ги убият веднага щом са готови да си тръгнат.

— Не можем да го допуснем — обърна се Мати към Яша. — Трябва да съобщим в Макмърдо какво се е случило.

— Не можете — отсече твърдо Килкъни. — Ако го направите, ще обречете Филип и Недра на незабавна смърт. Те вече няма да имат каквато и да е стойност за нападателите. А дори и да се свържете с Макмърдо, без онези да ви усетят, там няма да имат време да направят каквото и да било. Самолетът ми трябваше да излети след по-малко от шест часа.

— Това е лудост — изръмжа Мати гневно.

— Яша, преди малко спомена, че ти и Мати сте били на LV преди два дни. Как стигнахте дотам, със снегомобили ли?

— Не, те не вършат работа тук. Мати и аз караме ледоходни лодки. Състезаваме се с тях в Русия. Тук тренираме. Защо?

— Има някакъв шанс да спасим Филип и Недра, но трябва да стигна бързо до станцията.