Том Грейс
Зловеща паяжина (28)

27

4 март

— Добро утро, Нолън — поздрави Лорета Куин, когато Килкъни влезе в преддверието на заседателната зала на консорциума — Можеш да влезеш направо, очакват те.

— Благодаря.

Килкъни влезе в главната заседателна зала. Не познаваше жената, с която говореше баща му. На стенния екран се виждаше Джак Барнет, седнал в заседателната си зала в седалището на ЦРУ в Ленгли.

— Радвам се да те видя отново, макар и да е малко изненадващо.

— Нима? — попита Барнет.

— Доколкото ми е известно, с баща ми трябваше да се срещнем с нов бизнес партньор.

— Точно така — потвърди Барнет.

— Нолън трябваше да поработи по изясняването на ситуация, свързана с една от компаниите ни — обясни Шон Килкъни. — Беше доста зает, така че не знае нищо за разговора ни.

— Нолън — започна Барнет, — искам да ти представя моята сътрудничка Роксан Тао, която в момента е при вас.

Тао му подаде ръка и каза хладно:

— Приятно ми е да се запознаем.

Нолън предположи, че Тао е в края на двадесетте или началото на тридесетте. Беше облечена в стилен син костюм и носеше малко грим. Гъстата й черна коса се спускаше по раменете й и обрамчваше овално лице, на което се открояваха тъмните бадемовидни очи.

— Да седнем — предложи Шон.

Тао се настани от другата страна и въпреки че беше обърната към Нолън, на него му се стори, че тя гледа през прозореца. Позата й издаваше, че й е неприятно да бъде тук.

— Нолън — започна Барнет, — сигурен съм, ще си спомниш, че след случая с твоя физик разговаряхме да положим основата на работни взаимоотношения — спогодба, която би позволила на агенцията да получи средство за придобиване на сведения за бързоразвиващите се технологии, без това да застраши позицията ти в консорциума.

— Спомням си — отвърна Нолън.

— Преди няколко години ЦРУ финансира фирма с рискова инвестиция в Силиконовата долина с подобна на тази цел. Тя се справи доста добре и в момента вече е на печалба. Поговорихме със съдружниците си и решихме, че ще е най-добре да отворим едноличен клон. Разбира се, ключът към успеха е в намирането на подходящия за тази работа човек. Роксан, ако обичаш.

Тао извади тънък титаниев визитник от сакото си и подаде две картички на Нолън и баща му. Лъскавите червени визитки бяха ориентирани вертикално, а името на Тао и информацията за връзка с нея бяха изписани с калиграфски черен шрифт. В горната част на визитката имаше две големи черни букви: Qi.

— Това „кю-ай“ ли се произнася, или „ки“? — попита Килкъни, докато се възхищаваше на графичния дизайн.

— Ки. Японска дума е. Чували ли сте я? — попита Тао снизходително.

— Доколкото знам, означава жизнената енергия на тялото.

Тао кимна.

— Думата има и скрит смисъл — каза Барнет с усмивка. — Буквата i означава и информация, нещо, което Роксан трябва да събере. Q е в чест на великия майстор изобретател на Иън Флеминг.

— И каква е идеята? — попита Килкъни.

— Qi ще си партнира с нас при някои от нашите инвестиции — обясни Шон. — Техният малък дял ще им осигури възможността да оценяват независимо развиващите се технологии в различни направления на изследванията и разработките.

— Тези оценки ще бъдат продуктът, който Роксан ще доставя на ЦРУ — добави Барнет.

— И това може да бъде направено, без да се нарушават споразуменията ни за конфиденциалност? — попита Нолън.

— Консултирах се по въпроса с главния ни юрист и стига оценките на Роксан да остават в определени рамки, не би трябвало да има проблем от законова гледна точка.

— Нолън — каза Шон, — предвид твоите предишни взаимоотношения с ЦРУ, ти ще бъдеш нашата връзка с Qi. Вече подготвих договор за наем с госпожица Тао — тя ще се нанесе в съседния на твоя кабинет.

— Мисля, че това обобщава нещата — каза Барнет. — Шон, беше удоволствие да работим заедно. Нолън, оставям Роксан в сигурни ръце. Сигурен съм, че ще оцениш колко интелигентен и изобретателен сътрудник е тя.

Екранът изгасна и Тао се обърна към Килкъни.

— Защо не ми покажете кабинета ми?

— Разбира се — съгласи се той, — дори ще ви организирам безплатна обиколка на сградата.

— И без това не бих дала пари за подобно съмнително удоволствие.

Килкъни се вгледа в Тао за секунда, търсеше някакъв намек, че грубата й забележка е само шега. Но видя само две гневни черни очи и здраво стиснати устни. Той тръгна към главния коридор и тя го последва. Беше с половин глава по-ниска от него. Кимаше любезно, когато той й показваше нещо интересно, но почти не забавяше крачка, сякаш искаше да приключи по-бързо с обиколката.

— Това е компютърният ни център — обясни Килкъни, докато прекарваше картата ключ през четеца и отвори вратата. — Освен вътрешната ни мрежа от различни типове машини, имаме и два суперкомпютъра, които временно заемаме на различни изследователи.

Бил Гринели излезе от кабинета си с дебел компютърен наръчник в едната ръка и чаша кафе в другата. Беше облечен в джинси, черна тениска и украсено с бродерии яке, останало му от кратката му кариера като технически оператор в турнето на „Дъ Претендърс“. Ръкавите на якето бяха навити до лактите. Посивяващата му кафява коса беше хваната на опашка, а козята му брадичка беше подрязана късо.

— Стори ми се, че чух гласове — каза Гринели.

— Искаш да кажеш други, освен обичайните? — уточни Килкъни. — Запознайте се — това е Роксан Тао, а това е Бил Гринели, мъжът, който поддържа компютрите ни. Без съмнение сама ще се увериш, че той е един от най-ценните кадри на консорциума.

Гринели се приближи към Тао и се усмихна.

— Наричай ме просто Грин.

— За мен е удоволствие, господин Гринели — отвърна Тао хладно.

— Роксан нае кабинета до моя — каза Килкъни. — Кога можеш да подготвиш оборудването й?

— Телефоните и инсталацията са монтирани — отговори Грин. — Ние ли осигуряваме компютърния ви хардуер?

— Не, но ще ви уведомя, когато оборудването ми пристигне.

Грин забеляза, че Тао разглежда татуировката на лявата му предмишница — Пан, яхнал полумесец и разпръскващ вълшебен прах.

— Харесва ли ви татуировката ми? — попита Грин и обърна ръката си, за да й даде възможност да я види по-добре.

— Не съм голям почитател на подобен вид украси. Има ли някакъв смисъл в това, или е резултат от пиянски облог?

— Беше подарък от жена ми и за мен е от огромно значение — отговори Грин, гласът му беше хладен и твърд. — Напомня ми, че в света все още има магия, въпреки усилията на всички, които се опитват да премахнат забавленията.

Малко стресната, Тао срещна погледа на компютърния гуру на консорциума, но не си позволи да го предизвиква повече. Килкъни се зачуди що за човек би пожелал да се държи враждебно с толкова мил и любезен тип като Грин.

— Мисля, че отнехме достатъчно от времето на Грин, Роксан — каза той. — Да продължаваме ли?

— Да — отвърна тя ледено.

Тя се обърна към коридора, а Грин хвърли объркан поглед на Килкъни, сякаш питаше: „Какъв й е проблемът?“ Килкъни сви рамене — честно казано, нямаше никаква представа. Грин се завъртя на пети и се отправи към конзолата в средата на стаята.

— Късмет — пожела той на Килкъни, който последва Тао.

— Какво имаше предвид, когато ти пожела късмет? — попита Тао. — Надявам се, че все пак е надраснал характерното за пуберите недоверие към противоположния пол.

— Просто ти пожела късмет в работата ти тук — излъга Килкъни. — Твоят кабинет е следващият вдясно.

До вратата имаше табела с логото на „Qi“. Килкъни отвори и направи път на Тао да влезе. Стаята беше празна. Имаше телефон, сложен на пода. Тао отиде до прозореца и се загледа в бавно падащия сняг.

— Ако искаш, мога временно да ти намеря някакви мебели, докато се устроиш — предложи Килкъни.

— Благодаря — отвърна Тао, без да се обръща.

Килкъни затвори вратата и се приближи до нея.

— Когато говорихме с Барнет миналата седмица, той ми спомена, че ще те изпрати. Искаш ли да обсъдим правилата на играта?

Тао се обърна рязко и каза:

— Структурата на нашата работна връзка е много проста — аз съм твоят началник. Аз командвам парада.

— А не.

Очите на Тао се присвиха.

— Не?

— Точно така, Роксан, казах не. Не можеш да ме командваш. Аз не съм агент. Не работя за теб или за ЦРУ. Когато сметна, че съм намерил нещо, което е от интерес за ЦРУ, ще ти го предавам. Затова си тук.

— Изглежда, имаш прекалено високо самомнение за ценността, която представляваш за ЦРУ.

— Бих казал, че мнението ми е основано на честно формирана пазарна цена, но ако искаш нечие друго, просто попитай Барнет.

Тао го изгледа смразяващо и Килкъни усети, че е засегнал болезнена тема. Тя не изпитваше лична неприязън към него, просто не харесваше новото си назначение.

— Не си се съгласила доброволно да дойдеш тук, нали? — попита Килкъни.

— Не — отговори Тао с горчивина. — Кой нормален човек би го сторил? Бях оперативен агент в продължение на седем години, а сега ме изпращат в северозападно университетско градче да пиша доклади.

— Барнет те е избрал за задачата заради оперативните ти способности, а не заради умението ти да пишеш на компютър.

— Моля?

— Прекарала си последната седмица в Калифорния, за да се обучаваш как да работиш с рискови инвестиции, нали?

— Да.

— Добре, защото тук ще се занимаваш предимно с това.

— И с още какво? С подреждане на папки?

— Барнет ме помоли да ти обясня, когато останем насаме.

И Килкъни й обясни всичко за атаката над LV-станцията, за усилието да издири и извади доказателствата от застиналата под леда машина и за пътуването му обратно до вкъщи през Москва.

— Знаеш ли нещо повече за този търговец на оръжия? — попита Тао.

— Барнет е чувал за Агабашян — отговори Килкъни — и е изпратил хора да го издирят.

— Значи засега чакаме.

— Другата следа, която искам да проверя, са самолетите. Майорът, който командваше операцията, беше сигурен, че става въпрос за клас „Херкулес“, но без идентификационната пластина на самолета не може да го докаже. Знаеш ли, че над шестдесет страни имат C-130 и повечето от тези самолети все още се използват.

— Което значи, че ще е трудно, ако не и невъзможно да открием откъде са дошли летелите над Антарктида?

— Може би. Но нас ни интересува модел LC-130. Според пилотите, които сега летят на тях, не е особено лесно да приземиш толкова голям самолет на леда. Пък и „Локхийд“ са построили само няколко такива самолета, а САЩ са единствената страна, която ги използва. Тъй като няма много такива самолети, не може да има и много опитни екипажи, които да ги управляват.

— Какво имаш предвид? — попита Тао.

— Хората, които стоят зад нападението, биха могли да вземат C-130 и да го модифицират, съответно да обучат екипаж, но всичко това би отнело много време.

— Каква е алтернативата?

— Да се наемат два опитни екипажа и да се намерят отнякъде два истински LC-130. Флотът е имал ескадрила от тези самолети, която е летяла над Антарктида. Била е разформирована преди няколко години, но пилотите не са се изпарили.

— А самолетите?

— Имам някои предположения, но ще трябва да се отиде до Уако и Туксон, за да се провери. Това е истинската причина Барнет да те изпрати тук. Може да не е бляскава като предишната ти работа, но определено е важна.

— Предишната ми работа може да се определи по много начини, но не и като бляскава.