Том Грейс
Зловеща паяжина (60)

59

— Там е, под лампата — каза Мартино.

Те подминаха няколко овехтели рена и един фолксваген „Пасат“, преди да стигнат беемвето на Мартино.

— Зет-8 — подсвирна Килкъни, като видя елегантните извивки на колата. — Имаш вкус.

Той натисна копчето за багажника върху ключодържателя и капакът се отвори. Вътре намери черно кожено куфарче, в което беше лаптопът на Мартино.

— Какво има на компютъра ти?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, не разбираше въпроса му.

Килкъни хвърли якето си в багажника и вдигна черното куфарче.

— Какво има в този лаптоп, по дяволите? Тук ли са записките ти за изследванията?

Очите на Мартино се разшириха и тя промълви:

— Да.

— Има ли информация за Иймс?

— Да, и за теб също — отговори кратко тя.

— Покажи ми — нареди й Килкъни.

Той извади лаптопа върху подвижния покрив на беемвето и го включи. Макинтошът се стартира бързо и поиска парола.

— Каква е паролата? — попита Килкъни студено.

— GATCCATCGA.

— ДНК поредица, сладко — подхвърли той, докато набираше буквите. — Къде е информацията за Иймс?

Мартино му обясни в коя директория се намира файлът. Килкъни прегледа бележките й и разбра, че е извлякла ДНК-то на Иймс от клетки, взети от чаша с вода, от която Иймс бе пил по време на вечерята с Лафит в Ню Йорк. От тази проба Мартино беше произвела сперматозоидите, които бяха генетично неразличими от истинските.

— Не знам дали трябва да бъда възхитен или ужасен. Може би по малко и от двете. Какво прахосване на талант! Време е да говорим с полицията.

— Не забравяш ли Роксан Тао?

— Какво? — стресна се Килкъни.

— Проникнала е в лабораторията ми, докато бяхме на вечеря. Дюрок я е хванал. В момента е в имението на Лафит и съм сигурна, че хората на Дюрок й се наслаждават — изсъска Мартино. — Казаха ми, че била доста привлекателна.

— Знаеш ли къде я държат?

— Да, но ако ме закараш в полицията, ще се наложи детективите да вземат заповед и разрешително, преди да претърсят къщата на толкова богат и влиятелен човек като Шарл Лафит. Никой няма да се разбърза да я спасява. А когато най-накрая пристигнат, тя ще бъде мъртва и тялото й ще е изчезнало. Така ще остане само твоята дума срещу тази на Лафит. Но има и алтернатива.

— Каква?

— Да ме размениш за нея.

— Имам по-добра идея. Покажи ми къде е Роксан и ще кажа на властите, че си ми сътрудничила. Вместо смъртна присъда можеш да получиш доживотен затвор, а това е доста съществена разлика. Comprenez-vous?

— Oui — кимна нервно Мартино.

— Много далече ли е замъкът на Лафит?

— На малко повече от сто километра, ще стигнем най-малко за час.

— Не и ако аз карам.

Килкъни отвори предната врата и й помогна да седне. Заради белезниците тя трябваше да подвие крака под себе си. Той извади телефона й от джоба си и набра дълъг номер.

— Компютърният център на консорциума по приложни изследвания, Мичиган — отговори познат глас. — Грин слуша.

— Грин, Нолън е. Попаднах на лаптоп, съдържащ доказателства по случая на Иймс. Можеш ли да вържеш нещо набързо, за да източим информацията? Разполагам с мобилен телефон, който мога да включа към модема на лаптопа. Проблемът е, че съм в кола и имаме по-малко от час, за да го направим.

— Дай ми секунда, докато отворя прозорец за достъп от разстояние.

Килкъни изчака, докато Грин си подсвиркваше и тракаше по клавиатурата.

— Добре, Нолън, готов съм. Свържи се с пряката линия на компютъра ми и аз ще свърша останалото. Ако имаме добра сателитна връзка, можем да извлечем двадесет гигабайта от този лаптоп за по-малко от тридесет минути.

— Благодаря. Ще поговорим по-късно.

Килкъни прекъсна разговора, включи телефона към лаптопа и набра адреса на компютъра на Грин, а после остави лаптопа на пода пред седалката на Мартино и й каза:

— Доминик, на твое място не бих ритал този компютър. Това доста ще ме разстрои.

Мартино каза на Килкъни как да излезе от града и той се качи на N12, националната магистрала, която минаваше западно от Париж през Нормандия и продължаваше чак до Брест. След като излезе на магистралата, Килкъни бързо започна да сменя шестте скорости на беемвето, като на моменти ускоряваше колата до над сто и петдесет километра в час.

Когато наближиха Дрю, от лаптопа се разнесе мелодичен звън.

— Какво пише? — попита Килкъни, без да откъсва поглед от криволичещия път.

Мартино погледна към лаптопа и каза:

— Получил е всичко.

Килкъни намали скоростта, отби от пътя и паркира; не се виждаха други коли. Взе лаптопа и видя, че Мартино му е казала истината. Написа бърз отговор на Грин, изключи лаптопа и го остави на пода.

— Колко ни остава още? — попита той, докато палеше мотора и натискаше газта.

— Около тридесет и пет километра.

— Разкажи ми за замъка на Лафит и ми опиши как изглежда мястото.

— Земите около замъка са доста обширни, хиляди акри — гори, пасбища, градини и речен бряг. Край пътищата се издига висок и гъст жив плет.

— Има ли огради или порти?

— Единствените огради са около пасбищата, заради конете. Лафит има голяма конюшня. Охраняваните порти са две — главният вход и този за прислугата.

— Кой ги пази?

— Има четирима пазачи на смяна по всяко време, броят им се увеличава, когато се организират големи приеми. Камери и сензори за движение са монтирани навсякъде из собствеността, а в самия замък са инсталирани алармени системи.

— Опиши ми сградите.

— Като влезеш през главния вход, ще минеш покрай малка къщичка. Обикновено там пази един човек. Като продължиш по пътя, ще видиш продълговато, ниско каменно здание отдясно — това са конюшните. Отляво има къщи и сервизни помещения. Охраната живее в една от тези сгради. Другите са за работниците, складови помещения и гараж за автомобилите на Лафит. Пътят свършва пред замъка.

— Разкажи ми за главната къща.

— Замъкът е отпреди Революцията. Оформен е като голямо Н. В централната част са общите помещения, в крилата са спалните, кухните и помещенията за прислугата.

Петнадесет минути по-късно Килкъни намали и отби от магистралата близо до Верньой-сюр-Арв, малко историческо градче край река Арв. Няколко километра преди него, отстрани на пътя се появи петнадесет фута висока стена от гъста зеленина.

— Това е границата на имението — каза Мартино.

Килкъни намали скоростта и огледа плета.

— Няма начин да се мине без резачка. Колко далече оттук е къщата на охраната?

— Мисля, че на малко повече от километър.

— Детекторите за движение ще ме засекат, преди да съм се приближил. Къде е главната порта?

— Все напред.

Пътят зави леко и Килкъни видя осветен отвор в живия плет. Отби по алеята и спря така, че лицата им да останат в сянката. Светлината от мощните фарове на беемвето полази по малката къщичка на портала, промуши се през бароковата желязна решетка и се плъзна по поддържаните ливади от другата страна.

— Какво правиш? — попита Мартино.

— Импровизирам — отговори Килкъни и отвори прозореца на колата.

Натисна клаксона и го задържа, докато от къщичката не излезе униформеният пазач. Той вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на фаровете, тръгна към беемвето и попита:

— Доктор Мартино, вие ли сте? — Беше разпознал колата, но не можеше да види кой е вътре.

Килкъни протегна ръка през прозореца и натисна спрея, който беше взел от спътницата си. Пазачът вдигна ръце към лицето си и се строполи на земята. Килкъни го завлече в къщичката, като задържа дъха си, за да избегне евентуалното замъгляване на сетивата от миризмата на химическия спрей. Взе пистолета на пазача — деветмилиметров глок — и провери пълнителя. Беше зареден. Вкара пълнителя, зареди един патрон в цевта и провери предпазителя, после натисна бутона, който отваряше вратата, и се върна в беемвето.

— Липсвах ли ти? — попита той Мартино, докато превключваше на скорост и минаваше през портата.

Тя се смръщи с отвращение. Коленете й бяха схванати, а прасците и стъпалата й бяха изтръпнали. Тя изругаваше всеки път, когато колата минаваше през неравност на пътя, тъй като белезниците се впиваха в нея като железен каиш.

— Изглежда почти както си го представях — подхвърли Килкъни, като подкара по главния път към имението.

Бяла дървена ограда опасваше хиподрума, а от другата й страна се издигаше дълга каменна сграда със заострен покрив. Поредица малки квадратни прозорчета нарушаваше монолитността на дебелите стени, а стряхата се извиваше в двойна арка над вратата на конюшнята. Отпред в неясната светлина се очертаваше масивната зидана фасада на замъка на Лафит.

— Това вдясно къщата на охраната ли е? — попита той.

— Да.

Килкъни изключи всички светлини на колата и зави по пътя, който водеше към къщата на охраната. Отби встрани от алеята зад голям подрязан храст и спря.

— Да не си мръднала — каза той, извади ключа от стартера и отвори вратата.

— Надявам се да те хванат, Килкъни — процеди Мартино с нисък и изпълнен със злоба глас. — Тогава ще ти отрежа топките и ще те накарам да ги изядеш, преди да умреш.

— И ти ще ми липсваш.