Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (71)

69
Доброволката

Джоун Акман се събуди от далечни изстрели. Сирачетата в палатките се разпищяха.

Още сънена, тя седна на сламената рогозка. Учуди се, че се беше събудила от някакви звуци. Джоун не бе спала две денонощия, откакто пристигна последната група бежанци — петдесет изнемощели деца от север, оцелели от кошмарния глад, който вече бе отнел живота на два милиона души в тоталитарната държава. За съжаление, както вече се бе случвало много пъти, не всички недохранени хлапета бяха оцелели по време на пътуването — някои от тях бяха умрели въпреки опитите да заситят мършавите им тела с храна и антибиотици.

Белите й дробове се изпълниха с мириса на разложение и смърт, надвиснал над лагера като зла поличба — постоянно напомняне за импровизирания крематориум на открито, използван, за да се предотврати разпространение на болестите. Мъртвите бяха много, а гробовете малко и труповете се разлагаха от топлината.

Джоун метна тънък халат на кокалестите си рамене, нахлузи сандали и къси джинсови панталони, които увиснаха на кльощавото й тяло, и тръгна към изхода.

Небето преди зазоряване над Северна Корея се сливаше с тъмните води на залива Кионги отвъд назъбените скали, които бяха източният край на лагера на УНИЦЕФ. Хладният бриз я блъсна в лицето и разроши дългите й побелели коси.

Джоун уморено огледа редиците от палатки и чакълената пътека, която лъкатушеше около лагера и изчезваше към скалистите хълмове на юг, откъдето прокънтяха изстрелите. Погледът й се спря на добре осветената демилитаризирана зона, ничията земя, разделяща Северна и Южна Корея.

По всяка вероятност комунистите отново нарушаваха примирието, навлизаха в Южна Корея и стреляха с пушки, както бяха направили преди месец, прогонвайки мнозина от местните доброволци. Но тя бе отказала да изостави децата, за разлика от десетината други работници на УНИЦЕФ от Съединените щати и Европа. Един по един те напуснаха лагера, когато положението се влоши и непрекъснато намаляващите запаси налагаха възрастните да се хранят само веднъж на ден, за да има какво да ядат изнемощелите деца. Много от колегите й не издържаха на месеците принудителни пости и се предадоха пред потребността да ядат повече от дневната дажба — чаша ориз, няколко хапки сухо говеждо и витамини. Те заминаваха към границата, стискайки в хилавите си ръце документите, които щяха да им позволят да преминат в Южна Корея. А след това не можеха да се върнат без входни визи, за които понякога се чакаше месеци.

Но Джоун издържа не само защото тялото й се бе приспособило да функционира с много по-малко храна от необходимото, но и защото знаеше, че без нея лагерът за бежанци ще бъде закрит и ще бъде спряна помощта, която УНИЦЕФ оказваше в това кътче на Северна Корея. Тя трябваше да отстоява каузата, така както бе правила много пъти в други части на света — Централна Америка, Босна, Сомалия, Заир, Хаити — имена на картата, които в съзнанието на петдесет и пет годишната доброволка извикваха образи на изнемощели деца с подути от паразити кореми, мухи, които тормозят умиращи бебета, и смрад на горяща плът от крематориумите на открито.

В далечината прозвучаха сирени, отекнаха още няколко изстрела, после отново настъпи тишина. Само сираците продължаваха да плачат.

Корейските доброволци се втурнаха към палатките, за да успокоят децата. Джоун се присъедини към тях, стигна до най-близката палатка, грабна газената лампа, окачена на дървото пред входа, отметна встрани брезента и влезе. Мъждукащият пламък освети две редици рогозки, на които лежаха десетина деца на възраст между шест и десет години. Три момичета пищяха и ококорените им очи трескаво оглеждаха тъмната палатка. В ъгъла се бяха сгушили още няколко деца и плачеха, а в сънените им очи се четеше неописуем ужас.

Джоун се опита да запази хладнокръвие. Някои от тези деца бяха станали свидетели на канибализъм вследствие на дълго гладуване. Две момичета бяха видели как родителите им убиват братчето им след седмици глад. Местните полицаи ги бяха застреляли пред дома им и бяха изпратили децата в сиропиталище. Момиченцата напомняха на Джоун за нея и сестра й, които бяха израснали в приют, след като родителите им бяха починали при катастрофа.

— Успокойте се — каза тя на корейски, който бе научила през двете години, докато работеше за УНИЦЕФ в региона. По време на трийсетгодишната си работа в тази организация за помощ Джоун бе научила и испански, босненски и различни африкански езици. — Изстрелите се чуха отдалеч. В безопасност сме.

Думите й не подействаха. Децата продължиха да плачат.

Тя реши да изпее песничката, на която учеше всички деца в занятията по английски език. Допря длани, наложи си да се усмихне и запя:

— Ако си щастлив и го знаеш, плесни с ръце.

Плесна два пъти с ръце.

— Ако си щастлив и го знаеш, плесни с ръце.

Джоун отново плесна с ръце. Едно от момиченцата се усмихна и се присъедини към нея.

— Ако си щастлив и го знаеш, лицето ти ще го покаже.

И момиченцето плесна с ръце, но никой друг не го последва.

Бяха толкова уплашени, че не им се пееше. Джоун реши да извади безотказното си оръжие.

— Чакайте малко — каза тя, втурна се навън, отиде в палатката си, грабна едно от пликчетата с бонбони, които бе получила предишната седмица, и се върна при децата.

Джоун използваше бонбоните не само за да успокоява децата, но и като източник на въглехидрати. Номерът бе успял преди петдесет години в едно сиропиталище в Лондон и трябваше да има ефект и сега. Всеки път се учудваше на готовността на децата да направят всичко, за да получат бонбон.

— Заповядайте — каза Джоун и седна в средата на палатката. — Вземете си.

Трите момиченца спряха да плачат и се вторачиха в шареното пликче на земята. Децата в ъгъла също престанаха да хлипат.

— Елате — каза тя и им махна, после разопакова бонбон, сложи го в устата си и затвори очи. — Ммм! Вкусно!

Малчуганите се спогледаха, облизаха устни и посочиха бонбоните.

— Искам всички да си легнете. Тогава всеки ще получи бонбон.

Децата се подчиниха и насядаха по рогозките си, а Джоун разпредели бонбоните.

— Изяждате ги и си лягате, нали?

Децата кимнаха едновременно. Погледите им бяха приковани в пликчето.

— Ако до закуска не чуя шум, ще получите още.

Джоун излезе от палатката и се запита дали щеше да върши работата си добре без това крайно необходимо помощно средство.

Тя окачи газената лампа пред палатката на децата, погледна към демилитаризираната зона и се намръщи.

Севернокорейците продължаваха да правят нощни учения и използваха тежка артилерия и танкове, които разпръскваха облаци от прахоляк към осеяното със звезди небе.

И тогава чу викове и размяна на гневни думи откъм голямата палатка с провизии в средата на лагера.

Тя хукна покрай доброволците, мина край резервоарите с вода, тоалетните и голямата палатка, която й служеше за класна стая, и забеляза три военни джипа, камион и четирима войници, охраняващи превозните средства. Светлокафявите им униформи контрастираха на широките им черни колани, ботуши и каски.

— Какво става? — извика Джоун. — Къде е командирът ви?

Пазачите насочиха оръжията си към нея. От палатката излезе млад офицер, следван от десетина войници, които носеха чували с ориз.

— Провизиите се конфискуват от народната армия! — извика офицерът и размаха пистолет.

Един от доброволците, севернокореец на годините на Джоун, чието семейство бе измряло от глад, се приближи до войниците.

Джоун протегна съсухрената си ръка към него и прошепна:

— Аз ще се оправя с тях, Хън. Теб ще те убият, но мен няма да се осмелят да докоснат.

Джоун знаеше, че както в Сомалия и в Босна, нейният дипломатически имунитет вероятно не означава много. Но тя имаше по-голям шанс от местните жители. Войниците едва ли биха я наранили, защото Джоун беше единствената причина лагерът за бежанци още да съществува. А това означаваше, че потокът от чуждестранни помощи няма да спре.

Хън Ил Су погледна въоръжените войници и бавно отстъпи.

— Това е за децата! — извика Джоун, като в същия миг позна офицера — полковник Сонг Дае Мион, когото преди месец бе хванала в опит да отвлече четиринайсетгодишно момиче.

Войниците бяха от севернокорейската редовна войска и охраняваха голяма сграда на няколко километра на запад в планинската верига Молак.

— Зверове! — изкрещя Джоун. — Вие сте глутница зверове!

Въоръжените пазачи я хванаха и я задържаха, докато другите товареха храната в камиона. Мион се качи до шофьора в единия джип и намигна.

— Благодаря за гостоприемството. Утре ще минем да вземем някоя девственица.

Джоун присви очи от гняв.

— Стой далеч от децата ми!

Слабото му лице се изкриви в усмивка, разкривайки пожълтели зъби. Полковникът посочи демилитаризираната зона.

— Времената се менят. Скоро империалистите на юг ще бъдат принудени да върнат земята, която преди половин век откраднаха от корейския народ.

— Защо ви е? За да я превърнете в лагер на смъртта като този?

Усмивката му замръзна.

— Страхотни войници сте, няма що! Да крадете от деца! — Джоун се изплю към джипа. — Махайте се от очите ми!

Мион посегна към оръжието си, но не го извади, а се вторачи гневно в нея. Тя го гледаше със същото предизвикателно изражение, с което в Сомалия бе спасила десетина деца от група въоръжени главорези.

Мион направи знак на шофьора да тръгва. Военният конвой потегли. Фаровете прорязаха прахоляка, разпръскван от гумите. Корейските доброволци с мълчаливо примирение се заловиха със задачите си.

Джоун не помръдна. Очите й бяха приковани в здрача. Тя се питаше какво я бе довело в това затънтено място, при този гинещ народ, където войници крадяха от устата на гладуващи деца и гладът тласкаше хората към канибализъм, безумие и в крайна сметка към ръба на адска пропаст. Около нея всеки ден умираха деца. Медицинските запаси намаляваха с увеличаването на бежанците в лагера.

Тя си бе задавала този въпрос милион пъти, докато стоеше под небето сред някой изтерзан народ, носеше кофи с вода в Никарагуа, за да предотврати разпространението на холера сред децата, държеше в ръцете си заразено бебе в Заир, чиято майка умираше от СПИН, помагаше на лошо екипираните лекари да ампутират ръцете на петгодишно момченце в Афганистан, което бе взело руска мина, и утешаваше сираци в Босна след сръбска атака с миномети.

Джоун стисна в юмруци кокалестите си пръсти, когато войниците се скриха зад завоя на черния път. Отговорът неизменно беше един и същ. Правеше го заради децата и както винаги, правителствата на западащите страни продължаваха да отричат фактите, защото се срамуваха да признаят публично провала на администрациите си. Цената бяха стотици хиляди невинни жертви. Преди три дни последният кораб с провизии на УНИЦЕФ бе принуден да се върне заради обвинение в шпионаж.

Шпионаж!

На борда нямаше нищо друго, освен ориз, консерви и медицински материали, дарени от благотворителни организации в Съединените щати. Правителството в Пхенян предпочиташе да умори от глад децата, отколкото да признае публично катастрофата, до която десетилетията комунизъм бяха довели Северна Корея и народът живееше в ярък контраст с икономически силния си южен брат.

В ръцете на един от доброволците плачеше тригодишно момиченце. Джоун погледна подутия му от паразити корем — същия като на много други деца, които бяха пристигнали с надежда за живот, а свършваха като гориво за крематориумите.

— Това е извратено, Хън — каза тя.

— А в останалата част от страната положението е още по-лошо — отговори кореецът. — На север има канибализъм. Хора ядат хора, защото няма храна.

Джоун се вторачи в набръчканото лице на ниския и набит кореец. Вече бе чувала слухове, но не вярваше, докато не започнаха да пристигат деца без крайници. Отначало Джоун помисли, че са станали жертва на противопехотни мини, но после осъзна истината. Крайниците им бяха отрязани от гладни северняци.

В онзи ден тя не спря да повръща.

Джоун бавно се обърна и влезе в палатката си. Кръвта във вените й кипеше, челото й пламтеше от чувство на безсилие. Гладът можеше да бъде облекчен само ако твърдоглавите управници в Пхенян отново разрешат помощите от чужбина да влизат безпрепятствено в страната, както стана преди година, след наводненията. Но тогава бе засегнат самият Пхенян, а и военните бяха гладни.

Далечният тътен продължаваше. Активността на север от демилитаризираната зона се засилваше, докато над скалите на изток проблясваха пурпурни и оранжеви лъчи и обливаха ничията земя в бледи оттенъци.

Джоун огледа демилитаризираната зона с бинокъл, забравен предишния месец от един войник. На тясното пространство бяха разположени стотици хиляди севернокорейски войници.

Тя внимателно разгледа територията от морето до голямото струпване на войски на запад, които се срещаха с дългите и широки пехотни колони, идващи от север, и изчезваха към планинската верига Молак.

Джоун остави бинокъла. През годините, прекарани там, тя се бе разхождала няколко пъти в планината с джипа си, който използваше рядко, за да пести гориво. Ако се наложеше, щеше да натовари палатките, провизиите и децата и да ги отведе оттатък планината. В задната част на лагера имаше автобус. Резервоарът му беше пълен, а зад палатката й имаше ръждясал контейнер с още четиристотин и петдесет литра — достатъчно, за да направи няколко тура и да извози всички.

Джоун веднага започна да издава заповеди на доброволците. Лагерът трябваше да бъде подготвен за незабавна евакуация. Децата трябваше да бъдат защитени… по някакъв начин.