Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (6)

4
Адвокатът

Уилям Гибънс беше разумен и съветваше клиентите си да бъдат консервативни, да избягват излишните рискове и да се застраховат юридически на всяка крачка. В цялата си практика като адвокат той не бе срещал по-предпазлив човек от себе си, докато не се запозна с Брус Тъкър.

Разговорът им беше кратък, предимно защото Мортимър Фокс бе определил ясно ролята, която Тъкър щеше да играе след неговата смърт. Гибънс му даде достатъчно пари, за да намери Моника Фокс в Италия. Даде му и запечатан плик, съдържащ поредица от букви и цифри — втората половина от парола за тайна директория, съхранена в мрежа, известна само на Мортимър Фокс и на дъщеря му. Дълго време Гибънс се бе страхувал от мисълта, че ще трябва сам да отвори плика и да научи паролата след смъртта на Фокс. Но преди шест месеца се бе появил Брус Тъкър, бе спечелил доверието на магната и сега тази отговорност беше негова, както и задачата да открие Моника.

„По-добре той, отколкото аз“ — помисли Гибънс, докато наблюдаваше как Тъкър се качва в такси, което щеше да го закара на летището. Беше му запазил билет за Рим с престой във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Защо Вашингтон? — бе попитал Гибънс.

— Искам да посетя стар приятел, който може да ми помогне да я намеря.

— Някой от ЦРУ?

— Да.

— Какво има в куфарчето?

Тъкър му бе дал малко куфарче, което трябваше да бъде отворено, в случай че не се върне от мисията.

— Запечатани пликове със завещанието ми и финансови документи. И резервното ми оръжие.

— Пистолетът, с който си стрелял в Москони Сентър?

— Да. Благодаря, че се погрижи за бъркотията с полицията.

— Това е едно от нещата, за които адвокатите ги бива. Полицаите можеше да поискат да видят оръжието, за да сравнят гилзите с намерените.

— Между другото, пликовете трябва да останат затворени, докато умра.

— И за това ни бива.

Двамата бяха си стиснали ръцете.

„Заминава“ — помисли Гибънс, когато таксито се вля в уличното движение и се отправи към магистралата.

Той погледна часовника си. Закъсняваше за следобедната си среща. Първо щеше да отиде в кантората и да прибере в сейфа документите на Тъкър, а после…

Нещо се заби в гърба му.

— Имам пистолет. Не мърдай и не се обръщай — заповяда женски глас с азиатски акцент.

Гибънс се вцепени. До тротоара спря седан. Задната врата се отвори.

— Качвай се — каза жената и го сръга с пистолета.

— Какво искате от мен? — попита Гибънс и седна в средата на задната седалка до мускулест мъж на четирийсет и няколко години, който гледаше напред, без да му обръща внимание.

Адвокатът погледна към отворената врата и най-после видя похитителката си — красива жена с азиатски черти.

— Винаги получавам онова, което искам — каза тя, седна до него, затвори вратата и извади малък радиопредавател. — Хванах го.

— Ние следим Тъкър — отговори й някой.

— Не го изпускайте. По-късно ще ви настигнем — рече жената и прибра предавателя, сетне потупа шофьора по рамото. — Към къщата. Господин Гибънс и аз имаме много специална среща.