Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (23)

21
Човекът паяк

Корабчето се движеше на юг. Брус Тъкър погледна разпенената диря след него, после отдалечаващото се пристанище на Неапол и се обърна напред към черното петно на хоризонта.

Капри.

Имаше два начина да стигне до острова. Единият беше на борда на ферибот, превозващ туристи през деня. Лесно можеше да стане един от тях — къси панталони, фланелка, шапка и слънчеви очила — и да прави снимки с фотоапарат или да зарови лице в пътеводител. Можеше да си запази стая в хотел и да вземе такси за обиколка или да се качи на въжената линия. Но така щеше да се изложи на риск от разкриване от екипите за наблюдение не само на ЦРУ, но и на Жарко. Колкото и да беше добър, Тъкър не си позволяваше да подценява уменията на противника. Докато работеше за ЦРУ, той бе видял как множество талантливи агенти се провалят, защото бяха подценили врага.

„Както аз подцених Жарко.“

Усети вкуса на солта от водните пръски, които приятно охлаждаха тялото му. Той беше по бански заради предстоящото плуване.

Алтернативният начин да стигне до Капри беше в стила на морските пехотинци — през нощта. Тъкър нае моряк, който не задаваше въпроси, докато превозваше загадъчния си пътник до другата страна на острова, далеч от Марина Гранде и Марина Пиколо.

Тъкър го намери, когато обикаляше рано вечерта местните барове на пристанището. Не беше трудно да открие подходящ човек сред загорелите от слънцето лодкари. Видя го в дъното на бар „Пескадорес“. Едрият моряк Салацио бе загубил целия ден, за да ремонтира лодката си, вместо да разхожда туристи, не бе изкарал нито грош и беше ядосан.

Салацио мигновено се възползва от възможността да компенсира загубата и не обърна внимание на необикновената молба, когато Тъкър му предложи достатъчно пари, за да не работи до края на седмицата.

Островът бавно се уголемяваше и в далечината заискриха малки светлинки.

Тъкър се загледа към хълмовете. Там някъде живееше Моника Фокс. В непромокаемата си раница носеше подробна карта на Капри. Беше я използвал не само за да намери къщата на Моника, но и да планира маршрута си дотам. Но първо трябваше да изкатери крайбрежната скала на осемстотин метра от дома й.

Чувстваше се малко стар за неща, които не бе правил, откакто бе напуснал морската пехота. Бе поддържал формата си, защото това беше задължително изискване в охранителния бизнес. Но бягането и вдигането на тежести не бяха подготовка за катерене по скали, особено нощем.

„Това е като карането на велосипед. Никога не се забравя“ — помисли той.

Салацио бе насочил лодката към необитаема част на острова, в опасна близост до рифовете, които се сливаха с варовиковите образувания, водещи към отвесната скала.

„Само малко плуване и после кратко катерене.“

Голямата му раница бе побрала не само черните дрехи, които щеше да облече, след като преплува няколкостотин метра в топлото и солено Средиземно море, но и оръжията, купени в Рим, два прибора за нощно виждане, екипировка за катерене и плуване за Моника Фокс и за него и други необходими неща. Тъкър бе приготвил и шнорхел и плавници за новия си принципал.

Салацио умело избягваше рифовете. През деня подводните скални образувания се виждаха ясно в кристалночистите води, но нощем той разчиташе на прибоя и на белите гребени на вълните, когато се разбиваха в скалите.

— Провървя ти, тази нощ има луна — бе казал морякът в „Пескадорес“. — Иначе трябваше да чакаме зората.

Тъкър погледна тъмните води и отвесната варовикова скала насреща и изведнъж почувства, че не му е провървяло чак толкова много.

— След петнайсет метра, синьор! — извика Салацио и Тъкър нахлузи плавниците.

Той бе платил на моряка и му бе обещал два пъти повече на връщане. До четирийсет и осем часа щеше да намери Моника Фокс, да се свърже със Салацио да ги вземе и да се върнат на континента. Имайки предвид обещаните пари, Салацио го увери, че ще се появи веднага щом му се обади.

Екипиран с водолазната маска и шнорхела и с раницата на гърба, Тъкър скочи от кърмата.

Водата мигновено го смрази и му напомни за дните в морската пехота. Той се примири със студа, както бе правил тогава. Морето бе изстинало през нощта, когато слънцето не го топлеше. Но Тъкър бе убеден, че ще издържи на студа, докато се добере до брега и се изсуши.

Той заплува, вслушвайки се в заглъхващото бръмчене на лодката, която се връщаше към континента.

Запали подводно фенерче и освети в жълто водите, пое дълбоко въздух и се гмурна.

Дълбочината беше три-четири метра. На скалистото дъно се събраха риби. Тук-там рифовете се извисяваха почти до повърхността. Тъкър се спусна на около метър и половина и започна да се провира между тях. От време на време се издигаше, за да поеме въздух, но незабавно се връщаше долу, където морето беше спокойно и нямаше опасност някоя вълна да го блъсне в рифовете.

Всъщност той можеше да улесни операцията, ако бе използвал една от двете кислородни маски, които бе купил. Към всяка от тях имаше малък резервоар с кислород за десет минути. Но тези маски бяха само за дълъг престой под водата в извънредни ситуации.

Пет минути по-късно Тъкър вече се приближаваше до отвесната скала.

Отвори раницата, извади малка кърпа, съблече се и се изсуши, търкайки силно измръзналата си кожа, за да ускори кръвообращението. После облече черна фланелка с дълги ръкави, панталон и чорапи и обу алпинистки ботуши. Накрая затъкна зиг зауера в колана си, а валтера — в чорапа до левия глезен.

Скри двата водолазни екипа под скален перваз. Ако всичко минеше по плана, той се надяваше да намери Моника в дома й, да я убеди, че я грози опасност, да получи някои отговори и после да я заведе в Неапол, откъдето да уреди транспорт до Щатите.

Знаеше от опит, че нещата невинаги вървят по плана, затова разчиташе на способността си да импровизира.

Тъкър извади от раницата пластир и започна да увива дланите и пръстите си, за да ги предпази, докато се катери.

Угаси фенерчето, сложи си прибора за нощно виждане, включи го и се огледа. Захранваната с батерия система усили наличната светлина и нощта се превърна в палитра от нюанси на зеленото. Вършеше добра работа — все пак бе платил за него повече от четиристотин долара.

Той уви около дясното си рамо въже, дебело десет милиметра и достатъчно яко, за да издържи пет пъти повече от теглото му, и метна раницата на гърба си.

„Мигът на истината“ — помисли Тъкър и застана под почти отвесната скала.

Разкърши раменете и врата си, затвори очи и си представи как ще се изкатери, припомняйки си дните, когато изкачваше планината преди закуска.

Подскочи и с дясната ръка се хвана за оголен корен, а с лявата се вкопчи в пукнатина в скалата и започна да се изтегля нагоре.

„Навремето изглеждаше много по-лесно“ — помисли той, когато ръцете му се разтрепериха.

През следващите трийсет минути Тъкър бавно, но равномерно се катереше сантиметър по сантиметър. Тялото постоянно напомняше за възрастта му, затова движенията му бяха предпазливи. Някога, малко преди да отиде в ЦРУ, той беше като Човека паяк и можеше да се изкатери по всяка стена.

Облян в пот и обзет от желание да се потопи в хладното море, Брус Тъкър се движеше умело. Предишният ритъм постепенно се завръщаше. Контролирайки дишането си, той редуваше ръцете и краката и си проправяше път нагоре.

Стигна до малък скален перваз, вкопчи пръсти в ствола на дърво, растящо под ъгъл във варовика, и внимателно стъпи на хоризонталната издатина, изпробвайки здравината й. Варовикът беше непредсказуем и лесно можеше да се пропука, но первазът не помръдна под тежестта му.

Тъмнозелените води на Средиземно море се простираха до Неапол, чийто светлини блещукаха в далечината. Тъкър свали прибора за нощно виждане, за да пести батериите, затвори очи и усети как бризът охлажда лицето му.

„Трябваше да взема ферибот и после такси.“

Той въздъхна. Параноята винаги го бе принуждавала да взема крайни решения. Но от друга страна, това бе запазило живота му много пъти.

След няколко минути отново си сложи прибора, погледна нагоре и прецени, че е изминал половината разстояние. Освен това реши, че оставащата част ще бъде по-трудната, защото скалата бе наклонена навън и рискът да падне се увеличаваше.

Бе дошъл моментът да използва осигурителното въже, тъй като по силата на гравитацията тялото му щеше да се отдели от скалата.

Тъкър посегна към инструментите в колана си, извади чук и клин и потърси най-доброто място да го забие за максимална здравина.

Той избра улей между две издатини, опря дванайсетсантиметровия титаниев клин в средата и започна да го забива с надеждата, че свистенето на вятъра и ревът на морето ще заглушат шума. После взе въжето, провря го през кръгчето на върха на клина и дръпна силно няколко пъти, уверявайки се, че е стабилно забит във варовика.

После завърза единия край на въжето от дясната страна на предпазния си колан, а другия прикрепи към зъбчато колело и го отпусна малко. Ако падне, ще се спусне само на няколко сантиметра. Докато се катери, механизмът автоматично ще му отпуска още въже, но ще се блокира, ако сензорът за гравитация регистрира бързо падане.

Тъкър продължи нагоре, като контролираше дишането си, за да поддържа ритъма. Раменете и краката му пламнаха от напрежението и пръстите го боляха, докато се вкопчваха в пукнатините, за да се повдигне и закрепи.

След десетина метра той заби втори клин и нагласи въжето на зъбчатото колело на нова позиция.

Продължи да се катери, както преди много години, като безмълвно благодареше на волята си да запази добрата си форма.

След около пет минути Тъкър стигна до горния ръб на скалата, прехвърли крак и се изтласка горе.

Претърколи се на малка поляна с форма на полукръг. Наоколо не се виждаха къщи или път, точно както бе показало предварителното му разузнаване.

Тъкър седна за няколко минути, нормализира дишането си, отпусна мускули и избърса потта от челото си.

Сетне откачи въжето от колана си, издърпа го, нави го и го остави на земята. Накрая разкопча предпазния колан, свали раницата от гърба си и смени ботушите с маратонки.

Взе въжето и раницата и тръгна покрай ръба на пропастта. Погледна морето — далечният прибой блестеше на лунната светлина. Изпита гордост.

„Не беше зле за старо момче.“

Тъкър избра голямо и дълбоко вкоренено дърво, достатъчно яко да издържи тежестта на двама души, и уви около ствола единия край на въжето. Пътят надолу щеше да бъде много по-лесен.

Извади документите на името на Стивън Смит и достатъчно пари за два дни. Смяташе, че няма да остане по-дълго на острова. Тъкър мразеше островите. Те ограничаваха придвижването. Той остави в раницата другите пари, втория комплект документи за самоличност, както и тези за Моника, и клетъчния телефон и я скри под навитото въже до ствола на дървото.

Навлезе в гората на север от полянката и забави крачка. Дори през прибора гората изглеждаше мрачна — предимно сенки в тъмнозелено. Клоните блокираха по-голямата част от лунната светлина.

Движейки се успоредно на брега — посока, която щеше да го отведе до целта, той вървеше безшумно и предпазливо. Не можеше да си позволи да го разкрият сега, когато се намираше толкова близо до дома на Моника Фокс. Трябваше да бъде внимателен и да предположи, че тя е под наблюдение. Щом Тъкър бе намерил толкова лесно координатите й, същото можеше да е направил и Жарко.

Зелени светлини.

В очилата просветна яркозелен оттенък, процедил се през тъмните очертания на дърветата и храстите.

Светлини.

Тъкър стигна до края на гората, наведе се и надникна през шубраците. Малки варовикови блокчета водеха до едноетажна къща с каменно огнище вляво и тераса с големи остъклени плъзгащи се врати.

В къщата се движеха фигури. Зеленикавите им силуети се обляха в ярка изумрудена светлина, която предизвика болка в зениците на Тъкър.

Той махна очилата и ги закачи на колана си, сетне потърка очи и изчака, докато се приспособят към мрака.

Светът постепенно възвърна цветовете си. Жълтата светлина от къщата хвърляше меки отблясъци върху полянката и избледняваше към скалата. Тъкър проследи с поглед редицата дървета в южната част, като в същото време наблюдаваше да не би някой да излезе от къщата.

Постройката бе измазана с хоросан, напукан на много места, и се нуждаеше от ремонт. Отпред бяха паркирани два еднакви черни седана.

Стомахът му се сви. Тези коли бяха съмнителни, особено когато бяха еднакви. Като специалист по безопасността той винаги избираше различни по цвят коли за кортежите, за да не привличат внимание.

Пред автомобилите стояха двама мъже и очевидно наблюдаваха околността.

Моника Фокс имаше компания и ако предположенията на Тъкър бяха правилни — неканена.

Той рискува, излезе от гората и пробяга шестте метра до страничната част на къщата, като в същото време извади зиг зауера, завинти заглушителя и стисна оръжието с две ръце.

Освободи предпазителя, допря гръб до стената, запромъква се бавно и спря до прозореца, през който струеше светлина.

Той погледна крадешком, убеден, че отвътре не могат да го видят.

В стаята енергично работеха трима мъже, средни на ръст и недотам успешно облечени като туристи. Двама изсипваха кашони и преравяха съдържанието им — кафяви пликове, а третият тракаше на клавиатурата на компютъра. Всички действаха мълчаливо и методично, докато претърсваха къщата.

„Къде е Моника? Дали я разпитват на друго място?“ — запита се Тъкър.

Това можеше да се очаква. Хората, които се бяха добрали до Мортимър Фокс, бяха успели да я открият преди него.

Появи се четвърти мъж — малко по-възрастен от останалите и в светлокафяв костюм. В дясната си ръка държеше голям метален куфар.

Тъкър долепи ухо до дървената рамка на прозореца.

— Намерихте ли нещо? — попита по-възрастният мъж.

„Американци — помисли Тъкър. — Копелетата са американци.“

Мъжът пред компютъра поклати глава.

— Казах ти, че вече претърсихме навсякъде.

— Претърсете отново и отново. Трябва да е някъде тук. Продължавайте да търсите. Обърнете всичко, ако трябва, но го намерете!

Мъжете измърмориха нещо, а шефът им излезе на задната веранда.

Тъкър отново се запромъква покрай стената, стигна до ъгъла и чу, че шефът щракна ключалките на куфара.

Приклекна и подаде глава зад ъгъла, видя какво прави мъжът и пак се дръпна назад. Беше озадачен.

Непознатият използваше мобилно комуникационно устройство, каквито имаха специалните агенти, за да докладват, докато изпълняват мисия, без да се страхуват, че емисията ще бъде прекъсната. Това устройство не само кодираше съобщенията, но и постоянно сменяше честотите, за да не може да бъдат засечени. Освен това бе предназначено за работа чрез връзка със сателитна система в геосинхронна орбита. Съобщението се приемаше от друго такова устройство, снабдено със същия декодер и честотен превключвател, който отговаряше и затваряше комуникационната верига.

Военните предпочитаха това мобилно сателитно средство за комуникации, но в ЦРУ го избягваха. Те предпочитаха да общуват чрез мрежа от чужденци, шпиониращи за тях, контролирани от агенти на ЦРУ. Щом някаква разузнавателна информация стигнеше до станцията, местният шеф на ЦРУ използваше компютризирана система, свързана със сателитна антена на покрива на тайната квартира — в някои случаи американското посолство — и я предаваше до Лангли. Същата връзка се използваше от посланика и от персонала му за секретни комуникации с Вашингтон.

Тъкър предположи, че мъжете в къщата са или военни, или от Агенцията за национална сигурност.

Той изтръпна. Тази свръхсекретна структура не само подслушваше радиовълните и комуникациите в целия свят, но и отговаряше за оперативния контрол върху разузнавателната мрежа за събиране на сигнали на американското правителство, включваща Пентагона, ФБР и ЦРУ. С други думи, всяко секретно съобщение, изпратено от военните, ФБР, ЦРУ или дипломатическата общност, се контролираше от Агенцията за национална сигурност. Те дори осигуряваха безопасни комуникации до жизненоважни области на националната сигурност като ядрени подводници и ракетни силози. Отскоро агенцията бе повела борба срещу хакерите, които нарушаваха протоколите за комуникациите, охранявани от нея.

Тъкър винаги се бе учудвал, че толкова много власт е съсредоточена в една-единствена структура. Историята изобилстваше от примери как концентрацията на власт води до злоупотреба с тази власт.

Той отново рискува и погледна. Непознатият беше с гръб към него, имаше слушалки на главата и шепнеше нещо в малък микрофон. Тъкър би дал всичко, за да може да чуе разговора.

Намръщи се, промъкна се обратно до предната част на къщата, увери се, че пазачите още са до колите, долепи се до прозореца и започна да наблюдава как тримата мъже всяват хаос в дома на Моника Фокс.

— На Джак сигурно му дърпат ушите в момента — каза единият и кимна към задната част на къщата.

Онзи пред компютъра сви рамене.

— Той оплеска нещата. Сутринта кучката се изплъзна през пръстите му.

— И загубихме Марк.

— А жената едва не простреля горкия Джими в оная работа.

— Кой би допуснал, че красивата госпожичка ще офейка?

— Джими ще се оправи. Поне успяхме да почистим, преди да довтасат ченгетата.

— Къде ли е тя сега?

Мъжът пред компютъра отново сви рамене.

Двамата продължиха да работят, без да разговарят.

Тъкър присви очи. Тези типове се бяха опитали да отвлекат Моника, но тя бе успяла да избяга. Това означаваше, че вероятно се крие някъде в Капри. Хората от АНС сигурно контролираха острова и щяха да я забележат, ако се опита да се качи на някоя лодка. А може би имаха моторници и обикаляха в района. Като се замисли за това, Тъкър се изненада, че бе успял да се промъкне незабелязано. Може би му бе провървяло. Или мракът го бе скрил. Или агентите на АНС ставаха немарливи. В края на краищата те не бяха успели да хванат сама жена, бяха „загубили“ някой си Марк, а друг бе прострелян в слабините от Моника.

Тъкър беше съгласен с агента, който ровеше в кашоните. На шефа им определено му дърпаха ушите.

Но защо АНС се бе забъркала в тази история? Той си спомни, че „Фокском“ има големи правителствени поръчки, включително и от АНС. Дали секретният файл на Фокс бе свързан с тази агенция? И къде би потърсила помощ Моника Фокс? АНС щяха да знаят, ако се бе обадила в най-близкото консулство или посолство, тъй като контролираха комуникациите. Може да е отишла в местната полиция.

Тъкър реши, че Моника вероятно не е там. Тя беше емигрант в Италия и местната полиция би се свързала с американското посолство, информирайки АНС за местонахождението й, а те очевидно още не го знаеха.

Щом не бе отишла в посолството или в полицията, къде можеше да е? Дали се криеше в някой хотел?

Тъкър отхвърли и това. АНС сигурно имаха информатори в хотелите на острова.

„Може би е при приятел?“

Той реши, че тази идея е най-приемлива. През годината, която бе прекарала в Капри, Моника Фокс несъмнено си бе намерила приятели и явно с някого от тях бе станала достатъчно близка, за да потърси убежище в такъв момент.

Това означаваше също, че Моника едва ли би се доверила на непознат като Брус Тъкър. Тя може би вече знаеше за смъртта на баща си след неуспешния опит за отвличане. Дали се бе свързала с Уилям Гибънс, преди да бъде отвлечен? Ако беше така, Гибънс вероятно я е предупредил за Тъкър — за специалиста, който баща й бе изпратил да я охранява и да я върне в родината. Но може би Моника не се бе обадила вкъщи по същата причина, поради която Тъкър бе избягвал да се свърже с Гибънс след първата им и единствена среща — телефонът вероятно се подслушва. Щом Моника Фокс беше достатъчно умна да избяга от засадата и да се крие от тях цял ден в относително малък район, тогава е съобразила да не звъни на Гибънс.

За миг Тъкър се запита дали тя изобщо се нуждае от закрилата му. Досега успешно се бе справила сама.

Но това не беше достатъчно. Тя не беше професионалист и все някога щеше да допусне грешка. Пък и изглежда не разполагаше с много пари. АНС сигурно наблюдаваха банките, автоматите и местата, където Моника можеше да отиде. И колко време щеше да издържи така? Все някога ще бъде принудена да се покаже, а АНС щяха да чакат и да бъдат готови…

Неочаквано го заслепи силен лъч. Обърна се, хвърли се на земята и се претърколи, за да избяга от светлината.

— Хей! Стой!

Тъкър приклекна. Мъжът с фенерчето бръкна в сакото си.

Тъкър се прицели, но не в гърдите, а в краката му. В края на краищата АНС бяха от неговата страна, макар че в момента не изглеждаше така.

Стреля веднъж.

Агентът извика, хвана се за крака и падна на земята.

Тъкър хукна към дърветата. Бе позволил на мислите си да го разсеят. Пазачът вероятно бе извършвал рутинната си обиколка и го бе забелязал.

С периферното си зрение видя, че вторият пазач се приближи до ранения си колега.

Тъкър влезе в гората, спря и си сложи прибора за нощно виждане.

В мрака отекна изстрел. Куршумът долетя отляво и профуча през короната на дървото до Тъкър.

Отляво? В това нямаше логика. Вторият пазач се намираше вдясно от него.

Той се обърна и с изненада видя как от задната част на къщата изскочи човек, който се втурна към него.

Шефът.

Разбира се! За разлика от пазачите новобранци опитният им водач бе реагирал без предупреждение и първо бе стрелял, а после щеше да задава въпроси.

В мрака отекна втори изстрел и кората на друго дърво стана на трески.

Тъкър побягна навътре в храстите, но избра различен маршрут от онзи, по който бе дошъл, защото искаше да го запази в тайна.

Канонада от изстрели на ловджийски пушки го стресна. После се разнесоха викове на агония и пукот на пистолети.

Ловджийските пушки не стреляха по Тъкър, а по хората от АНС.

„Какво става? Кой стреля по тях?“

Който и да беше, Тъкър нямаше намерение да остане и да разбере. Трябваше да се измъкне, да се концентрира и внимателно да обмисли информацията, която бе научил.

Пък и стрелбата щеше да привлече внимание и да докара полицията в тази затънтена част на острова. А екипът на АНС нямаше да е доволен от това.

Стрелбата спря внезапно, както бе започнала. Забръмчаха двигатели на коли. Чу се изсвирване на гуми. Тъкър беше познал — агентите на АНС изчезваха, без да се интересуват кой бе стрелял с ловджийските пушки.

А може би бяха убили стрелците.

Или те бяха предпочели да се изтеглят, когато са видели въоръжените мъже.

При всички случаи Тъкър трябваше да се махне веднага. Той ускори крачка, прескачайки пъновете. Погледна през рамо, но не видя светлини на фенерчета.

Вдясно се чу шум — някой стъпваше по сухите клонки. Но Тъкър така и не успя да се обърне.

Ударът беше силен. Зад лявото ухо.

После всичко потъна в мрак.