Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (41)

39
Ад

Доналд Бейн раздели хората си на пет екипа по трима и ги разположи по периметъра на изоставения склад, последният в дълга редица от сгради, построени на десетина метра една от друга. Главният вход се намираше от западната страна, към улицата. Южната и източната страна гледаха към водата. Дървената платформа се простираше на трийсетина метра навътре във водата, вероятно за да позволи достъп до склада от всички посоки.

Петнайсет агенти на АНС и ЦРУ, въоръжени с автоматични оръжия, скрити под дрехите, застанаха до прозорците и вратите на сградата, където преди три часа бяха влезли неколцина мъже, човек, който поразително приличаше на Сив Жарко, и жена с азиатски черти.

— Някаква промяна? — попита Бейн по микрофона на гърлото си.

Всички екипи отговориха отрицателно. Никой от терористите не бе направил опит да напусне сградата.

„Още са вътре“ — помисли Бейн, който бе заел позиция зад контейнер за отпадъци до големите врати. Дългата редица от складове някога е била оживена част на Неапол, но бе запустяла преди десет години, когато местните търговци и бизнесмени затворили магазините си заради мафиотските войни и рецесията. Сега работеше само северната част на пристанището. Там туристите се качваха на синьо-белите фериботи за Капри, Помпей и Соренто, които бяха започнали да пътуват преди два часа.

Бейн използва дигитален фотоапарат с мощен обектив и снима членовете на терористичната група, после изпрати от лаптопа фотосите в Лангли чрез сателитната система „Файъруол“. Резултатите пристигнаха след час по електронната поща. Мъжът, който приличаше на Сив Жарко, изглеждаше като легендарния терорист, но анализаторите на ЦРУ бяха категорични, че не е той.

„Него ли е видял Брус Тъкър в Москони Сентър в Сан Франциско?“

В ЦРУ имаше досиета на петима от осемте човека около двойника на Жарко. Определяха ги като едни от най-опасните терористи в света. Нямаше информация за азиатката и другите трима, но според Бейн те също бяха престъпници, щом участваха в групата.

Решението да щурмуват склада бе взето лесно. Моника Фокс и Брус Тъкър очевидно не бяха с терористите. Отпадаше вероятността да са взети за заложници. Ако тази група беше отговорна за убийствата напоследък и се опитваше да открие достъп до тайната задна врата за „Файъруол“, тогава интересите на ЦРУ и АНС изискваха да ги премахнат с нулева толерантност. Дори да не бяха виновни за кръвопролитията, повечето бяха издирвани живи или мъртви, затова пак трябваше да ги очистят. С малко късмет вероятно щяха да успеят да заловят един-двама живи. Бейн не разполагаше с улики и нямаше нищо против да ги разпита. Той се бе свързал с надзирателя Венето и бе научил, че Моника Фокс наистина е била при Карпацо преди атаката на вилата му. След като не бе открита в имението и не беше при терористите, това означаваше, че е избягала. Този факт плюс доклада, че е изчезнала яхта на около осемстотин метра от мястото, където терористите бяха взривили полицейските катери, караше Бейн да мисли, че Моника се крие. Той мигновено изпрати съобщение до хората си в Италия, Монако и Франция да наблюдават пристанищата и да търсят изчезналата наследница.

Погледна часовника си и каза:

— Две минути.

Той беше с втория екип, който трябваше да нахлуе трийсет секунди след като първият щурмува главния вход. Бейн бе изпратил отпред тримата най-опитни и безмилостни агенти и бе оставил новобранците отзад, за да почистят бъркотията и да научат нещо, без да се излагат на смъртна опасност.

Провери още веднъж картечния си пистолет „Узи“. Всички от екипа имаха такива оръжия, защото лесно се криеха. В страничния си джоб Бейн имаше резервни пълнители и за картечния пистолет, и за пистолета „Берета“, затъкнат в колана му на гърба.

— Една минута.

Доналд Бейн си спомни забележката на Джеф Хърш, че бившият агент Тъкър се е свързал с терористите. Това противоречие, съществуването на двойник на Жарко и твърдението на Тъкър, че Жарко е убил Портър, го накараха за пореден път да се усъмни в статута му на „неспасяем“.

— Време е — каза Бейн.

— Първи екип влиза — отговори водачът.

Бейн и двамата му придружители забързаха покрай стените на склада през стари щайги и ръждясали железа, като криеха оръжията си. Стигнаха до вратата и Доналд Бейн разби ключалката с три изстрела, последвани от силен ритник. Въпреки годините, прекарани зад бюрото, оперативните навици се възвърнаха напълно.

— В северната част всичко е чисто — докладва водачът на екипа.

Бейн направи десетина крачки в мрачното, подобно на пещера помещение. В южната част имаше кабинети и малък офис. Продължи да върви към центъра на постройката. Не забеляза раздвижване.

„Къде изчезнаха?“

Отговорът не му хрумна веднага, но инстинктите се задействаха — трябваше мигновено да изкара всички от сградата. Терористите бяха успели да избягат и това означаваше, че са ги забелязали. И ако бяха толкова опасни, колкото се твърдеше в досиетата им, Бейн подозираше, че са му оставили малък подарък.

Обърна се и изкрещя всички да напуснат склада. Хората хукнаха към осветения от слънцето вход, през който бяха нахълтали преди по-малко от минута.

— Капан! — извика Бейн, спъна се в нещо и падна.

— Първи екип излиза.

Бейн се изправи и видя как агентите бягат навън, очевидно без да съзнават, че е изостанал.

Стана и хукна отново. Коленете го боляха от падането и той се запита дали наистина не е твърде стар за…

Някаква огромна сила го блъсна напред. Полетя и се строполи на пода. Въздухът бе изтласкан от белите му дробове. Звукът от експлозията го оглуши. Пистолетът изхвърча от ръката му.

Изгуби съзнание за миг, а може би и за по-дълго, после се закашля от пушека и се свести.

Зашеметен и замаян, Доналд Бейн видя пламъци навсякъде. Огънят бе обхванал гредите, крепящи покрива, пълзеше по стените, разпространяваше се по дървения под и блокираше изхода.

През сгъстяващия се дим забеляза далечните фигури на хората си, които бяха успели да излязат.

— Екипът е навън — докладва водачът на групата агенти в северната част. И те се бяха измъкнали в безопасност.

От тавана се посипаха горящи отломки, които опърлиха косата и скалпа му. Бейн беше сам в горящия склад. Единствената му утеха беше, че всичките му хора са се спасили.

— Водачът на втори екип, обади се.

Бейн едва дишаше и не беше в състояние да говори. Ушите му кънтяха от експлозията. Главата му пулсираше. Той трескаво търсеше изход от този ад.

Кълба от пламъци се издигаха от центъра на помещението, където несъмнено се бе взривила бомбата. Горещината стана почти непоносима и заплашваше да обгори кожата му, ако не намереше някаква защита.

— Водачът на втори екип, обади се.

Бейн долови движение над себе си и ужасен видя как огромна греда се откачи от тавана и полетя към него като възпламенена ракета.

Инстинктът за оцеляване надделя над ужаса. Бейн отскочи толкова далеч, колкото му позволиха наранените колене, после се претърколи и погледна назад.

Изведнъж сградата се разтресе. През синкавата мъгла той видя как горящата греда се заби на четири метра от него. Разхвърчаха се трески и пепел. От дупката бликна вода. Пламъците изсъскаха.

„Вода?“

Обзет от надежда, Бейн се надигна. Очите му бяха насълзени от дима, но успя да види, че под пода има вода.

Закашля се и се опита да говори, да съобщи на екипа си, че е жив и е оцелял при експлозията, но пушекът не му позволи.

Около него се въртеше тлееща пепел. Горещината беше задушаваща. Ставаше му все по-трудно да диша. Гредите пукаха и пращяха над главата му, докато бумтящият огън обхващаше тавана, поглъщаше гредите и заплашваше да разруши покрива.

— Водачът на втори екип, обади се.

— Опитвам се… да изляза — изсъска Бейн, без да е сигурен дали ще го чуят. Разполагаше с около минута, преди складът да се срути и да изгори жив.

Той събра сили и хукна към дупката, без да обръща внимание на протестиращите си бели дробове, парещите очи и охлузените колене. Макар и замъглено, съзнанието му го насочи към мястото, където бе видял водата. Сега разбра как са избягали терористите. И той можеше да избяга по същия начин от този ад.

Без повече да разсъждава, скочи с краката напред, охлузвайки гърба си, докато падаше през дупката с назъбени ръбове.

Студената вода го обгърна. Той стигна до дъното, остана там за миг, за да се охлади, и сетне изплува на повърхността.

Глътка чист въздух.

Бейн се закашля и отново започна да диша нормално. Съзнанието му заработи и му подсказа да се маха оттам.

Заплува възможно най-бързо и мина покрай пилоните, обрасли с тъмночервени и розови корали. Изранената кожа на гърба му сякаш гореше от солената вода.

Бейн опита да се свърже с екипа си по предавателя, но чу само пращене.

Той изруга. Предполагаше се, че системата е водоустойчива, за разлика от клетъчния телефон в страничния джоб на панталона му, който със сигурност вече не работеше.

Втора греда проби пода и го върна в настоящето. Дървото се разби на петнайсет метра от него и изсъска в мига, в който докосна водата. Гледката го накара да заплува още по-бързо, влагайки цялата си енергия.

Между дъските на пода и вълните блесна слънчева светлина. Бейн стигна до края на пристана, потърси стълба и я видя на трийсетина метра. Беше прикрепена за един от бетонните пилони и явно се използваше за слизане под дъсчената платформа за ремонт на плавателни съдове. Той се вгледа и забеляза, че на всеки няколко пилона има метални стълби, вероятно свързани с капаци на пода на пристана.

И в същия миг ги видя. Те бяха в лодки и гребяха на север, към туристическата част на пристанището.

Ругаейки наум проклетите комуникационни системи, Бейн реши да извика на екипа си. Но това щеше да привлече вниманието на бягащите терористи. Агентите му имаха изрична заповед, ако нещата се объркат, да отидат на мястото на срещата на няколко километра от склада. Никой не трябваше да остане. ЦРУ и АНС трябваше да бъдат невидими и да действат без съгласието на местните власти. Ето защо хората не носеха документи, които биха поставили в неизгодно положение страната им. Дори дрехите им бяха купени в Италия. И Бейн трябваше да избяга, преди да са пристигнали властите.

Макар и уморен и изранен, той протегна ръце към най-близкия пилон, притисна стъпало до него и се изтласка на север, към терористите, които гребяха с гръб към него.

Бетонните пилони бяха на разстояние четири-пет метра един от друг и му помогнаха в усилията да настигне лодките. Бейн преодоля половината разстояние между пилоните, като се изтласкваше от единия към следващия и доплуваше остатъка. Освен това пилоните щяха да му осигурят прикритие, ако терористите се обърнеха.

Доналд Бейн се опитваше да диша равномерно и да плува ритмично, докато се отдалечаваше от горящия склад, без да обръща внимание на падащите греди и срутващия се покрив.

Той бе разменил ролята си с терористите — бе оцелял от капана им и ги преследваше. Ако предавателят му работеше, Бейн щеше да се обади на екипа си да устроят засада.

„Съсредоточи се върху настоящите възможности за избор.“

В момента действаше сам, както по време на много мисии в Европа и Средния изток. Притежаваше достатъчно качества, за да продължи преследването. Трябваше му само много въображение и малко късмет.

И той продължи като създание от дъното, което преследва нищо неподозиращата плячка до повърхността, изчакваше и проявяваше търпението, придобито от многобройните срещи и победи над смъртта. Бейн престана да брои колко пилона е минал и колко време е плувал. Съзнанието му бе съсредоточено върху целта.

Терористите забавиха към средата на разстоянието до брега и продължиха към сушата вече под прикритието на пристанището.

Бейн правеше същото, като спазваше дистанция от стотина метра, и ги наблюдаваше внимателно. Те се приближиха до един от пилоните, на който бе прикрепена стълба. В първата лодка имаше четирима мъже. Единият се хвана за стълбата и придърпа лодката към нея, после надигна един капак, надникна и го отвори. През квадратния отвор проникна слънчева светлина, която хвърли жълтеникав блясък върху огромното пространство. Първият екип се качи, последван от втория.

Бейн също доплува до една от стълбите и се качи, но не отвори капака, защото втори източник на светлина би издал присъствието му. Той изчака, докато всички минаха през отвора, после бутна с рамо капака, който поддаде много по-лесно, отколкото очакваше.

Надникна през дупката и слънчевата светлина го заслепи. Терористите вървяха нехайно по дока. Той изчака, докато се отдалечиха на сто и петдесет метра, изпълзя горе, затвори капака и бързо се скри зад купчина стари кашони.

В далечината се чуха сирени.

Бейн погледна към южния край на пристанището, към кълбата дим, издигащи се към ясното небе, и поднови преследването.

Групата вървеше спокойно в противоположната посока, сякаш не се бе случило нищо. Той ги следи още трийсет минути. Дрехите му започнаха да изсъхват на слънчевата топлина. Бейн се възползва от десетилетния си опит, за да се слее с минувачите, да не позволи да го забележат и да успее да разбере къде отиват. Наблюдаваше не краката или главите им, а торсовете — онази част от тялото, която се раздвижваше преди всички други, когато някой искаше да се обърне и да провери дали го следят. Това му даваше допълнителна част от секундата, за да намери прикритие. Бейн се движеше заедно с тях, но винаги близо до голям предмет, зад който да се скрие.

Наближиха оживен туристически район. Мнозина пешеходци се вторачиха в далечния стълб от пушек. Воят на сирените се усили, докато пожарните коли караха към огъня.

Бейн си проправяше път през тълпата. Големият брой хора затрудняваше придвижването му и мокрите дрехи привличаха внимание. Принуден да скъси разстоянието, за да не изпусне терористите, той вървеше бързо, пренебрегвайки случайните погледи, маневрираше между хората и купчините багаж и слушаше разговори на десетки езици, без да откъсва поглед от мишената. Групата зави към частно пристанище, пълно с яхти с различни размери.

Сърцето му заби лудо — ако се качат на плавателен съд, няма начин да ги проследи.

Трябваше да действа, огледа внимателно тълпата и избра американка на трийсетина години, която на висок глас се оплакваше, докато мъкнеше абсурдно голям куфар към един от фериботите.

Той се блъсна в нея уж случайно и грабна клетъчния телефон, закопчан на колана й. Измърмори извинение на италиански и отмина, а тя поклати глава и продължи да влачи багажа си.

Той бързо набра номера и нетърпеливо зачака. Един от хората му отговори на третото позвъняване.

— Оцелях и ги следя.

— Сър? Мислех, че сте…

— Добре съм. Слушай, няма време. Докарайте лодка в северния край на пристанището, до фериботите. Побързайте. Те се качват на друга яхта.

— Тръгваме.