Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (69)

67
Кочина

Моника Фокс нямаше представа къде се намира, само знаеше, че терористите я качиха на самолет и пътуването продължи дълго. Макар че въздействието на опиата бе намаляло, когато излетяха от летище „Леонардо да Бинчи“, те завързаха ръцете й зад гърба и сложиха превръзка на очите й, за да не разбере в коя посока се отправят. Никой не говори с нея по време на целия полет. Приземиха се за кратко два пъти, вероятно да заредят с гориво.

Бяха й взели часовника и дрехите и Моника не знаеше колко е часът и колко време са пътували.

Тя се опита да контролира чувствата си, докато седеше гола в ъгъла на килията. Обграждаха я четири стени без прозорци, мръсен под и метална врата. Терористите я бяха подложили на този кошмар, за да я пречупят.

Мъжът, който се представи като Влад, само веднъж поиска да му каже паролата. Това стана веднага щом пристигнаха. Моника отказа.

— Така нещата стават по-интересни — усмихна се Влад.

Тя не отговори.

— Утре по това време не само ще си ми казала паролата, но и ще искаш да имаш деца от мен, само и само да спра да те изтезавам.

Моника не беше сигурна преди колко време се състоя този разговор и започна да се чувства безпомощна, защото нямаше представа къде е, дори дали е ден или нощ. Вероятно това беше част от тактиката им да отслабят волята й, също като унижението да се облекчава на земята.

Тя се чувстваше мръсна, отвратителна и ядосана, че се държат с нея по-лошо, отколкото с животно. Очите й се спряха на пластмасовата купа, която някой бе бутнал през процеп в долната част на металната врата. Вътре имаше нещо, което приличаше на супа, но противната миризма я накара да повърне върху мръсотията около купчината изпражнения в ъгъла.

Поне още не я бяха малтретирали. Не я бяха изнасилили или ударили, само я държаха в тази смрадлива дупка.

Но това можеше да се промени и несигурността, прибавена към обстановката, започваше да й се отразява психически.

„Горе главата! Опитват се да те размекнат, а после ще упражнят натиска, за да им кажеш паролата.“

Моника уви ръце около краката си и допря гръб в ъгъла срещу импровизираната си тоалетна. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Беше й студено и кожата и зърната на гърдите й бяха настръхнали.

Във вратата се отвори процеп и две очи се вторачиха в нея.

Моника показа среден пръст и пролуката се затвори.

„Копелета!“

Тя допря лице до коленете си и стисна крака, за да се стопли. Трябваше да издържи. Бе стигнала до извода, че разбиването на кода, след като им каже половината парола, ще бъде много по-лесно, отколкото да минат през всички възможни варианти. Ако Тъкър установеше контакт с ЦРУ, неговата половина от паролата сигурно щеше да помогне на правителството да затвори пиратския вход в програмата и да попречи на друг да я използва.

Очевидно щеше да започне надпревара — ЦРУ щеше да се опитва да премахне тайния вход, а терористите — да проникнат през него.

Колко време щеше да издържи, преди да се пречупи и да проговори. Чувстваше, че може да понесе изолацията известно време, поне докато американското правителство вземе преднина. Но нещо й подсказваше, че затворничеството е само прелюдия към онова, на което щяха да я подложат терористите.

„Най-лошото предстои.“

Колко болка беше в състояние да понесе, и какво щеше да се случи, след като проговори и вече не им е нужна?

„Свършено е с мен.“

Мислите й се насочиха към единствения човек, който държеше на нея — Брус Тъкър, когото беше обикнала. Той й се бе заклел в абсолютна преданост и беше единственият й шанс и надежда да се измъкне жива. Но Моника се съмняваше, че Тъкър ще успее да дойде, преди копелетата да започнат да й причиняват болка, за каквато не се осмеляваше дори да помисли.

Стомахът й се бунтуваше. Беше много гладна. Не беше яла, откакто двамата с Тъкър се бяха отбили в кафене на път за Ватикана. Трябваше да хапне нещо, за да поддържа силите си, да остане съсредоточена и да даде на Тъкър време да дойде и да я спаси, а на американското правителство — възможност да затвори тайния вход в системата.

Погледът й се плъзна към пластмасовата купа и кафеникавата течност вътре.

Моника се изправи бавно. Тялото й беше схванато от дългото седене на едно място и мръсно. А сега трябваше да използва изцапаните си ръце, за да яде като прасе.

Тя се наведе, взе купата и я помириса, но не можа да определи дали противната миризма идва от течността или от…

„Не мисли за това.“

Тресейки се от студ, Моника поднесе купата към треперещите си устни.

Отпи и се намръщи, но преглътна.

Това беше единствената храна, която вероятно щеше да получи, затова я погълна и стигна до парчетата месо на дъното.

Тогава хвърли купата, отказвайки да повярва на очите си.

„Господи! Не!“

Но беше истина — в купата имаше човешки пръст с нокът.

„Какво са ми дали да ям? Кого са…“

Обзе я ужас в мига, когато прозря истината — пръстът беше… на дете.

„Света Дево!“

Тя залитна назад, спъна се и падна на една страна върху купчината с изпражнения. Изпищя от отвращение, надигна се и седна. Тялото й бе изцапано в тъмнокафяво. Стомахът й се сви в конвулсии.

В същия миг вратата се отвори, но Моника не виждаше нищо, защото очите й бяха замъглени от сълзи, докато повръщаше противната супа от човешко месо.

Изведнъж чу смях.

Обърна се към тях, без да е в състояние да каже нещо, докато те я унижаваха, превиваха се от смях и я обиждаха.

Бяха Влад, азиатката и двама други мъже. Моника престана да повръща и направи немощен опит да възвърне достойнството си, като закри с ръце гърдите и слабините си.

— Виждам, че не харесваш… храната.

— Вървете по дяволите!

— Ти си в ада, но всичко може да свърши веднага, Моника — каза Влад. — Горе има чиста баня, гореща вода, сапун, шампоан и топли дрехи. Кажи ни паролата и как да получим достъп до системата и след малко ще пътуваш към дома си.

Тя се вторачи гневно в тях. Изведнъж я завладя първична сила. Имаше чувството, че я обсебва демон, който я накара предизвикателно да вдигне брадичка и да забрави за окаяното си състояние.

— Махайте се, извратени копелета! Всичките! — извика тя и се сви в ъгъла.

Влад и азиатката влязоха в килията и направиха път на другите двама, които държаха пожарникарски маркуч.

Преди Моника да успее да реагира, силна струя студена вода я блъсна в корема.

Тя отново чу смях. Водата жулеше и израняваше кожата й и я повали по гръб. После струята нахлу във вагината й. Моника изпита желание да умре, за да сложи край на това, защото нямаше нищо по-болезнено от болката между краката й. Негодниците се опитваха да я разкъсат със струята.

Изведнъж водата спря.

Моника успя да се изправи на колене. Гърдите я боляха, а вагината й гореше, сякаш вътре имаше нагорещено желязо. Тя събра крака, тръпнейки от болка. Сълзите й се смесиха с леденостудената вода, която се стичаше по лицето й.

Опитваше се да поеме въздух с широко отворена уста. Ребрата й пламтяха, сякаш бяха издрани с остри стъкла. Имаше чувството, че я бяха стъпкали хиляди коне.

Тя си пожела Брус Тъкър да дойде и да я спаси, да я отведе далеч от безумието и от злото, въплътено в тъмните фигури, които я гледаха, докато се гърчеше като червей. Терористите излязоха и я оставиха сама в нещастието й.

Моника се свлече на пода.