Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (5)

3
Паника

За Брус Тъкър двайсетте минути, през които Мортимър Фокс сподели от трибуната възгледите си за бъдещето на високите технологии, бяха най-дългите в живота му. Той непрекъснато проверяваше всички наблюдателни постове, разположени на стратегически места в балната зала. Хората му бяха сред публиката, пазеха всички входове и се криеха зад кулисите.

Изпълнителният директор на Москони Сентър, който също беше в организационния комитет на симпозиума, се приближи до Фокс. Тъкър пусна високия, добре, облечен домакин да мине през концентричните кръгове на охраната, защото го познаваше и присъствието му влизаше в схемата. Белокосият директор щеше да придружи Фокс по време на разходката му в изложбените зали.

— Отлично, Мортимър! Страхотна реч! — отбеляза директорът, докато групата излизаше през тайна врата от претъпканата бална зала и се отправяше към ескалаторите.

Фокс благодари и стисна ръката му. Това леко притесни Тъкър, защото знаеше, че Фокс още чувства болки в ръката.

Първи се качиха двама от хората на Тъкър. Те слязоха на долния етаж и блокираха изкачващите се ескалатори, за да не може евентуалният убиец да се появи от тази посока. Екипът продължи, затягайки ромбовидната формация, докато двамата директори бъбреха приятелски на път за долното ниво на центъра.

Там кипеше оживление и шумът се усилваше, докато приближаваха до един от входовете на изложбените зали. Трите помещения бяха обединени в огромна зала с размерите на три футболни игрища, пълна с павилиони и хора. Сводести бетонни подпори крепяха високия двайсет метра таван, от който висяха стотици лампи с мека бяла светлина. Край стените имаше големи саксии с палми.

Фокс започна да обикаля павилионите и камерите забръмчаха. От лявата му страна вървеше директорът, а от дясната — Тъкър. Спираха тук-там и разменяха любезности с изложителите. Един от агентите на Тъкър, определен да събира брошурите и другите рекламни материали, избрани от Фокс, вървеше малко по-назад от групата с две чанти.

И тогава се случи.

Внезапно.

Агентът вдясно от Тъкър се хвана за врата, изстена и се строполи на пода. Секунда по-късно бе улучен и агентът вляво от Фокс. Стомахът на Тъкър се сви, но не защото бе загубил двама души от ръката на невидим враг, а заради начина, по който бяха убити. Вече бе губил хора, без да е произведен изстрел. Те бяха покосени от микроскопични стрели, намазани със силна отрова. Тъкър познаваше само един човек, който бе усъвършенствал този тип атака, но го бе убил отдавна.

„Съсредоточи се!“

Прогони мислите за миналото и видя, че тълпата гледа към тях. Забеляза забързани движения на хора в близките павилиони — прекалено бързи за обикновени участници в симпозиум.

Огледът на фланговете затвърди подозренията му. Към него и принципала му се приближаваха непознати. Бдителни очи се фокусираха върху него. Ръце в ръкавици потънаха под саката. Единственият щит между заплахата и принципала му остана охраната на Москони Сентър, която контролираше външния кръг на защитния периметър.

Ужасът надделя над изненадата. Инстинктите надделяха над ужаса. Нямаше и пет секунди, откакто първият агент бе повален. Тъкър се нуждаеше от мълниеносно отвличане на вниманието, начин да използва тълпата. Трябваше да осуети плана на непознатите, преди да са преодолели охраната на Москони Сентър, която едва сега започна да разбира, че нещо не е наред.

Агентът пред него изведнъж се хвана отзад за врата и падна на колене.

Тъкър нямаше избор. Той извади колта си и стреля веднъж към тавана. Изстрелът беше оглушителен и постигна желания ефект. Тъкър мигновено пъхна оръжието си обратно в кобура и изкрещя:

— Пистолет! Пистолет!

От опит знаеше, че в подобни ситуации хората са далеч по-загрижени да избягат от източника на стрелбата, отколкото да разберат кой стреля.

Както и очакваше, настъпи хаос. Хората крещяха, захвърлиха всичко и панически побягнаха към най-близките изходи, образувайки човешки потоци между заплахата и Фокс.

Старецът се вторачи в Тъкър — явно не проумяваше какво става — и преди да успее да каже нещо, Тъкър го хвана през кръста с лявата си ръка и го блъсна в реката от хора, бягащи към западния изход, изоставяйки слисания директор на Москони Сентър.

С разтуптяно сърце Тъкър чукна три пъти по микрофона на ревера си — сигнал за тревога до шофьорите на двата седана. Инструкциите им в такива случаи бяха да започнат да обикалят конгресния център, за да увеличат до максимум шансовете на Тъкър и Фокс да се качат в някоя от колите веднага щом излязат.

В огромната зала отекна изстрел, последван от писъци и викове. После се разнесе втори, трети…

Тъкър рискува, обърна се и забеляза две воюващи страни. Непознатите, които бе видял, откриха огън по друга група и от удобна позиция близо до северния вход. На Тъкър не му пукаше дали ще се избият, стига да не пострада принципалът му, макар че бе заинтригуван какви са двете групи. Едната явно трябваше да атакува Фокс, а втората му помагаше да избяга, привличайки вниманието на първата. Това, разбира се, не означаваше, че вторият екип е настроен приятелски. Може би и двете групи преследваха Фокс и се биеха за правото да го ликвидират.

„Приеми, че всички непознати са заплаха.“ В света на Тъкър всеки непознат беше виновен до доказване на противното. Той не можеше да вярва на никого, дори на охраната на Москони Сентър.

Тълпата се понесе по-бързо, като събаряше маси и сергии, експонати, диаграми, компютри и монитори. Хора се спъваха, падаха и се свиваха в краката на обезумялата орда, бягаща от престрелката. В залата продължаваха да отекват изстрели, които се смесваха с виковете и писъците на паникьосаната тълпа.

Тъкър и Фокс потънаха в морето от тела и разблъскваха хората, опитвайки се да си проправят път.

Слепоочията на Тъкър пулсираха. Той погледна към най-близкия ъгъл на помещението. Цял ден бе оглеждал южната зала, запаметявайки разположението и входовете, включително тайните врати за важни личности. На трийсетина метра имаше една такава врата, боядисана в същия кремав цвят като стената и скрита зад голяма саксия с палма.

— Трябва да минем вдясно, сър — изсъска Тъкър, хвана още по-здраво Фокс и със свободната си ръка разблъска уплашените хора.

— ВИП изход номер седем — извика той в микрофона.

Поемайки дълбоко въздух, Тъкър дръпна Фокс и ритна поставката пред ВИП изхода. Два компютъра паднаха и се разбиха на бетонния под. Мониторите им експлодираха, усилвайки ужаса на бягащите хора.

Тъкър стигна до голямата палма, намери дръжката на вратата и я дръпна.

Ярката слънчева светлина го заслепи. Той присви очи, извади тъмни очила, излезе пръв, огледа улицата и забеляза хората, бягащи през един от главните изходи на трийсетина метра от тях.

Тъкър чукна по микрофона си пет пъти. „Побързайте!“

Мортимър Фокс сложи ръка на гърдите си. Очите и устата му бяха широко отворени.

— Брус… Гърдите ми…

Тъкър извади аспирин от джоба си и пъхна таблетка в устата на стареца.

— Веднага докарайте кола тук — каза той в микрофона.

По улицата минаха няколко автомобила, но никой от тях не беше от кортежа на Фокс.

„Къде се бавят?“

Изстрелът го накара да посегне към колта. Сложи пръст на спусъка, потърси с поглед източника и след секунда го откри. Към тях се движеше микробус, който блъсна един от пешеходците по пътя си. Хората изпищяха и се дръпнаха встрани. Униформен полицай стреля по колата, после падна на колене и се хвана за стомаха, откъдето бликна кръв. От конгресния център се появи друго ченге и изпразни револвера си по микробуса, който продължи по пътя си. Тъкър разбра, че е брониран. Колтът беше безполезен.

Зад микробуса се движеше единият от седаните. Тъкър се опита да блъсне Фокс обратно в Москони Сентър, но хората вече бяха забелязали тайния изход и излизаха оттам. Тъкър и Фокс останаха изложени на риск пред приближаващия се микробус.

Разнесе се нов изстрел, последван от изсвирване на гуми и пушек. Трима цивилни бяха открили огън, но не по микробуса. Мъж, облечен в делови костюм, хукна към микробуса, поглеждайки Тъкър. Лицето му бе скрито от гъста брада, а очите излъчваха гняв. Той се движеше със странно позната гъвкавост сред бягащите хора — като футболист, който пробива защитата с елегантност на балетист, но и със сила на мечок. Мъжът стигна до микробуса и скочи през отворената странична врата. Азиатката зад волана погледна Фокс и Тъкър и се намръщи, сетне затвори вратата.

Тъкър не я познаваше, но вниманието му бе привлечено от мъжа. Той беше сигурен, че е виждал очите и движенията му.

„Това е невъзможно!“

В онези няколко секунди Тъкър загуби представа къде се намира Мортимър Фокс. Други ченгета откриха огън по отдалечаващия се микробус. Тъкър се поколеба от коя страна да прикрива Фокс. Изведнъж магнатът се преви от болка. Заблуден куршум го бе улучил в гърдите, над сърцето. Ударът го блъсна към стената. Тъкър го хвана, преди да се свлече на тротоара.

Микробусът изчезна зад ъгъла. Вдясно от тях спря черният лексус, Тъкър отвори задната врата и качи вътре Фокс.

— Към болница „Сейнт Мери“! Обадете им се! Веднага!

Шофьорът настъпи до пода педала на газта. Фокс втренчено гледаше Тъкър, който го сложи да легне и отпусна главата му на коленете си.

— Всичко ще бъде наред, господин Фокс — каза Тъкър и натисна бутон зад седалката на шофьора. Между предната и задната част на колата се издигна бронирано стъкло.

— Гърдите ми… Не мога да дишам.

— Ще погледна раната, сър.

Тъкър махна вратовръзката на Фокс и разкопча ризата му. Страхът се превърна в облекчение, когато видя, че куршумът е заседнал в кевларената жилетка.

Той сряза с нож ремъците на жилетката и фланелката на Фокс. На гърдите на магната имаше синина колкото юмрук, която изпъкваше на бялата му кожа на мястото, където куршумът бе заседнал в бронежилетката.

— Брус… Не мога… Гърдите ми…

Тъкър постави хапче нитроглицерин под езика му и измери пулса, който беше слаб и неравномерен като дишането. Фокс беше получил сърдечен пристъп, вероятно от вълнението и напрежението при престрелката. Ако скоро не получеше медицинска помощ, едва ли щеше да оцелее.

— По-бързо! — извика Тъкър на шофьора по интеркома.

— Брус…

— Да, сър.

— Погрижи се за Моника… Вземи пари и паролата… от Бил Гибънс… Той знае половината… и какво да направи… в случай на…

Тъкър не чу края на изречението, наведе се към Фокс и допря ухо до устните му.

Умиращият магнат хвана ревера му с трепереща ръка.

— Намери я… Брус. Пази я. Само тя може… да ги спре. Микрофишът… файъруол^[1]…

„Микрофиш? Файъруол?“

— Не разбирам, господин Фокс. Искате да намеря някакъв микрофиш? Къде?

— Микрофишът… Медал…

И Фокс подбели очи.

Тъкър започна да му прави изкуствено дишане. Седанът стигна до болницата и спря пред входа на спешното отделение.

Някой сграбчи Тъкър за раменете и го дръпна.

— Пуснете го, господине — извика някаква жена.

Тъкър не й обърна внимание. Съзнанието му вече не реагираше нормално.

— Пречите, господине!

Обърна се и видя дребна жена в светлозелена престилка. Пепеляворусите й коси бяха прибрани на кок. На врата й висеше стетоскоп.

— Трябва веднага да го вкараме вътре, господине!

Брус Тъкър се съвзе и отстъпи встрани. Двама санитари преместиха на количка Мортимър Фокс и хукнаха към остъклените врати на спешното отделение. Тъкър тръгна след тях, но не го пуснаха вътре.

Застана отпред и се вторачи в умиращия старец. Чувстваше се неадекватен. Въпреки всички предпазни мерки, предварителните проверки на Москони Сентър, многобройните кръгове на охраната, чакалнята, внимателно аранжираната сцена, осветлението и бронежилетките, те все пак се бяха добрали до Мортимър Фокс, както бяха направили с Винъд Малани. И Тъкър, опитен морски пехотинец, оперативен агент на ЦРУ и на тайните служби, специалист по безопасността, обучен от съвременен самурай, не можа да го предотврати. Той бе допуснал човек, който прилича на мъж, когото отдавна бе убил, да отвлече вниманието му във възможно най-неподходящия момент.

Стоя пред спешното отделение още двайсет минути, докато лекарите се бореха за живота на Фокс. Накрая обявиха час на смъртта.

Тъкър затвори очи и стисна юмруци от гняв. Той бе нарушил традицията, бе изпуснал от внимание принципала си, не бе успял да го опази и бе посрамил професията и наставника си Озаки Кабуки. И не търсеше извинение, обяснение и опит да прехвърли вината, защото така би разсъждавал аматьор, а не специалист. Тъкър не бе планирал правилно нещата и се бе провалил като специалист по охраната и самурай. И сега беше ронин — самурай без господар, загубил мястото си в традиционната схема на лоялността в японското феодално общество, чийто правила за охрана съществуваха и в съвременния охранителен бизнес.

Ронин. Самурай без господар.

Подготовката му сочеше само един изход — той трябваше да отдаде почит на принципала си, като отмъсти за смъртта му. Тъкър си спомни напътствията на Озаки Кабуки. И историята за легендарните японски четирийсет и седем ронин и събитията през 1703 година. Азано Нагарони, младият феодал на владението Ако, атакувал в замъка на шогуна учителя му по етикет Кира, който го провокирал непростимо. За това престъпление Азано получил заповед да си направи харакири. Четирийсет и седемте му самураи станали ронин и две години обмисляли отмъщение. Те нападнали жилището на Кира, убили го и занесли главата му на гроба на Азано.

Абсолютна преданост към господаря, дори след смъртта му.

Брус Тъкър излезе от болницата и се загледа към планината и синьото небе. Чувствата му бяха объркани. От една страна, подготовката му го караше да отмъсти, но от друга — разумът го съветваше да се откаже. Ако наистина зад убийствата стоеше Вашингтон, Тъкър едва ли би могъл да стори нещо. Той бе работил дълго за правителството и уважаваше властта му. Малцина се изправяха срещу Чичо Сам и побеждаваха. Щом човек с властта, парите и влиянието на Мортимър Фокс не бе оцелял, какъв шанс имаше Брус Тъкър?

Но нещо друго го обезпокои и не му излизаше от главата, пронизвайки съзнанието му със силата на хиляди остриета. Тъкър си спомни име от миналото — Сив Жарко, атентатор, убиец, чудовище. Шпионинът на ЩАЗИ Сив Жарко бе станал наемен убиец след падането на Берлинската стена. Тъкър го бе догонил в швейцарските Алпи, в околностите на Цюрих, и на един завой бутна колата му в пропастта. Видя последвалата експлозия и получи окончателно потвърждение чрез внимателен анализ на зъбите, че овъгленият труп е на Жарко. Но неизвестно как Жарко бе успял да отмъсти от гроба и бе изпратил колет бомба на Кристина, младата съпруга на Тъкър, която уби не само нея, но и новородения им син.

Брус Тъкър седна на пейка пред болницата. Представи си лицето на изверга, отговорен за смъртта на много агенти на ЦРУ. Мнозина бяха убити по същия начин, както днес бе ликвидиран неговият екип.

Той се пребори със световъртежа, предизвикан от потресаващата мисъл, че Жарко може да е жив.

„Но как? Аз го видях да умира! Да изгаря! Сравних зъбните му проби! Това е лудост! Безумие! Трябва да се съсредоточа.“

Тъкър затвори очи и започна да диша дълбоко, опитвайки се да разсъждава логично. Преди да се строполят на земята, агентите му се бяха оплакали, че нещо ги е ужилило. Това можеше да означава само малка отровна стрела — един от предпочитаните от Жарко методи за убиване. Той бе много по-резултатен от куршум, защото отровата можеше да бъде избрана да подейства мигновено или по-късно, предоставяйки на убиеца ценни секунди или минути за бягство.

Освен метода, Тъкър бе познал и походката на Жарко — елегантността и силата в движенията му, докато тичаше към бронирания микробус.

И очите.

Тъкър не би могъл да забрави тези очи. Омразата, която излъчваха, го върна в онзи ден в покрайнините на Цюрих.

„Откажи се. Това вече не е твоя битка. Остави ЦРУ да се справи с Жарко — ако е той, разбира се.“

Ами ако наистина беше Жарко — човекът, убил семейството му? Ами ако все пак изродът бе оцелял? Можеше ли Тъкър да се откаже, след като знаеше, че убиецът на съпругата и детето му още е на свобода и ще убива отново и отново, докато някой го спре?

А абсолютната лоялност към принципала, основата на професията му? Ако тези думи означаваха нещо за него, трябваше да докаже всеотдайността си към Мортимър Фокс, към учителя си и към професията си. Трябваше да намери дъщерята на Фокс и да я закриля. И да отмъсти за смъртта на стареца и на близките си.

Допря показалец до дясното си слепоочие и започна да го масажира. Питаше се кой стои в дъното на цялата тази история. Дали Жарко бе свързан по някакъв начин с американското правителство и им сътрудничеше да съсипят „Фокском“? И ако беше така — защо? Защо Вашингтон би прибегнал до такива отчаяни мерки, за да елиминира Мортимър Фокс, наемайки убиец, при това човека, който някога бе издирван от всички разузнавания в света от ЦРУ до Мосад?

„Работата изглежда заплетена. Откажи се.“

Абсолютна лоялност към принципала.

„И откъде ще започнеш? Как ще финансираш операцията?“

Вземи пари и паролата от Бил Гибънс.

Намери Моника… Микрофишът… Файъруол…

Спомни си последните думи и желанието на Фокс и осъзна, че не може да зареже всичко просто ей така. Не можеше да обърне гръб на вероятността Сив Жарко да е жив, както и да пренебрегне основните принципи на професията си, традициите, напътствията на мъдрия Кабуки и легендата за четирийсет и седемте ронин.

Не можеше да остави безнаказано и убийството на близките си.

Брус Тъкър стана, погледна на изток и мислено прелетя над Скалистите планини, Големия каньон, хълмовете на централен Тексас, тресавищата на Луизиана, равнините на Флорида и пълния с изненади Атлантически океан.

Европа. Италия. Някъде в онази страна инкогнито живееше Моника Фокс, която се криеше от баща си и от живота му. Но Тъкър знаеше от опит, че всеки може да бъде намерен.

Никой не се придвижваше, без да остави следи, а неопитните в изкуството на тайното пътуване оставяха още по-забележими следи.

Както и в миналото, времето беше против Тъкър. Щом той можеше да намери Моника Фокс, същото можеше да стори и Жарко — колкото зъл, толкова и умен човек. И ако онзи изверг бе виновен за смъртта на Фокс и може би на Малани, тогава сигурно щеше да посегне и на Моника Фокс. Тъкър само можеше да се надява, че тя е достатъчно умна, за да остане жива, докато я открие, опази и намери начин да отмъсти за смъртта на баща й. Трябваше да довърши работата, за която бе изпратен в Цюрих в онова облачно и ветровито утро преди много години.