Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (28)

26
Промяна на мнението

Пазачът реагира точно така, както Брус Тъкър очакваше — наведе се над пленника, който лежеше на пода, държеше се за стомаха и стенеше от болка.

Номерът беше стар, но Тъкър бе увеличил максимално шансовете си по време на първата им среща.

— Хей, ти! — каза пазачът. — Добре ли си?

Тъкър светкавично вдигна десния си крак и ритна през глезените италианеца.

Пазачът политна назад и протегна ръце в опит да запази равновесие, после падна по гръб.

Тъкър скочи и го ритна в главата, зад дясното ухо, и онзи изгуби съзнание.

„Честито главоболие!“ — помисли той, грабна пушката му и я преметна на рамото си.

В същия миг в имението отекна изстрел.

Без да обръща внимание на пулсиращата болка в главата, Тъкър претърси пазача и намери деветмилиметров пистолет „Берета“, затъкнат в колана на панталона му, а на глезена — двайсетсантиметров нож в калъф.

Провери беретата, видя, че в пълнителя има петнайсет патрона, зареди го и го стисна с две ръце пред лицето си.

Тъкър тръгна към стълбището в дъното на коридора, мина покрай затворена врата и допря ухо до нея, но не чу нищо.

Контролираше дишането си и полагаше усилия да се отпусне. Слезе безшумно по стъпалата и се озова в просторно фоайе, украсено с голям килим и високи вази.

Скри се зад една от керамичните вази, после надникна иззад нея и за миг се вцепени, когато забеляза няколко фигури до колоните между фоайето и всекидневната.

Фигурите бяха статуи на древногръцки богове в естествен размер. До тях лежеше Карпацо. Безжизнените му очи бяха вторачени в тавана.

„Опитах се да те предупредя“ — помисли Тъкър.

От всекидневната се излизаше в задния двор. Две от остъклените врати бяха отворени, но той не видя никого.

Тъкмо се накани да влезе в помещението, когато чу изстрел, последван от женски писък.

Моника Фокс.

— Пусни ме! — извика тя.

Очите на Тъкър се стрелнаха към коридора вдясно. В същия миг зад остъклените врати се появиха две сенки с качулки, облечени в черно. Гърдите им бяха издути — явно бяха с кевларени жилетки.

Трети човек довлече Моника във фоайето, където я предаде на първите двама, после хукна към задните врати, извади радиопредавателя си и след миг изчезна.

Сега или никога! Двамата хванаха ръцете на Моника и я поведоха навън. Тя псуваше здраво. Дамата определено беше с характер.

Тъкър излезе иззад вазата, изправи се, разтвори крака на ширината на раменете, вдигна пистолета и се прицели в главата на фигурата вдясно от Моника.

Изстрелът отекна в помещението. Мъжът падна по лице върху стъклена масичка за коктейли, която се строши под тежестта му. От пръснатия му череп бликна кръв и се разхвърча във всички посоки. Втората фигура пусна Моника и се опита да извади оръжието си, но Тъкър имаше предимство. Той вече се бе прицелил и стреля два пъти. Човекът се строполи на пода.

Моника застана неподвижно и се втренчи в облените в кръв мъже с пръснати черепи.

— Ела! — изкрещя Тъкър, осъзнавайки, че оглушителните изстрели временно са увредили слуха й. Изтича до нея и протегна ръка към новия си принципал.

Тя се дръпна назад. Беше озадачена и уплашена и очевидно се колебаеше на кого да се довери.

— Довери се на инстинктите на баща си, Моника! Ела с мен, ако искаш да живееш!

Тя излезе от унеса и се взря в него с широко отворени очи. Дишаше тежко, после кимна и хвана ръката му. Лицето и дрехите й бяха опръскани с кръв.

— Нямаме много време — извика Тъкър и тръгна към фоайето. — По-бързо, преди да са се върнали!

Моника не отговори. Гърлото й явно бе пресъхнало от шока. Но се подчини и го последва.

И тогава нещо накара Тъкър да се обърне. Вероятно беше шестото чувство, което бе развил през годините на оперативна работа. Той се завъртя на десния си крак и инстинктивно блъсна Моника зад себе си, прикривайки я с тялото си, както го бе учил Кабуки.

Двама мъже се приближаваха към къщата. Фигурите им се виждаха в очертанията на стъклените врати.

Моника ахна.

— Стой зад мен — прошепна Тъкър. — Ще те пазя.

Той насочи пистолета си към по-близкия от двамата и стреля два пъти през остъклената врата. Мъжът падна на колене и се хвана за врата. Кръвта му изпръска стъклото. Вторият обаче изчезна.

— Сега! — изсъска Тъкър, отвори предната врата, избута Моника навън и побягна, оглеждайки голямата веранда, алеята за коли и осветения фонтан в средата на двора. На калдъръма лежаха два трупа.

„Хората на Карпацо.“

— Насам! — извика Тъкър и поведе Моника надолу по стъпалата, по алеята за коли и покрай фонтана с каменните риби.

Нещо профуча покрай лявото му ухо и се заби в дебелия ствол на дървото до него.

Стрела.

Продължиха да бягат, но той рискува, обърна се и видя далечна фигура на мъж, който тичаше след тях.

Жарко.

От къщата излязоха още двама души и се втурнаха надолу по стъпалата. Моника също погледна назад.

— Кои са тези хора? — прошепна тя.

— После ще ти обясня.

Алеята за коли завиваше близо до главния път. Брус и Моника изчезнаха за миг от погледа на преследвачите си и едва не се спънаха в труповете на още двама души. Тъкър не забеляза кръв по телата им. Не бяха застреляни, нито наръгани с нож. Жарко ги бе убил със смъртоносни стрели, както и при другите нападения.

Извергът отново го преследваше и Тъкър предпочиташе да се изправи пред него и веднъж завинаги да сложи край на това безумие. Но вече не можеше да си позволи да мисли за себе си. От момента, в който Моника Фокс бе хванала ръката му, той отново бе станал специалист по безопасността и самурай и вече не беше ронин. От онзи кратък миг, когато очите й показаха, че приема закрилата му, напътствията на Кабуки отново го поведоха.

Двамата стигнаха до главния път.

— Накъде е къщата ти? — попита Тъкър, поглеждайки към вилата на Карпацо. Всеки момент Жарко и хората му щяха да се появят от завоя на алеята за коли.

Моника посочи с треперещ пръст вдясно.

— А Капри?

Тя посочи в противоположната посока.

Тръгнаха към къщата й, но не вървяха дълго по пътя. Тъкър бе преценил, че Жарко и екипът му са на стотина метра зад тях и вероятно са в по-добра физическа форма. А това означаваше, че скоро ще ги настигнат. Тъкър ги бе изпреварил, защото елементът на изненада беше на негова страна. Жарко не го очакваше там и бе заварен неподготвен. Но Тъкър загуби предимството си в момента, в който стреля по хората на Жарко, за да освободи Моника. Сега се нуждаеше от друга изненада, която да му позволи да надделее отново, поне докато стигнат до безопасно място.

— На какво разстояние е къщата ти? — попита той.

— Около… осемстотин метра. Но защо отиваме там?

Моника разсъждаваше логично въпреки всичко, което се бе случило. Тя бе успяла да избяга от екип на АНС и за Тъкър това беше доказателство, че знае как да се справя с напрежението.

— Не отиваме там, а наблизо.

— Къде?

— На път, по който ще стигнем до континента.

След трийсет секунди свиха напряко през гората. Тъкър пресметна, че Жарко и хората му вече са стигнали до пътя. Но убиецът нямаше да знае в коя посока са тръгнали и щеше да бъде принуден да се откаже от преследването или да разпръсне екипа.

„Разделяй и владей.“

Инстинктите на Тъкър се възвръщаха, даваха му предимството, от което отчаяно се нуждаеше, и го водеха към безопасността на затънтената полянка, където бе скрил екипировката.

Чуха далечен вой на сирени. Патрулните коли отиваха във вилата на Карпацо. Ченгетата щяха да открият още няколко трупа на този живописен остров, а Жарко и екипът му щяха да се откажат от преследването.

Брус и Моника предпазливо вървяха под клоните на дърветата, които не пропускаха лунната светлина. Без прибора за нощно виждане Тъкър трябваше да внимава да не се блъснат в нещо, което не само ще ги нарани, но и ще издаде позицията им.

Моника се спъна и едва не загуби равновесие, но той я хвана и притисна до себе си обляното й в пот тяло.

— Сандалите ти пречат — каза Брус.

— Знам. Но нямаме избор.

— Имаме. Качи се на гърба ми. Ще те нося.

— Ще ме носиш?

— В момента ти си най-важното нещо в живота ми, Моника. Трябва да те заведа на безопасно място, при това бързо, преди да са ни настигнали. Моля те, направи каквото ти казвам.

Тя остана озадачена от отговора му, но се подчини, скочи на гърба му и уви крака около кръста му.

— Благодаря, Смит — каза Моника и притисна лице до врата му.

— Истинското ми име е Брус Тъкър. Ще ми благодариш, когато се прибереш невредима.

Моника беше лека и Тъкър реши, че ще може да я носи най-малко трийсет минути, а вероятно и повече. В морската пехота носеше по трийсет и пет килограма екипировка на много километри разстояние всеки ден. Моника тежеше около петдесет и пет килограма, така че нямаше голяма разлика.

Тъкър тръгна, като използваше откраднатата ловджийска пушка, за да си проправя път през гъстата растителност. Моника се държеше здраво за него.

След двайсет минути стигнаха до ръба на скалата. Краката на Тъкър горяха от напрежението. Беше издраскан, охлузен и много уморен. Преходът напълно му припомни тренировките, когато трябваше да изнесе ранен колега от вражеска територия. Морските пехотинци винаги носеха всичко на гърба си — дори мъртвите си другари.

Той внимателно пусна Моника на полянката.

— Благодаря — каза тя и го целуна по бузата. — Беше много мило от твоя страна.

„Това наруши много правила“ — помисли той.

— Моля. Хайде, не трябва да спираме, но вече можем да си позволим да се движим по-бавно.

— Мислиш ли, че се измъкнахме?

Бронзовата й кожа блестеше на лунната светлина. Пленителните й очи се бяха вторачили в него. По дяволите, Моника беше прелестна и очите и цветът на кожата й му напомняха за Кристина.

Тъкър отмести поглед встрани, полагайки усилия да се държи професионално, и избърса потта от челото си.

— Временно. Ще ни намерят, ако останем на острова. Трябва да го напуснем преди зазоряване. Колко е часът? — Хората на Карпацо бяха взели часовника му.

— Минава полунощ.

— Добре. Вероятно ще мога да го убедя да ни вземе тази нощ.

— Кого?

— Човекът, който преди двайсет и четири часа ме докара на острова.

— Господин Тъкър…

— Наричай ме Брус — противно на убежденията си каза Тъкър.

— Онези типове от американското правителство ли са пратени, Брус?

— Не, терористи са.

— Терористи? Но защо ме преследват?

— Това трябва да разберем.

— Как?

— После ще имаме много време за разговор, Моника. В момента трябва да те отведа на безопасно място.

Тя отмести поглед встрани за миг, после го погледна право в очите.

— Брус… много съжалявам за онова, което казах във вилата. Ти очевидно си много способен.

Тъкър се усмихна.

— Ти не ме познаваше и реагира точно както трябва. Винаги се съмнявай в хората, които не познаваш, Моника. А що се отнася до способностите ми, ще видим дали са достатъчни, за да се измъкнем живи от този остров!