Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (35)

33
Риби

Тъкър чу приглушен шум на мотори почти в същия миг, когато в далечината проблесна светлина. Два пъти.

Той отговори, като светна два пъти с фенерчето си, после се приближи до скалния перваз и побутна Моника, която спеше от два часа.

— Време е да тръгваме.

Тя отвори очи и за миг се обърка, сетне го позна, стана и се прозя.

— Толкова скоро?

— Ще имаш много време да си почиваш на континента.

— И все пак не е честно.

— Кое?

— Аз си починах, но ти не си.

Тъкър се усмихна.

— Няма проблем. Пък и ако чуеш колко силно хъркам, може да промениш решението си за партньорство.

Двамата тръгнаха към водата. Преди да метне на раменете си раницата, Тъкър хвърли ловджийската пушка във водата. Беше твърде тежка и обемиста. От сега нататък трябваше да разчита само на беретата.

Той отряза четири метра въже и завърза единия край за кръста си.

— Това за какво е? — попита Моника.

— За да съм сигурен, че няма да те изгубя във водата. — Тъкър завърза другия край на въжето за кръста й. — Готова ли си?

— Да.

Седнаха в плитката до коленете вода, за да си сложат плавниците и шнорхелите.

— Студено ми е — треперейки, прошепна Моника.

— Знам — отговори Тъкър. Въпреки съненото лице, разрошените коси и драскотините, тя беше красива. — Но няма да е за дълго. Щом заплуваме, ще се стоплиш, а Салацио ни е приготвил хавлии и кафе.

— Звучи чудесно.

— Да тръгваме.

Той сложи маската на лицето си. Моника направи същото.

Тъмното морско дъно оживя, когато Тъкър запали подводното фенерче. Двамата заплуваха в подобни на лабиринт коридори между назъбени скали. Тъкър я поведе към дълбините, където проходите между рифовете се разширяваха. Морето гъмжеше от риби — някои бягаха от внезапната светлина, други се приближаваха любопитно.

Бръмченето на мотора на Салацио се чу през бълбукащата вода. Тъкър забави, огледа се, за да се ориентира, и забеляза лодката на петдесет-шейсет метра.

Той отново насочи вниманието си към заобикалящите ги рифове и множеството риби. Мигът му се стори почти вълшебен — плуваше между скалите и рибите заедно с красива непозната жена. Блясъкът на фенерчето придаваше загадъчен оттенък на гъвкавия й силует. Подаръкът от майка й, медальонът, с който Моника никога не се разделяше, блестеше на светлината…

„Исусе!“

В съзнанието му отекнаха последните думи на Мортимър Фокс. „Микрофишът… Медал…“

Медал…

Медальон.

„Микрофишът е в медальона!“

Той пое дълбоко въздух. Прозрението го зашемети. Мортимър Фокс е искал да каже „медальон“, но бе успял да произнесе само „медал“. През цялото време отговорът на въпросите е бил пред очите им. Сега вече беше по-важно от всякога да стигнат до континента и да узнаят информацията, запаметена в микрофиша, който в комбинация с паролата вероятно щеше да разкрие загадката.

Тъкър започна да плува с подсилена решителност и почти влачейки Моника след себе си, се приближи до лодката на Салацио. И тогава чу друго бръмчене. Предположението смрази кръвта му.

Инстинктите надвиха изненадата. Той угаси фенерчето и направи знак на Моника да спре. Дълбочината беше петнайсетина метра, но плавниците и високата соленост на Средиземно море им позволяваха да стоят неподвижно във водата. До лодката на Салацио оставаха трийсетина метра.

— Какво има? — попита Моника. — Защо спряхме?

— Чакай.

Вторият мотор вече не се чуваше, макар че това не изненада Тъкър. Звукът се движеше много по-бързо във водата, отколкото във въздуха. Той се огледа и я видя — голяма яхта с угасени светлини, приближаваща към лодката на Салацио откъм кърмата. Моторът на Салацио заглушаваше бръмченето на яхтата, което Тъкър бе чул във водата, и това обясняваше защо морякът не се обръща. Салацио им махаше.

— Ей там — каза Тъкър и посочи вдясно от лодката на Салацио. — Виждаш ли?

— Да… Те ли са?

— Може да е Жарко. Или АНС. И в двата случая не…

Мощен прожектор проряза мрака и обля лодката на Салацио с ослепителна жълта светлина.

Италианецът се обърна и в същия миг тялото му експлодира сред пръски от кръв след канонада от безшумна стрелба. Той политна напред и падна в лодката си. АНС или италианската полиция биха спрели и претърсили лодката. Не биха стреляли без предупреждение.

— Господи! — промълви Моника.

— Трябва да се махнем оттук.

— Къде можем да отидем?

— Първо да се отдалечим от обсега им.

В същия миг лъчът на мощния халогенен прожектор премина над тях. Част от секундата по-късно Тъкър осъзна, че грешката е негова. От яхтата сигурно бяха забелязали главите им над повърхността или отблясъка от стъклата на маските им, когато ги бе осветил прожекторът.

Насочиха се към тях.

Тъкър разполагаше с няколко секунди, за да реагира. Той извади от раницата си двете кислородни маски и даде едната на Моника.

Сложиха ги и се потопиха във водата точно преди яхтата да мине над тях.

Тъкър хвана ръката на Моника и я повлече в непрогледния мрак.

В морската пехота той бе прекарал много време, изучавайки тактиката за бягство под вода. Първо трябваше да се спуснат най-малко на три метра дълбочина — беше се научил да я измерва по налягането в ушите си. Оттласкваше се с всички сили, за да се отдалечи от мястото, където за последен път ги бе видял врагът, особено след като разполагаха с ограничен запас от кислород. Трите метра им осигуряваха достатъчно прикритие, в случай че екипажът на яхтата реши да открие огън напосоки. Тъкър се съмняваше, че ще го направят, защото ги искаха живи, за да научат паролата. Тази вечер обаче той нямаше да рискува.

Бръмченето на моторите над тях се усили, сетне постепенно заглъхна.

Тъкър плуваше успоредно на брега, опитвайки се да избегне опасността да се блъснат в коралов риф. Ако си спомняше правилно, на това разстояние от брега най-близките скални образувания се намираха на девет-десет метра под тях, а морското дъно — на около петнайсет. Но ако не следеше посоката, имаше опасност да се насочат по грешен път, особено като се добавеше въздействието на теченията. Не можеше да си позволи да запали фенерчето, за да не издаде местоположението им, затова единствената възможност беше да се покаже за миг на повърхността и да се ориентира.

През следващите пет минути Тъкър се вслушваше в мотора, опитвайки се да определи на какво разстояние е от тях. За съжаление един от недостатъците на налягането в ушите беше временната загуба на слуха и това правеше задачата доста трудна.

Реши да направи компромис — да предположи, че врагът няма да открие огън.

Двамата се издигнаха до няколко метра под повърхността. Моторът бръмчеше вдясно, на петдесет-шейсет метра.

Тъкър се показа над повърхността за няколко секунди и видя къде се намира яхтата. Лъчът на прожектора прорязваше мрака. Но двамата с Моника се бяха придвижили много по-близо до брега, отколкото очакваше. Това означаваше, че течението долу е по-силно, отколкото на повърхността и до известна степен действаше в тяхно предимство, тъй като ги бе отнесло далеч от яхтата. Но силното подводно течение щеше да ги изтласка към назъбените скални образувания край брега. От друга страна, близостта до брега имаше своите предимства, защото яхтата не можеше да ги преследва, без да рискува да се разбие в рифовете.

Решения.

Успехът в света на Тъкър зависеше от правилно планиране и анализ на възможностите за избор. Проблемът беше там, че нямаше нито един начин да избегнат опасността. Всичко се свеждаше до поредица от възможности, всяка от които се разклоняваше в други алтернативи. Тъкър взе първото решение, когато предпочете да напусне острова по същия начин, по който бе дошъл. Разбира се, той можеше да се върне още по-назад и да твърди, че сегашните му трудности са пряк резултат от приемането на молбата на Мортимър Фокс да го охранява. Сега трябваше да направи избор, който да доведе до осъществяване на непосредствената му цел — да избяга от терористите и да стигне до континента.

След минута той отново беше на два метра дълбочина и плуваше до Моника. Опитът му подсказваше да поддържа същия курс и да продължава да се движи успоредно на брега, докато свършат запасите от кислород и се наложи да използват само шнорхелите. Тази възможност не им предоставяше ясен маршрут до континента, но им позволяваше да увеличат разстоянието между тях и Жарко — вероятно достатъчно, за да се измъкнат и да потърсят друг начин за бягство от острова.

Не след дълго кислородът свърши и се наложи да излязат на повърхността. Благодарение на усилията си и на мощното течение се бяха отдалечили на безопасно разстояние от яхтата.

— Чудесно! — каза Тъкър. — Изглежда засега им се изплъзнахме, но още са близо. Как се чувстваш?

— Добре.

— Колко е часът?

Моника извади лявата си ръка над водата и погледна часовника си.

— Почти пет.

— Скоро ще съмне. Трябва да продължаваме да се движим и да намерим скривалище за през деня.

— Нужна ни е лодка.

— Да. Но сега е важно да отвлечем вниманието им с нещо, за да не ни преследват, докато намерим лодка.

— Ако ти успееш да отвлечеш вниманието им, аз мога да осигуря лодка.

— Знаеш къде да намериш?

— Знам как да открадна.