Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (31)

29
Инстинкти

Доналд Бейн наблюдаваше затворника, който след няколко минути излезе от стаята. Действайки под прикритието на служител от дипломатическия персонал на Съединените щати, Бейн излезе от сянката в ъгъла на помещението и седна на стола срещу Джорджо Венето. Той си бе осигурил съдействието на директора след намесата на шефа на полицията в Рим, дългогодишен приятел на посланика на САЩ в Италия Ландън Куин.

— Е? — попита Бейн, който знаеше съвсем слабо италиански и му бе трудно да следи разговора. — Имаше ли ефект?

Надзирателят се усмихна.

— Много добър… Мисля за в бъдеще да използвам този подход, синьор Кларк — отговори той на английски със силен акцент, наричайки Бейн с името му за мисията, и после му предаде резултата от разговора.

Трийсет минути по-късно Бейн излезе от затвора и се качи на задната седалка на седан, който щеше да го закара в Неапол, откъдето с яхта щеше да стигне в Капри преди зазоряване. Той погледна часовника си — чисто нов „Ролекс“ от неръждаема стомана, който носеше не от суетност, а по необходимост, както и инкрустирания с диаманти кръст, окачен на златна верижка на врата му. Бейн отдавна бе научил, че по време на операция винаги нещо може да се обърка, затова беше разумно да носи неща, които може да замени срещу услуги или за да купи сътрудничество, дори живота си. Това включваше и тънкия импрегниран колан с чантичка, съдържаща достатъчно пари, за да успее да се измъкне от всяка бъркотия.

Облегна се на кожената седалка, загледа се в осветения от луната италиански пейзаж и се замисли върху възможностите си за избор, откакто бе излязъл от ресторанта в центъра на Вашингтон.

Вече се бе свързал с агентите на АНС на острова. Щяха да се срещнат на главното пристанище. После ще посети Виторио Карпацо, за да му направи предложение, на което мафиотският бос нямаше да откаже.

„Също като Фонзини“ — помисли Бейн и въздъхна. Имаше чувството, че е дон Вито Корлеоне от филма „Кръстникът“. Само дето всичко беше реалност.

Въпреки първоначалното си колебание да приеме тази мисия, главно защото се чувстваше твърде възрастен за оперативна работа, Бейн призна пред себе си, че събирането на информация и постигането на пробиви в разследването са неговата стихия. Той бе вършил това две десетилетия, преди да го прехвърлят в Лангли. Спомни си случая с контрабандата на компоненти на ядрени оръжия от Украйна за Ирак преди десет години. Тази мисия го бе отвела в Средния изток, където едва не се прости с живота си, за да попречи на престъпния режим в Ирак да направи оръжия за масово унищожение.

Там се запозна с Даян Тауърс, пилот от Военноморската флота. Свалиха ги, докато се опитваха да взривят склада с доставките, след като Бейн бе съобщил координатите му.

Затвори очи и си припомни миговете, които бяха прекарали заедно, страхувайки се за живота си, заобиколени от десетки иракски войници на прашно летище на края на света.

Той оцеля. Даян бе ранена в гърдите и умря в ръцете му.

Бейн въздъхна и посегна към шишето с вода в конзолата между двете задни седалки. Още я обичаше.

Инстинктите го бяха отвели в иракската пустиня, при склада за ядрени оръжия, при Даян Тауърс и една любов, която сега беше само спомен. Инстинктите го накараха да приеме предизвикателството на Мартин и Хърш, да зареже уютния си кабинет между сигурните стени на централата на ЦРУ в Лангли и да замине на мисия. И сега същите тези инстинкти му подсказваха, че ако не побърза, ще изпусне Моника Фокс. Когато прие задачата, вече се бяха случили твърде много неща, а той беше сигурен, че ще се случат още. Имаше голяма вероятност Моника да е напуснала Капри. Но хрътката Доналд Бейн щеше да надуши следите й и да я намери, дори и на другия край на света. Съзнанието му преследваше крайната цел — да опази „Файъруол“. Всичките му действия и цялата му енергия бяха подчинени на тази цел. Разбира се, Бейн се надяваше да постигне и някои второстепенни цели — разкриването на загадката с Брус Тъкър и твърдението му, че Сив Жарко е жив. Надяваше се също да разбере кое правителство финансира терористите и да го накара да плати скъпо за подмолните действия срещу Съединените Американски Щати.

Клетъчният му телефон иззвъня. Само трима души знаеха номера — Рандолф Мартин, Джеф Хърш и Ландън Куин. На екранчето бе изписано името Куин.

— Да? — каза Бейн, избягвайки да споменава име.

— Нещата с мишената се усложниха — рече посланикът.

— Продължавай.

— Хората ни докладваха за престрелка във вилата на Виторио Карпацо.

Бейн затвори очи.

— Кога?

— Преди по-малко от час. Полицията е там. Още едно кръвопролитие.

— Някаква следа от МФ?

— Не.

— А от БТ?

— Не.

— Трябва ли да знам нещо друго, преди да отида там?

— Боя се, че в момента това е цялата информация, с която разполагам.

— Благодаря. Ще поддържам връзка.

Бейн затвори и остави телефона до себе си на седалката.

„Точно както предполагах“ — помисли той. Нещата вече започваха да се объркват като при всичките му предишни мисии.

В съзнанието му едновременно възникнаха няколко въпроса. Дали Моника Фокс още е на острова? Дали са я отвлекли онези, които бяха нападнали Карпацо? Или е избягала? Вероятно изобщо не е при Карпацо. Може би се крие другаде и убийствата са просто поредната гангстерска война. Но хронологията на събитията го притесняваше. Атаката срещу Карпацо бе проведена, преди надзирателят Венето да разговаря с Фонзини. Следващата връзка на Бейн в издирването на Моника изведнъж бе прекъсната и той не можеше да пренебрегне това, защото заплашваше мисията му с неуспех. Пък и убийствата говореха, че е на вярната следа. Инстинктите му изглежда бяха точни, както винаги.

И все пак въпросите бяха повече от отговорите. Всъщност това беше типично за такъв ранен етап на операцията. Бейн трябваше да упорства и да не се отклонява от приоритетите си.

Седанът продължаваше по пътя към отговорите, които Доналд Бейн търсеше.