Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (117)

Епилог

Доналд Бейн напусна ЦРУ в един снежен ден през декември. Бяха изминали два месеца от неразрешения от президента полет в Северна Корея. Рандолф Мартин бе получил заповед веднага да застреля неподчинилия се офицер. Един кафяв плик, случайно попаднал в Овалния кабинет, бе накарал президента да промени решението си и да даде на Бейн време да уреди нещата, преди да се оттегли с пълна пенсия и полагащите му се облаги.

Тъкър и Моника казаха паролата за задната врата във „Файъруол“ и дадоха възможност на учените от АНС в сътрудничество с „Фокском“ да прекъснат връзките за таен достъп. „Файъруол“ докладва, че диагностиката открива секция в хардуера на главния сателит, която е била затворена поради неотстранима повреда. Странно, но „Файъруол“ нямаше представа каква функция е изпълнявал повреденият хардуер. Всички оригинални функции на системата бяха останали сто процента оперативни. Озадачените учени предадоха информацията на НАСА и препоръчаха някой бъдещ полет на космическата совалка да огледа сателита като част от редовната планирана поддръжка. „Файъруол“ продължи да функционира нормално.

В същия снежен ден Бейн се качи на самолета за Рим, а после на влак, който го закара в Неапол.

Облечен като обикновен пътник, бившият таен агент излезе от претъпканата гара, носейки само една чанта — всичко, което притежаваше.

„Е, почти всичко“ — помисли той.

Преди месец бе получил от „Фокском“ чек за заслуги към новата председателка на управителния съвет. Подаръкът беше надеждно инвестиран в различни парични пазари и фондове и заедно с пенсията от ЦРУ щеше да му осигури спокойствие и комфорт до края на дните му.

Но причината за доброто му настроение в този ден не бяха парите, нито мекият южен италиански климат, или напускането на ЦРУ.

Той спря такси и шофьорът го закара на пристанището, като едва си проправяше път през тълпите туристи, тръгнали към фериботите за Капри, Соренто или някое друго място по крайбрежието на Амалфи.

Бейн се насочи към частното пристанище и стигна до яхтите. Продължи по дъсченото мостче, криволичещо в плитчините. Мястото на яхтата й беше най-отпред, където бяха закотвени по-големите плавателни съдове, за да имат по-лесен достъп до открито море.

И тогава я видя в компанията на мъж и жена на средна възраст и три деца. Канеше ги да разгледат забележителностите от борда на „Даниела“, с бивша регистрация като „Ил Тропикале“.

Бейн реши да я извика, но после размисли и се загледа в лицето й, в късите черни панталони и стройната й фигура. Рафаела застана зад щурвала на голямата яхта и я насочи покрай вълнолома, отправяйки се към лазурните води.

Той стигна до празното място, пусна чантата си на земята, седна върху нея и се загледа след яхтата, докато се скри зад завоя на бреговата ивица.

Доналд Бейн реши да чака. Имаше време.

Не бързаше заникъде.

Джоун Акман стоеше на скала с изглед към Японско море, на стотина километра северно от демилитаризираната зона. Булдозери и багери бръмчаха в основите на новия лагер на УНИЦЕФ и копаеха канали за тръбите, по които щеше да минава вода от близкия кладенец.

Лагерът се намираше на осеяна с дървета равнина, дадена под наем за сто години от севернокорейското правителство на корпорация „Фокском“. Компанията бе купила бетон и дървен материал за спални, класни стаи, склад, трапезария, болница и дори за сграда за персонала от доброволци. Целият обект, който правителството в Пхенян вече използваше за пропагандни цели, макар че не бе дало нито грош, бе заобиколен от бетонни стени и достъпен само през денонощно охранявана порта. Оттук нямаше да изчезват деца.

Джоун се усмихна. Благодарение на усилията на много доброволци лагерът бе открит преди две седмици, когато бе завършена първата спалня. Макар че леглата щяха да пристигнат след няколко седмици, децата вече се бяха разположили като у дома си. Във всеки случай беше по-хубаво, отколкото да спиш сред прахоляка в палатка. Джоун похарчи част от средствата, за да купи военни походни легла в Пхенян, където бе посрещната радушно от правителството. Парите не бяха всичко, но донесоха удобства и безопасност на децата. Докато беше в Пхенян, тя поведе преговори с правителството за втори лагер в северната територия. С малко късмет и много пари Джоун може би щеше да успее да ги приключи успешно за два месеца и да започне строителството.

Тя се обърна към северния край на демилитаризираната зона, където преди много седмици бяха събрани хиляди войници и после бяха оттеглени. Инвазията би била безплодна без онова, което Тъкър и Моника Фокс не бяха дали на севернокорейците. Сега двете Кореи отново се отправяха към масата за преговори, този път вероятно за да постигнат реално съгласие — без демилитаризирана зона и многобройни войски.

За пръв път от дълго време Джоун изпита надежда за децата — за бъдещето им и за страната, опустошена от война, глад и от най-ужасяващото нарушение на човешките права — канибализма.

Надежда.

Може би този път.

След четири операции за три месеца Брус Тъкър се възстанови от краткия си поход в Северна Корея. Той прекара по-голямата част от това време в болницата на университета „Джон Хопкинс“ в Балтимор, където бе прехвърлен от Сеул, след като състоянието му се стабилизира. Много часове лекарите се бориха със сериозните травми на костите, мускулите и сухожилията от двата куршума, пронизали тялото му. После дойдоха безкрайните дни на физиотерапия и бавно раздвижване на ръцете и раменете.

Но Тъкър се съвзе и отново се погрижи за своя принципал. Моника вече ръководеше корпорацията на баща си. Тъкър й бе избрал едни от най-добрите специалисти по лична охрана.

Хладният севернокалифорнийски въздух го освежи, докато бягаше в Кендълстик Парк в Сан Франциско.

Излезе от парка и продължи нагоре по стръмния хълм. Белите дробове и краката му пламтяха, но се чувстваше добре. Нямаше нищо по-хубаво от подходяща диета, почивка и гимнастика, за да удържи на обещанието си към Моника. Тя също спазваше обещанието си от пътуването с хеликоптера до Сеул.

Обещания, които трябваше да бъдат изпълнени.

Задъхан, Тъкър стигна до високата желязна врата на къщата с изглед към залива на Сан Франциско и въведе кода за достъп на таблото, под камерата за наблюдение. След миг портата се отвори и той влезе, но не в имението, а в буферната зона — двеста квадратни метра бетон между две стени. Следваха вътрешна и външна врата, където охраната в будката с бронирани стъкла още веднъж проверяваше самоличността на посетителите и правеше справка в списъка на хората, на които се разрешаваше достъп до къщата.

Дежурните от охраната поискаха от Тъкър личната му парола — различна от кода за отваряне на портата.

Тъкър кимна одобрително. Не трябваше да има изключение от правилата. Дори Моника имаше лична парола, в случай че някой се дегизираше като нея и се опиташе да се вмъкне.

Вътрешната порта се отвори и спокойната обстановка му напомни за южна Италия и Капри. Калдъръменият път с палми от двете страни водеше до елипсовидна алея за коли. Насреща имаше голям фонтан. По някакъв мистериозен начин тази част на имението приличаше на вилата на Карпацо.

До входа на голямата бяла къща с покрив от червени керемиди бяха паркирани няколко автомобила, избрани и модифицирани по указания на Тъкър.

Той влезе в къщата и потното му тяло постепенно се охлади. Моника слезе по стълбите да го посрещне. Беше в жълто-кафява ленена рокля и с искрящи сребърни бижута. Следваше я професионалистът, който Тъкър бе назначил да я охранява, докато се възстанови и сам се заеме с тази задача.

Мъжът остана на стълбището, но внимателно наблюдаваше всичко.

— Здравей, скъпи — каза Моника и целуна Тъкър. — Доволен ли си от бягането?

Той кимна и попита:

— Пак ли работиш вкъщи?

Всекидневната й рокля му напомни за първата им среща в Капри във вилата на Карпацо в онази напрегната обстановка. Но днес лицето й сияеше и светлокафявите й очи блестяха на слънчевата светлина.

— Само ще довърша някои неща.

През последните седмици Моника работеше с клонирания изкуствен интелект, който баща й бе оставил в лабораторията. Системата я напътстваше в усилията й да отблъсква атаките на Вашингтон срещу „Фокском“. После Моника я бе използвала, за да преведе компанията през преходния период, спечелвайки признание сред директори, инвеститори и представители на медиите за уменията и зрелите решения — макар че работеше предимно вкъщи. Мортимър Фокс наистина бе подготвил добре наследницата си. Хората не знаеха, че невероятният й успех е свързан с умната машина, която взимаше всичките делови и технически решения, направени някога от баща й. Биомолекулният мозък я обучаваше в реално време, докато Моника провеждаше видеоконференции с вицепрезидентите на „Фокском“, инвеститорите, медиите и Вашингтон.

— Как върви търсенето на нов изпълнителен директор? — попита Тъкър.

Моника прокара пръст по изпотеното си чело.

— Утре сутринта „Фокском“ ще обяви пред медиите оттеглянето ми като временно изпълняващ длъжността.

Изявлението щеше да сложи край на два месеца усилена работа. Беше използвала тайните досиета на баща си, за да елиминира всякакви рискове Вашингтон да отмъсти на „Фокском“. Щом постигна това, тя потърси достоен приемник за длъжността изпълнителен директор. Моника запази петдесет и един процента контрол върху акциите на компанията и остана председател на управителния съвет, но от утре нямаше да ръководи всекидневната работа.

Тъкър се усмихна. Тя бе спазила своето обещание.

— Аз ще я поема оттук — каза той на бодигарда.

Мъжът кимна учтиво.

— Добре, сър. Ще бъда при портата, ако имате нужда от мен.

— Благодаря.

— Той е добър човек — отбеляза Тъкър, докато го наблюдаваше как се отдалечава.

— Всички са чудесни, скъпи. — Моника го прегърна и го целуна. — Но след като си видял най-добрия, всичко друго бледнее. Готов ли си?

Той я погледна в очите.

Обещания, които трябваше да бъдат изпълнени.

Тъкър не беше забравил. Вече се беше заклел да я обича, уважава и да се грижи за нея. Церемонията преди месец в „Джон Хопкинс“ беше скромна, тъй като никой от двамата нямаше живи роднини. Хората от охраната бяха повече от гостите. Обикновените златни халки станаха символ за взаимната им обвързаност до края на живота.

Но поради здравословното си състояние Тъкър едва сега щеше да изпълни последното си обещание.

— Моника Фокс-Тъкър — каза той и хвана ръцете й, — от този ден нататък обещавам да се грижа за твоята безопасност… докато и двамата сме живи.

Тя сложи ръцете му на корема си.

— Грешиш, скъпи. Докато и тримата сме живи.

Брус Тъкър я взе в обятията си и остави меките й като коприна коси да попият сълзите му.