Уилям Дийл
Тай Хорс (59)

РАЗЧИСТЕНИ СМЕТКИ

Сай приближи лодката до кея и Хатчър помогна на Слоун да слезе. Раната му още кървеше въпреки импровизираната превръзка, която Хатчър му беше направил от пешовете на ризата му.

— Ще се видим пак, Сай — каза Хатчър, след като той и Слоун скочиха на брега. На около триста-четиристотин метра нагоре реката приличаше на някой от кръговете на ада. Огромните пламъци, издигащи се от горящия кораб, хвърляха кървавочервени отблясъци във водите на реката, по пожарните и полицейските коли, насъбралите се на кея зяпачи.

— Ще се оправите ли? — попита Сай.

— Вече сме окей, приятелю. Влез по някой от но-малките канали и зарежи някъде лодката. И стой настрани от „Лонгхорн“ за няколко дена.

— Ти си голям мъж, Хач — каза дребничкият тайландец.

— А ти си страхотен боксьор — отвърна Хатчър.

Той вдигна отново Слоун и го поведе напред през крайбрежната улица към една странична пресечка. Уличката беше безлюдна и тиха, а заревото от пожара край реката едва се забелязваше по отблясъците върху стените на къщите. Не бяха изминали и двайсетина крачки, когато Слоун залитна и се подпря на една стена, свлече се на земята и стисна с ръка окървавеното си рамо. Хатчър коленичи до него, отстрани ръката му и прегледа раната.

— Дребна работа — каза той, — ще се оправиш.

— Това ще ме убие — изпъшка Слоун и притисна якето си към раната.

— Аз трябва да те убия. Ти си опасна твар. Излъга ме, подмами ме тук и ме предаде. Ако някой заслужава да умре, това си ти, а не Коуди.

Обичайната усмивка се появи по устните на Слоун.

— И никакво съчувствие, а, приятелю?

— По-скоро бих изпитал съчувствие към дявола.

— За Бога, не можеш да ме убиеш — каза отпаднало Слоун. — Аз съм твоето семейство.

— О-о, мога, Хари, мога. Но няма да го направя и това няма нищо общо с каквото и да е семейство.

— Аз си вършех моята работа, ти си вършеше твоята — каза Слоун. — Мисля, че не е нужно да ти обяснявам това.

— Но няма друг начин да сложим край на тоя въпрос — отвърна му Хатчър.

— Имал си проблеми, подобни на тия тук, навсякъде по света.

— Не, Хари. Тук ме беше изпратил на явна смърт. А твоята работа е да си извлечеш политическата изгода.

— Както и да го наречеш, твоята работа е да си изпълниш операцията и да забравиш.

— Не, тоя път ти ще изпълниш и ще забравиш, а аз ще мисля за нещата.

— О-о, глупости. Ти си войник. Вършиш това, което вършат войниците.

— Години наред все това ми говориш. Но аз не вършех това, което вършат войниците, вършех това, което ти ми казваше да свърша.

— Защо все пак реши да дойдеш тук? — понита го Слоун.

— Мислех си, че върша нещо благородно, нещо, с което да променя нещата, чувство за отговорност към стар приятел. Говоря за Коуди, не за теб.

— О! — патетично махна с ръка Слоун. За момент и двамата потънаха в напрегнато мълчание, после Слоун продължи: — Ти беше най-добрият, най-добрият, когото някога съм имал. Идеалният невидим боец.

— Бедата е, че не ти останаха повече войници, нали. Хари? Един прекалено често играе двойни игри, на друг много често му се случва да лъже, и една сутрин се събуждаш и виждаш, че не са ти останали никакви бойци. Всичките или са избити, или са осакатени, или са напуснали. Затова си направил сделката си с Фонг.

Слоун се преви и притисна още по-силно раната си с ръка, пъшкайки от болката, която пареше дълбоко в рамото му. — Кажи ми поне едно нещо — изрече той с изкривен от болката глас. — Жив ли е Коуди?

— Не, мъртъв е — прошепна Хатчър. — Умрял е много отдавна.

— Дяволите да ме вземат — процеди Слоун. — Толкова шум за нищо.

— Не беше за нищо. Това пътуване беше за изплащане на сметките ти.

— Изплащане? На кого?

— Ти се изплащаше на Толи Фонг.

— Ти си луд. Откъде накъде аз ще съм длъжен на Толи Фонг? Защото идвам да му пуша от лулите ли?

— Не. Защото той зае нашето място. Когато на теб не са ти останали войници, ти си си намерил нов взвод екзекутори, които да изпълняват заповедите ти — Фонг и неговите убийци от Чию Чао. Той те отърва от Камион в Атланта, защото Камион беше прекалено независим и прекалено корумпиран. Рано или късно това щеше да излезе на бял свят и момчетата от Държавния департамент щяха да се ядосат и да провалят плановете ти. А, от друга страна, Козомил е много послушен и кротък.

— Но и няма половината от валутните резерви на Мадранго в банкови сметки в Швейцария — добави Слоун.

— А Козомил ще бъде послушното момченце и ще чака заповеди директно от Белия дом, за да реши какво да прави — продължи Хатчър.

На около трийсетина ярда зад тях, от надвисналия над реката мрак се подаде лицето на Толи Фонг, който се показа над водата и сграбчи с ръце металната стълбичка, спускаща се от кея във водата. Ръцете му бяха обгорели, а кожата на лицето му беше сбръчкана от изгарянията. Той се издигна с мъка нагоре по стълбата и чу гласовете в тъмнината. Предпазливо погледна над горния ръб на кея и забеляза Хатчър и Слоун в уличката отсреща.

— Познавам те много добре — казваше в тоя момент Хатчър. — Много-пъти си правил такива неща. В Париж беше върхът ти. Не само се отърва от тримата посланици, които ни създаваха проблеми във връзка с нашите военни бази в Европа, стовари отговорността за това върху Хиената и същевременно се отърва и от него. Винаги си бил страшно изобретателен. Винаги държиш по пет-шест аса в колодата си.

— Добре де, и това е операция в защита на националните интереси, нали?

— Въпрос на интерпретация.

— Наречи го, както щеш. Врагът никога не спи, момчето ми, не забравяй това. Искаш да се правиш на сантиментален — добре, но искам да ти кажа, че удаде ли ми се някакъв шанс да се отърва от такъв мръсник като Хадиф с цената на незначително нарушение на правилата, можеш да си заложиш задника, че ще го направя. Това ми е работата. Вярно, сключих сделка с Фонг. В случая той се оказа от нашата страна на барикадата.

— Може да е бил от твоята страна, Хари. Но абсолютно сигурно е, че не е бил от моята.

— Аз държах ситуацията под контрол.

Фонг стоеше прилепен към стълбата и изсумтя презрително, докато слушаше самоуверените обяснения на Слоун.

— Той изнасили и уби хладнокръвно Дафни Чийн само и само да утоли злобата си към мен — каза дрезгаво Хатчър. — На теб за малко да ти пръсне мозъка. Освен това обучава терористи горе по реката, с това се занимават оня бивш агент на САВАК и екзекуторът от Хаити.

— Той ги обучава за мен — отвърна рязко Слоун.

Хатчър поклати глава.

— И с какво щеше да му се разплатиш, Хари? Щеше да го уредиш да прекара през митниците хиляда кюлчета Чайна Уайт, а?

— Какво, искаш но дяволите, ако не е той, някой друг ще е. Това е полезно и за нашите финанси.

— Преди петнайсет години ти ме прати по реката, за да я разчистя от трафикантите на наркотици на Чию Чао. А сега си се прегърнал с тях.

— Всичко се променя, приятел — отвърна Слоун. — Ти си имаш Париж, Ню Йорк, Чикаго, оня твоя приятел в застрахователната компания. Аз си имам Тайланд. Каква е разликата, по дяволите.

Хатчър се изправи.

— Години наред аз си мислех, че ти си ме превърнал в съдия, съдебно жури и изпълнител на присъдата, екзекутор. Накрая това ме доведе до Лос Боксес, където нямаше какво друго да правя, освен да мисля. Сега разбрах, че никога не съм бил съдията и съдебното жури — тяхната работа си я вършил ти. Аз съм бил само екзекуторът. Но както и да е, някой друг ще те съди теб. Аз сложих край на всичко това.

— Къде отиваш?

— Прибирам се у дома.

— Ами аз?

— Кажи на Бъфало Бил, че синът му е загинал с чест на бойното поле. Може да умре спокоен. Довиждане, Хари.

Хатчър се обърна и тръгна по тъмната уличка.

— Почакай за момент, дявол да го вземе! — извика Слоун след него.

Но Хатчър вече беше изчезнал в здрача, сгъстен от спусналата се, примесена с пушек мъгла.

— Светът вече се е разделил на два вида хора — такива, дето мятат лайна, и такива, дето ги мятат първите, Хатчър — викаше Слоун подире му. — Запомни това. Вторите едва ли могат да се похвалят с положението си.

Слоун се отпусна пак назад към стената. Болката в рамото му го изгаряше, но той отклони мислите си от нея и се зае да съчинява някаква история, която би могла да мине като обяснение пред тайландския майор, Мангустата, когато неговите хора се появят.

Той не чу как Толи Фонг с мъка се измъкна върху кея, не чу жвакащите му стъпки, когато той се промъкна по кея и тръгна по уличката към него. Фонг почти се беше надвесил над него, когато той усети присъствието му и се обърна — само за да види как смъртоносният кинжал прониза тихо въздуха и да усети как безпощадното му острие се забива в гърлото му.