Уилям Дийл
Тай Хорс (12)

ПОДГОТОВКАТА

Вече се здрачаваше, когато Джиниа, след като Хатчър й се обади, се върна на яхтата с излетната чанта в ръка. Отвори я и започна да изважда съдържанието й, докато Хатчър направляваше яхтата, изкарвайки я от заливчето в открито море, като се придържаше непосредствено до бреговата ивица.

— Фетучини с пресни зеленчуци от Бърди, домашно приготвени задушени миди, скариди от „Краб Трап“ — изреди му тя това, което беше донесла. — Кога искаш да вечеряме?

— Още сега. Умирам от глад.

— Какво стана с твоя приятел от армията?

Той се наведе и я целуна по шията.

— Отиде си — изръмжа Хатчър и с това изчерпа темата. Тя разбра, че не е редно да пита „Къде отиде?“ Ако той искаше, щеше да й каже. Но явно не искаше повече да говори по този въпрос. Тя просто се чувстваше щастлива, че непознатият си беше тръгнал и Хатчър беше изцяло неин за вечерта.

Джиниа слезе долу, избра една бутилка от превъзходното червено вино в барчето с алкохола и я отвори, за да може виното да подиша малко, преди да си налеят. Притопли храната във фурничката и нареди масата. После пусна радиото и намери някаква тиха приятна, музика.

— Хей — извика тя нагоре към палубата, — защо не я включиш на автопилота и да слезеш да вечеряме?

— Готово — отвърна той с дрезгав глас. Тя чу как двигателите заглъхнаха и котвата цопна във водата, а само след минута и той се появи в салончето.

— Реших да останем известно време на котва. Тъкмо подминахме Сапело Айланд — каза й той, след което потопи пръст във фетучините и опита вкуса им.

— Ама какъв навик имаш — направи му бележка тя.

— Превъзходно — подмина критиката й той и наля и на двамата по чаша от червеното вино. Чукнаха се вдигнаха тост мълчаливо. Той се наведе през масата я целуна нежно, опитвайки вкуса на сухото, ароматно вино от устните й.

— Благодаря ти — прошепна тя. После подхвана лек ненастойчив разговор с въпроса:

— Откога познаваш Джими Сирило?

— Много отдавна.

— Къде се запозна с него?

— На една уличка в Бостън.

— На улицата?

— Да. Тъкмо бях разбил един магазин, а той беше тогава ченге.

— Майтапиш ли се?

— Не. — Хатчър се облегна назад с усещането, че е на път да разкрие нещо като семейна тайна. Но все пак изпита приятно чувство от това.

— Моят старец беше архитект, но не особено добър в професията. Един следобед си пръсна черепа с револвер в банята на Бостън Менс Клъб. Тогава бях на десет години. След три години пък майка ми избяга с един…, ъ-ъ, по дяволите, дори не го знам какъв е, никога не съм го виждал. Както и да е, та тогава го ударих през просото. Бях на петнайсет, когато станах един от най-печените обирджии на магазини в Бостън.

— Е-е, Хач, дори не съм и предполагала… — каза тя удивена.

— Чакай, това е само върхът на айсберга — каза й Хатчър с усмивка.

— Добре, ами какво направи с теб Джими, като те хвана? — запита го тя.

— Свали си значката и колана с кобура и ми хвърли такъв пердах, че задникът ми стана на кървава пихтия.

Джиниа не се сдържа — сложи ръце на устата си и захихика в тях.

— И това не е всичко. Той ми намери и работа; всъщност намира ми работа на три места, а аз ги напусках всичките. Та една нощ, след това пак ме награби, завлече ме до оная уличка, пак си свали значката и колана с кобура и отново ми хвърли един як пердах. После ми каза: „Ще продължавам да ти скъсвам задника от бой, докато не се хванеш да работиш и престанеш да се шляеш такъв из моя район.“ И това сложи началото на едно чудесно приятелство.

— Той е направил от теб това, което си днес — констатира тя с тържествено-подигравателен тон.

— Да — каза Хатчър, но след малко добави: — но оня тип, дето го видя на кея, също има дял в това.

— Той пък какво те спипа, че правиш?

— Спипа ме, че се глася да ставам адмирал.

— Ами?

— Но това е друга история.

След това завършиха вечерята си мълчаливо. Хатчър не беше много приказлив по време на ядене, но тя усети, че този път има нещо по-различно. Усети, че му предстои да замине някъде още преди той да й го каже.

— Налага ми се да замина за известно време.

— А-ха, и какво по-точно значи това „за известно време“, Хатчър? Една седмица, един месец, десет години? — запита го тя спокойно.

Той се усмихна, пресегна се над масата и докосна с ръка лицето й. — Повече ще е от седмица, надявам се да е по-малко от месец — отвърна й той.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Обади се на Джон Роджърс от банката и му кажи, че ми се налага да замина спешно. Изготвил съм на твое име пълномощно, за да можеш да оперираш с наличностите в банковата ми сметка. Ако ми потрябват за нещо пари, ще ти съобщя, за да прехвърляш суми на текущата ми сметка.

— Дотолкова ли ми имаш доверие? — попита го тя изненадана.

— Абсолютно — отговори й той с усмивка.

— Кога заминаваш?

— Утре сутринта.

Тя му се усмихна, но вътре в себе си вече усещаше копнеж, породен от предстоящото му отсъствие.

— Тогава да не губим време — каза му тя. — Ще имаш време да спиш в самолета.

Той хвана ръката й, както беше застанала права до масата, и я придърпа плътно до себе си. Бавно разкопча бялата й риза, разтвори я, плъзна ръцете си около бедрата й и я притегли още по-близо до себе си, покривайки с целувки стегнатия й стомах. След това разкопча колана й, смъкна цина и й свали джинсите. Отново обви кръста й с ръце, дланите му се плъзнаха по дупето й, повдигна я леко нагоре и пръстите му се плъзнаха под ластика на гащичките й. Той започна да я гали нежно с два пръста, усети я как набъбва под ръцете му, почувства влагата, когато внимателно проникна с пръста си в нея. После наведе главата си надолу, докосна с устни окосменото място под гащичките й и започна нежно да я хапе там, а горещият му дъх предизвикателно, гъделичкаше слабините й. Той разтвори пръстите на ръката си, смъкна с тях гащичките й и зарови лице в окосмения триъгълник между краката й, опитвайки от вкуса и аромата на възбудата, а в следващия миг усети как ръцете й силно притискат главата му към нея. Тя стоеше права, повдигната на пръсти, с отпусната назад глава, а миг след това седна на края на масата и вдигна единия си крак върху рамото му. Дишането й се учести, мускулите й се стегнаха и тя започна да се движи бавно, описвайки концентрични кръгове, притисната плътно в него.

Тя имаше един чудесен еротичен навик, който направо подлудяваше Хатчър. Когато наближеше моментът на кулминацията, тя започваше да брои тихо, почти със самото поемане на дъх, изпускайки от време на време страстни въздишки:

— Едно… две… три… ч-четири… ах, ох-ох, Господи… пет, шест, седем… ох-ох… о-о-ох… осем, девет, дес-сет… Божичко, о-ох!

Гърбът й се изви силно назад, тя се притисна с всичка сила към устните му и застина така, изопната, за около десетина — дванаисет секунди, а после въздъхна и се отпусна, свлече се напред към него, обгърна с две ръце главата му и започна да го притегли нагоре към нея, търсейки устните му, а когато ги намери, започна да го целува жадно и страстно.

Той я вдигна на ръце и я отнесе до широкото легло в спалната каюта, положи я внимателно на него и се разсъблече набързо, без да спира да я целува. После легна на леглото до нея, притисна я плътно до себе си и тя го усети как се допира до нея втвърден и напрегнат. Тя прехвърли едното си бедро над неговия крак, притегли го към себе си и започна бавно да се притиска към него и да се движи, докато той навлизаше в нея свободно, без никакво усилие.

— Ох, Господи — прошепна той, когато тя го обгърна, обхвана го със стегнатите си мускули, всмуквайки го все по-навътре и по-навътре.

Останала почти без дъх, тя прошепна: „Цял месец, а?“, и той й отвърна шепнешком, също останал без дъх: „Може пък и… само… две-три седмици…“

 

Тя лежеше задрямала на едната си страна. „“Хатчър се измъкна внимателно от леглото, покри я с пухената завивка и започна да приготвя нещата си. Преди, имаше години, когато пътната чанта на Хатчър беше постоянно подредена с всичко необходимо, готова във всеки момент — два костюма, свободно яке и всекидневн панталони, половин дузина ризи, няколко вратовръзки, един допълнителен чифт обувки, бельо и тоалетни принадлежности. Само най-необходимото. Нищо излишно. И сега, само за няколко минути, той възстанови предишните си навици за подготовка за пътуване.

Списъкът на необходимото беше все още в главата му: да провери дали е взел необходимите документи за самоличност, пари, да си приготви необходимата екипировка и да ги разпредели в неизменните два куфара с които пътуваше — големият куфар за дрехи и малко то алуминиево куфарче, което винаги беше в едната му ръка.

Докато Джиниа спеше, той отмести една подвижна част от ламперията над леглото, отвори вградената в стената каса и измъкна оттам един малък метален сейф. Върна се с него в главната каюта и провери съдържанието му. Извади отвътре акредитив за петдесет хиляддолара от неговата банка, пътни чекове за двайсет хиляди и десет хиляди в банкноти. Никога не използваше кредитни карти, които бяха толкова лесни за проследяване. Извади освен това и два паспорта — единият беше истинският му американски паспорт, а другиятфалшив паспорт на френски гражданин. И в двата, в графата професия, той фигурираше като журналист фоторепортер на свободна практика. После върна сейфа във вградената в стената каса.

На връщане към главната каюта той извади от едно, вградено в стената гардеробче алуминиево куфарче, средно по размери, и го понесе със себе си. После се смъкна на пода на четири крака и изпълзя през люк зад стълбата, водещ към едно тясно трюмно помещение под задната палуба. Там, към стената и пода, беше прикрепен неподвижно един водонепроницаем металически сандък. Електрическото осветление се включи автоматично веднага щом Хатчър отвори вратата на помещението. Съдържанието му представляваше един малък арсенал: два пистолета „Питон 357“, 9-млиметров пистолет „Н&К“, автоматична пушка „М-16“, 9-милиметров автомат „Узи“. Имаше и значително количество пълнители за всяко от изброените оръжия. Там бяха подредени и четири макари с десетфутов дебел кабел, което представляваше всъщност пластичен експлозив С-4. Някакво оръжие беше увито в брезентова, непромокаема торба. Хатчър взе торбата, две от макарите с експлозива С-4, заключи трюмното помещение и се върна в главната кабина. Той разстла едно одеяло върху масата за хранене, извади оръжието от брезентовата торба и го постави върху одеялото. То представляваше всъщност една „Ауг“, австрийска автоматична десантна пушка, разглобена на три основни части: цев, дълга шестнайсет инча, стробоскопичен мерник с автоматично фокусиране при насочване към целта, магазинен и спусков механизъм от високо закалена и устойчива на ръжда стомана. Всички други оръжия, с които Хатчър по принцип боравеше — „М-16“, „Узи“ и „Мак-10“, — бяха уязвими от влагата и евентуално попадане на вода в цевта би могло да предизвика ексилодирането им при стрелба. Но при „Ауг“ тази опасност въобще не съществуваше. С нея можеше да се стреля буквално едва измъкнал се от водата.

Мислите му отново започнаха да блуждаят из миналото — увреждане, което беше получил от Лос Боксес. Той го наричаше увреждане, защото от Слоун беше научил още преди, че всъщност паметта има стойност, доколкото може да ти служи за едно основно нещо — да правиш в нея справки по въпроси, свързани с работата ти. Но сега, докато стоеше втренчил поглед в пушката „Ауг“, той си припомни за онзи първи път, когато я използва.

 

Слоун му беше изпратил послание в Бостънските плитчини — една извивка на Чию Ривър, близо до едно малко виетнамско градче — с което го викаше да се яви при него. Изпратеният хеликоптер взе Хатчър направо оттам и го върна в базата при делтата на Меконг. Слоун седеше и го чакаше в една сниртоварна на местните жители, която беше реквизирал за нуждите на армията за през нощта.

— Имам един проблем — каза му Слоун, облакътен над чаша джин. — Имаме един папа-сан от Юга, който работи за нас — казва се Ди Тран. Добра кука е. Ония, козите бради, убили жена му, майка му и двеге му малки хлапета. Та той изгаря от желание да си отмъсти. Работи оттатък фронтовата линия вече шест-седем месеца. Много сигурен източник на информация.

Той замълча за момент и опря длани на масата.

— Ориентиран е в нашите работи, не е като да не е ориентиран — каза Слоун и разпери пръсти по масата. Загледа се в тях за няколко секунди и след това продължи отново: — Свързал се с нашия куриер преди седмица и поискал контакт. Ние осъществихме среща с него и той ни предаде тая касета.

Слоун я постави в касетофона и натисна бутона. Гласът на мъжа от записа беше силен и твърд, но на моменти в него прозвучаваха нотки на страх: „Вчера получих информация, че някакъв американец продава сведения на Северовиетнамската армия. Предал е агентурните имена на трима виетнамци, които работят като агенти на Невидимата бригада. Едното от имената е моето. Страх ме е, че съвсем скоро могат да се доберат до истинското ми име. Трябва да предупредя за опасността двамата ми приятели, преди да избягам. Моля да се уреди явка за операция по извеждането ни в района на Бостънските плитчини до два дена. Предлагам сряда на зазоряване. Ако не се явим до два часа от този момент нататък, смятайте, че сме били заловени. Този американец е получил по десет хиляди долара за всяко, от имената. Обещал е да им предаде още имена. Името му е Норглин. Джой гин, приятели.“

Хатчър погледна рязко към Слоун като чу името Норглин.

— Знаеш ли кой е тоя Норглин?

Слоун кимна.

— Той говори за Чик Норглин! Той е от бригадата, като теб. Отговаря за връзката с куриерите.

— Значи той има достъп до тая информация?

— А освен това и до кодовете, карти, бюлетини на Генералния щаб… а и до основна информация за самата бригада — каза Слоун. — Сега нали разбираш защо държим в нашата работа всеки да има информация само за непосредствените си задачи и да познава само тези, с които непосредствено контактува?

— В случая това си ти — каза Хатчър.

Слоун кимна забавено.

— Духни му под опашката, преди да им е продал и друга информация — каза Хатчър.

— Не мога да го притисна само на основание на това — каза Слоун, като кимна към касетофона. — При разглеждането на случая той ще се изправи с честната си дума срещу някакъв глас, записан на лента. Без допълнителни доказателства шефът на контраразузнаването направо ще ми се изсмее в лицето.

— Ами тоя Ди Тран?

— Изпратихме наш резидент на мястото на срещата, но той не се появи там. Предполагаме, че е убит.

— Тогава тоя Норглин ще ти разкаже играта напълно.

Слоун се загледа отново в ръцете си за няколко мига, после кимна замислено и погледна отново към Хатчър.

— Ние ще се оправим с него. Аз ще му съобщя, че трябва да се срещне с теб някъде. Ще му кажа, че става дума за операция, изискваща двама човека от наша страна. Щом се появи, ще му видиш сметката. Може би някъде по реката, а?

— Не. Прекалено много уши има по реката. Ще го направим в Сайгон. В хотел „Принцеса“. Аз ще го очистя, ти ще се погрижиш тялото да изчезне без много шум.

— Става.

Седем вечерта. Четвъртият етаж на хотел „Принцеса“. Ако Норглин беше параноик, ако подозираше някаква клопка, щеше да се появи преди часа на срещата, за да свари Хатчър неподготвен. Хатчър знаеше всички номера на играта.

Норглин пристигна в седем без четвърт и намери вратата на стаята на Хатчър леко открехната. Разкопча си сакото, бръкна под мишницата си и напипа дръжката на пистолета, после пристъпи предпазливо вътре.

Стаята беше празна. Откъм банята се чуваше музика.

— Здрасти — извика високо той.

— Влизай — чу се в отговор гласът на Хатчър. — Що не затвориш вратата, а?

Норглин затвори вратата и запристъпва бавно към банята. Хатчър се беше изтегнал във ваната, с глава опряна на ръба й, а цялото му тяло беше скрито под покритата с пяна повърхност на водата. На пода до ваната беше оставена бутилка червено вино и полупразна чаша. Друга празна чаша беше оставена на мивката.

Хатчър погледна към него и се усмихна.

— Норглин?

— Същият.

— Джес Карадърс — представи се Хатчър. — Извини ме за неофициалния вид. Вземи си оная чаша и си придърпай един стол.

Той видя как лицето на Норглин се поуспокои. Мускулите около устата му се отпуснаха, усмивката му стана по-свободна, цялото му тяло се поотпусна.

„Пълен аматьор“, помисли си Хатчър.

Норглин се захвана да си налее вино в чашата и в тоя момент Хатчър каза:

— Що за копеле трябва да е тоя, дето е способен да продаде трима наши за трийсет хиляди долара?

Норглин реагира мигновено. Пусна на пода бутилката и чашата и посегна към пищова си. Но в същия миг Хатчър измъкна дясната си ръка над водата. В нея държеше пушката „Ауг“ и стреля незабавно, още щом тя сепоказа над водата. Пръски сапунена пяна хвърчаха от дулото, докато куршумите очертаваха тропосана линия, започваща от корема на Норглин и стигаща до гърдите му, а там образуваха тясна, затворена спирала. Тялото на Норглин отхвръкна и се блъсна в облицованата с плочки стена, а от дробовете му започнаха да се разнасят хрипове. Коленете му се подкосиха. Той се свлече надолу върху парчетата от разбитата бутилка вино и после се катурна на една страна.

Хатчър беше вече изскочил от ваната още преди Норглин да се приземи на пода. Отвори шкафа за кърпи и измъкна оттам един зелен брезентов чувал, който беше подготвил предварително, хвана Норглин за косата, изправи го до седнало положение и налузи чувала през главата му. После го пусна да падне но гръб, нахлузи чувала чак до краката му и го затвори с ципа. Издърпа опакованото тяло в ъгъла, обу си едни чехли, събра счупените стъкла и избърса виното от пода с една кърпа, която после изпра във ваната. Тогава отиде до телефона и набра един номер.

Щом чу гласа от другата страна на линията, Хатчър каза „Ела да го прибереш!“ и затвори.

 

Това беше един от малкото пъти, когато Хатчър знаеше кой беше жертвата му и защо го убива. Обикновено действаше със сляпо подчинение. „Направи го“, казваше му Слоун и Хатчър го правеше. И не само го правеше, ами го приемаше като напълно естествено, вярваше в правотата на извършеното. Но сега, преоценявайки миналото си, Хатчър осъзнаваше, че може би е бил използван просто като безсловесна марионетка. Може би Норглин беше реагирал така просто от страх, бил е дребно винтче в цялата машина, което в един момент е станало излишно, и те бяха решили да се отърват от него, и сигурно са изфабрикували записа на касетата, и…

А може би „126“-ти беше този, който нашепваше това в ухото му, навеждаше го на мисли, към които Хатчър сам никога не би се насочил, към които никога не би и помислил да се насочи, преди.

Той набра шифъра на ключалката на алуминиевото куфарче и го отвори. Вътрешността му беше запълнена от обемаща го плътно форма от стиропор. На нея, в специални легла, бяха разположени половининчова видеокамера, две батерии, един 400-милиметров и един 200-милимегров обектив за камерата, приспособление за закрепване камерата на рамо, четири празни VHS видеокасети и няколко удължаващи кабела, грижливо намотани и привързани с пластмасови връзки.

Всичко това беше камуфлаж.

Хатчър почисти старателно пушката от смазката, след което бързо я разглоби на трите й основни части. Напъха дулото в специално предназначената за него тръбичка на пантите на куфарчето и завинти прикрепващите болтчета. Отвори фалшивата видеокамера, постави вътре рамата на сиусковия механизъм и я затвори с прищракване. След това развинти болтовете на 400-милиметровия обектив и в празната му кутия постави стробоскопичния мерник. Двата пластмасови пълнителя, всеки за по трийсет патрона, се поместваха точно в кухите батерии за видеокамерата. Освен изброените части, той разполагаше и с една допълнителна къса цев с дължина четири инча, която като се поставеше на мястото на дългата, превръщаше пушката в пистолет. Късата цев той замаскира в 200-милиметровия обектив. Цялото това снаряжение се поместваше идеално в принадлежностите от куфарчето, без да поражда каквото и да е подозрение, а общото тегло на така оборудваното куфарче нямаше и двайсет фунта.

От вътрешната страна на капака на куфарчето имаше фалшив хастар с едно отделение, прикрепен с лепящ се цип. Той го отлепи от мястото му и сложи парите, документите и фалшивия си паспорт в един водоненроницаем плик, прикрепен за стената на куфарчето. Хатчър залепи отново фалшивия хастар, пъхна няколко празни папки в отделението му откъм вътрешността, затвори куфарчето и превъртя числата от шифъра.

Разглобена на трите си части и замаскирана в куфарчето, пушката „Ауг“ не можеше да бъде открита от какъвто и да било детектор. Сглобена, тя беше едно от най-универсалните и смъртоносни оръжия, което някога е било изобретявано, безотказна и безшумна машина за убиване. Най-силният шум, който пушката издаваше, беше щракането на спусъка. Дистанцията й на точност беше 450 ярда. Това беше единственото оръжие, което Хатчър носеше със себе си. Снабдяването с амуниции за нея беше безпроблемно в която и да е точка на света.

След това той се върна обратно в спалнята, набързо подреди пътната си чанта, затвори ципа й и я отнесе в главната каюта. После се върна отново в спалната каюта.

Джиниа още спеше. Той се загледа в нея.

В тоя момент миналото сякаш се стовари върху плещите му. Това, което китайците наричаха „ч’уанг чжу-чи“, прозорец към самия себе си, се беше отворило.

Чии ли духове го очакваха там, за да терзаят душата му? Хатчър си беше мислил, че Хонконг и Банкок са отдавна затворена страница в биографията му — там по реката, и бърлогата на Тс’е К’ам Мен Ти, бандите Уайт Пам и Чию Чао, Толи Фонг, Сам-Сам Сам и Уайт Паудър Мама, Фет Лейди Лоус и Коуен.

Банкок.

И Дафни.

Имена, които се беше опитал да забрави, а не можеше.

Той се беше опитал да ги изтрие от паметта си, но те бяха неделима част от миналото му.

Слоун се беше върнал в живота му като дяволско изчадие, изпълзяло от Хадес^[1], протегнало дългата си, костелива ръка към него, зовящо го обратно към зловещите места, за които дори и „126“-ти не се бе осмелил да говори, места осеяни с насилие, смърт и ненавист.

Това връщане към миналото всъщност нямаше нищо общо със Слоун, нито с имената на хората, с които самият той го оправдаваше — Бъфало Бил и Мърф Коуди. Просто беше дошло времето да се върне към това минало, беше дошло времето да затвори някои недовършени глави от собствения си живот. Време за разплата.

Той седна на леглото и започна да гали Джиниа по гърба. Тя се размърда и се обърна по корем. Той сложи на ръката си малко хидратантен крем й започна да я масажира. За момент му мина мисълта, че тя ще му липсва, но тази мисъл го раздразни, защото да ти липсва нещо беше същото, както да си спомняш за нещо. На Хатчър никога досега в живота му не му беше липсвал някой. Това не съответстваше на стила на живот, който той водеше. Това можеше да подейства разсейващо, което пък беше опасно, можеше да събуди отдавна заспали чувства, да те измъкне от сянката на дневна светлина, а не там беше неговото място. Така мислеше той.

„Привързването може да бъде фатално — му беше казал веднъж Слоун. — То откарва мислите ти в неправилна посока в неподходящ момент.“

Чудно беше колко често „126“-ти и Слоун си противоречаха. Как беше казвал „126“-ти така често? Един мъж, който вече не може да плаче, е умъртвил душата си.

Той се отърси от тая мисъл и прокара пръстите си по раменете й, стигна до шията, после продължи по ръцете чак до върховете на пръстите й и изпъвайки последователно всеки от тях, ги масажираше с положения на ръцете му крем, после се върна обратно към тялото и надолу по бедрата. Тя измърка тихо в просъница и разтвори леко краката си. Той сложи единия си крак между нейните, придърпа я надолу и я притисна към себе си, наведе се над нея и започна да масажира отново шията й.

— Връщай се бързо — прошепна тя.