Уилям Дийл
Тай Хорс (40)

ЖО САХН

Докато се спускаха надолу по реката, над тях като огромна плащеница се спусна мракът на нощта. Коуен и Хатчър бяха съблекли от себе си мокрите си дрехи. Току-що бяха влезли в обширната — в сравнение с бамбуковата кабинка на корабчето — каюта на катера, за да се постоплят. Дафни беше останала отвън на палубата.

— Умът ми не побира с какви неща се занимаваш, за да си вадиш хляба — каза Коуен.

— Занимавал съм се — коригира го Хатчър.

— Доколкото успях да забележа, продължаваш да ги вършиш — продължи Коуен. — През последните двайсет и четири часа преживях толкова вълнуващи прикиючения, че ми стигат за цял живот.

— Ако това представлява някаква утеха за теб, мога да ти кажа, че и аз изпитвам същата пренаситеност откъм приключения — отвърна му Хатчър с усмивка. — Има ли някакво бренди на това старо корито?

— Единственото, което ми е останало, е малко „Амарею“.

— Но не и на празен стомах.

Коуен се загърна още по-плътно в одеялото, в което се беше увил. Погледна към Хатчър, поколеба се за момент, но след това му каза:

— Откажи се, Хач.

— Да се откажа от какво?

— Не се нрави на разсеян.

— Казах ти вече, Чайна, не мога да направя това.

— Да, спомням си. Чест, почтеност, старата привързаност от Академията. Не е ли малко късно за всичко, това?

— Не е късно за Мърф, ако е изпаднал в беда.

— Нали чу какво ти каза Холандеца? Бил е наркоман!

— Каза, че предполага, че може да е пушил малко, треви, за Бога.

— А за това, дето е сътрудничил с виетконговците?

— Само предположения.

— Господи, ти си толкова великодушен към него, че подлагаш всичко на съмнение. Вече знаеш достатъчно, за да…

— Слушай, ето всичко, което наистина знам — прекъсна го Хатчър. — Знам, че преди петнайсет години Коуди може би се е измъкнал от горящия самолет. Имам основания да вярвам, че е бил в тоя лагер Хюи-куй, че Тайсунг е бил началник на лагера и че момичето е било там с него. Знам, че един мъж на име Уол Пот е твърдял, че е виждал Коуди в Банкок и че сега Тайсунг е в Банкок и се представя под името Уол Пот. Знам също така, че Уинди Портър го е следил и е бил убит заради кашата, в която Пот се е забъркал — по всяка, вероятност от убийците на Чию Чао. И имам основания да смятам, че Уол Пот може би е работел за Толи Фонг и е изпаднал в немилост пред него, поради което, е потърсил помощ от нас. Всичките тия неща, Чайна, представляват достатъчно основание за мен да ида в Банкок.

— Но освен всичко друго, знаеш и че Толи Фонг ще те убие в момента, в който му се мернеш пред очите.

— Дал е обещание, йен дюи йеи, да изостави тая вражда.

— И ти вярваш на думата му? Неговата ч’уапг чжу-чи ще бъде изпълнена едва когато единият от вас двамата умре. Кръвна клетва, Кристиън. Ако е необходимо, той ще си измисли някакво оправдание, за да наруши йен дюи йен. Хайде сега, не се прави на наивен.

— Чайна, когато се захванах с тая работа, дори и за момент не можех да допусна, че Мърфи наистина е жив. Тогава само допусках, че евентуално е възможно да е жив. Сега уравнението изглежда по съвсем различен начин. Сега вече наистина мисля, че е жив. И ако наистина е жив, аз ще го намеря. А на Толи Фонг ще му го сложа отзад.

— Гледай преди това да го убиеш.

Хатчър пресегна ръка и разроши косата на Коуен.

— И аз те обичам, приятелю — каза той. — Но май все така става, че постоянно взимам от приятелите си и никога не давам нещо от себе си.

— При такива ситуации винаги и двете страни дават по нещо от себе си.

— Казваш го от благородство.

— Благороден ти е задникът. Я не ставай толкова сантиментален — измърмори Коуен. — Веднъж вече те бяхме изгубили. После отново се върна при нас. Сега ще те изгубим отново, този път за добро. Знам това, знае го и Дафи. — Той махна с ръка към палубата. — Защо не отидеш да се сбогуваш с нея.

Той наведе надолу глава загледан в пода и се загърна още по-плътно с одеялото.

— Благодаря ти, Чайна.

— А-ха.

Хатчър отвори вратата на каютата и излезе. Коуен не вдигна очи. Само промълви тихо:

— Бих искал да знам, че си жив и здрав и че си добре на тоя твой остров. Какво ще кажеш да ми се обадиш, когато свърши всичко това, ако все още можеш и да шепнеш.

Коуен и Дафи го обичаха толкова много, че бяха готови да рискуват и живота си заради него, а просто нямаше подходящ начин да им каже сбогом. Всяка новооткрита следа го водеше все повече и повече към миналото му, а после го отдалечаваше от него. Но Хатчър нямаше избор. Неговата цел беше да открие Мърф Коуди, а на възникналите пред него въпроси нямаше отговори в Хонконг, отговорите трябваше да се търсят в Банкок. И колкото повече Хатчър се приближаваше към решението на проблема, толкова повече се страхуваше от това, какво можеше да бъде то.

Тя беше седнала близо до носа и гледаше как катерът пори водите на реката. Хатчър седна до нея, свали одеялото от себе си, уви го около раменете й и я притегли към себе си.

— Струваше ли си, Хатчър? — попита го тя.

— Мисля, че да — отвърна той. — Получих отговори на много въпроси.

— На такава цена?

— Да. Всъщност не плащаме ли винаги някаква висока цена за сериозните неща в живота?

Поседяха известно време така, без да говорят, после тя го запита:

— Имаш ли си някоя жена?

Хатчър се поколеба. Беше ли всъщност Джиниа неговата жена? Самата тя сигурно не би се съгласила с този израз. Но дълбоко в себе си Хатчър си даваше сметка, че е поел негласен ангажимент спрямо нея. Той никога не беше изразявал това с думи, но тя наистина беше неговата жена. Изпитваше най-нежните чувства, на които беше способен — искаше да се грижи за нея, да я направи щастпива. Имаше нужда да постигне някаква уравновесеност в живота си. За него всички тия неща бяха свързани все с Джиниа.

— Да — отговори той накрая.

— Много време ти беше необходимо, за да обмислиш отговора си.

— Всъщност досега никога не бях мислил за това — отвърна той. — Трябваше да го изясня и за себе си.

— Как се казва тя?

— Джиниа.

Джиниа — повтори тя, сякаш за да опита как звучи това име. — И как изглежда тя?

— Много независима. Много интелигентна.

— Красива ли е?

— Да. Но не но този начин, по който си красива ти.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Хатчър се замисли как да обясни разликата между екзотично магнетичната Дафни и спокойната красота на Джиниа. Най-накрая каза:

— Тя не оставя мъжете без дъх още първия път, когато я видят, както ти. — Това не беше съвсем така, но беше допустима в случая невинна лъжа.

— Станал си много дипломатичен — каза тя с усмивка. — Тя разбира ли те?

— Тя не знае нищо за миналото ми.

— И за приятелите ти?

— И за приятелите ми.

— А имаш ли намерение да й кажеш?

— Един ден… може би, ако е необходимо.

— Ти обичаш ли я, Хатчър?

Това го завари съвсем неподготвен. Той никога не си беше задавал такива въпроси.

— Това май ще е нещо ново за мен, а, Дафи? — отвърна той, избягвайки конкретния отговор. — Любовта, за която ти говориш сега, много дълго отсъстваше от моя живот, ако въобще някога я е имало там.

— Имало я е, Хатчър. Ти никога не си допускал някой да надзърне по-дълбоко в теб, но все пак аз успявах да го правя понякога за малко. И Чайна казва, че в тебе има всъщност двама човека. Човекът, когото всички ние виждаме, и човекът, когото никой никога не вижда. Виждала ли е Джиниа този, другия човек?

— Мисля, че той е единственият, когото вижда.

— Тогава тя е много щастлива.

— Аз като че ли все още продължавам да върша същите неща, както навремето.

— По-друго е. Навремето… ти, като че ли… — тя се поколеба, опитвайки се да намери точната дума.

— Изпитвах удоволствие от това? — довърши той вместо нея.

Да — потвърди гя. — Изпитваше удоволствие.

— Възможно е. Но не можеш да скъсаш с нещо, ако постоянно гледаш назад. Миналото трябва да си остане затворена страница.

Той обърна лицето и към себе си.

— Обичам те, Дафни. Никога не си напускала мислите ми. Но никога не съм мнслил за нас двамата като за семейни. Домашна идилия? Дявол да го вземе, и двамата не мислим за това.

Тя обърна глава встрани. „Не говори от името на другите“, помисли си тя, но не каза нищо и Хатчър разбра, че в желанието си да бъде честен спрямо нея я беше наранил. В представите си той беше възприемал връзката си с Дафни като продължила повечко любов за една нощ — военновременен романс без сериозно обвързване и без бъдеще. Сега вече беше твърде късно. Той беше изградил друг свят за себе си, свят толкова различен от нейния, че едва ли в него би имало място за нея, едва ли би била реална надеждата за някаква по-стабилна връзка между тях. Животът на неговия остров би я отегчил до смърт Освен това в себе си той вече беше скъсал с този тъмен и опасен свят, светът на Дафни, Чайна Коуен, Хари Слоун и Тс’е К’ам Мен Ти, свят, който представляваше целия й живот Сега трябваше да скъса с всичко това отново.

— Прав си, ние и двамата никога не сме мислили за такъв съвместен живот — каза тя и му спести неудобството да я нарани отново.

Когато катерът тихо навлезе в устието на Макао Рънс, от лявата им страна заблестяха светпините на Хонконг. Хатчър остана загледан в тях, съзерцавайки как градът израства пред очите му и силуетите на небостъргачите придобиват ясни очертания в осветеното небе над града.

— Аз ще сляза първа — каза тя. — Те знаят къде да ме оставят.

— Дафни…

Тя допря пръсти на устните му.

— Казахме си всичко, Хатчър — прошепна тя. — Сега вече няма да се върнеш отново. Но със сърцето си усещам, че това е толкова мъчително за теб, както и за нас Чой куи сий йонг хайпон.

Когато скъсваш с миналото, остават рани в душата.