Уилям Дийл
Тай Хорс (36)

ДИМЪТ

Един блед, явно страдащ от дисиепсия, изключително нервен млад под-под-подсекретар на име Леймър Пелингъм-младши, посрещна Слоун на входа на посолството и веднага му заобяснява как за пръв път му се случвало такова произшествие с убийство в чужда страна.

— Това е идиотщина, пълна идиотщина. Формуляри, формуляри, формуляри — мрънкаше мъжът с пепелявото лице. — Досега не бях виждал такава бюрокрация.

— Да, да, знам колко проблеми изникват в такива случаи — съгласяваше се Слоун съчувствено. — Направо да им се чудиш защо не предадат по-бързо тленните останки на нашите представители и да се отърват от тоя случай, ами усложняват толкова нещата.

— Да. Точно така. Разбира се… — дипломатът заговори отново, но в един момент се сепна от безгрижния тон на Слоун, — …ъ-ъ, служителките от посолството опаковаха всичко… тоест всичко, освен това, което беше в бюрото. Ние запечатахме стаята, оставихме го — бюрото имам предвид — него не сме го пипали. Нали знаете, в случай че там има, ъъ… някакви секретни документи.

Той изговаряше така, сякаш беше горещ въглен, припарващ на езика му. Очевидно беше, че му е изключително неприятно да се занимава с тоя проблем.

— Идеално решение сте намерили — каза Слоун. — Ще хвърля едно око на нещата.

— Ходихте ли в полицията?

— Още не. Дойдох направо тук веднага щом се настаних в хотела. Вие имате ли копие от полицейския рапорт по случая?

— Не. Следователят, майор ъ-ъ Нги, не казва нищо, нито пък дава достъп до каквито и да е документи. Абсолютен гадняр. Разправя, че му трябвали за разследването — измънка набързо Пелингъм. — Но останалите неща са при мен. Елате с мен, ако обичате.

Нервният младши дипломат поведе Слоун през украсените с орнаменти коридори на тайландското посолство към своята канцелария — една съвсем малка, но приветлива стаичка откъм задната част на сградата. Той прерови една купчина папки в шкафа на бюрото си, извади оттам един запечатан плик с надпис „Портър. Последни документи. Поверително.“ и го подаде на Слоун.

— Всичко е вътре — каза Пелингъм. — Всички формуляри, документите му за застраховки, дори и докладите за последните му разходи.

— Интересно. Направо ще ги взема с мен — каза Слоун.

— Може би трябва, ъ-ъ, да им направя копия? — замънка пак Пелингъм, покривайки бузата си с потна длан, превръщайки това, което беше започнал като констатация във въпрос.

Слоун пусна успокоителната си усмивка.

— Ако това ще ви накара да се чувствате по-спокоен — каза той, — чудесно, копирайте ги.

— Те разправят, че, ъ-ъ, в случая той е бил случаен минувач, убит в известна степен случайно, ако въобще е възможно някой да бъде наръган с нож случайно. — Той се поколеба и, тъй като Слоун не отговори нищо, продължи: — Е, не е съвсем героична смърт. Но струва ми се, че така е най-добре с оглед на нашите интереси. Искам да кажа, най-приемливо при създадените обстоятелства.

— Приемливо — каза Слоун. — Идеално го казахте. Напълно разбирам защо сте се насочили към дипломатическото поприще.

— Е, благодаря ви, сър — отвърна Пелингъм. — Имах предвид за семейството и за всички останали.

— Разбира се. Напълно разбирам какво имате предвид и съм съгласен с вас — каза Слоун, опитвайки се да предразположи събеседника си. — Вижте — продължи той, — няма защо да се тревожите повече по тоя въпрос. Аз вече съм тук. Поемам случая изцяло в свои ръце.

— Но…

Слоун подаде илика отново на Пелингъм с широка усмивка на лице.

— Направете си копие и за вас, докато поогледам нещата на Портър.

— Да, да, добра идея. Ами вие, ъ-ъ, знаете ли къде трябва да се изпратят тленните останки и всичко останало?

— Всичко е уредено.

— Ох, слава Богу — въздъхна с облекчение новакът дипломат.

— Само ми покажете къде е кабинетът на Портър, преди да се заемете с копирането на документите.

— Да, да, сега.

Младшият дипломат изгледа Слоун, докато той влизаше в кабинета на Портър, и се чудеше дали не трябва да влезе с него. Но Слоун затвори вратата след себе си и той остана така, загледан в затворената врата, близо цяла минута, след което се отправи забързано към копирмашината.

След почти едночасово тършуване Слоун не успя да открие нищо съществено с изключение на един бележник с кржена подвързия. Дневникът на Портър — една изчерпателна негова автобиография, започваща от януари тази година. Слоун го пъхна в куфарчето си. Прегледа всичко останало в кабинета, но не откри нищо, което да има отношение към случая Коуди — Уол Пот. След като взе и копията от документацията на Портър, той се отправи обратно към хотела си.

В стаята смъкна от гърба си подгизналата от пот риза, придърпа масичката под таванния вентилатор и прекара остатъка от следобеда в четене на дневника. Явно Портър систематично беше следил дребничкия тайландец. В бележника редовно бяха нанасяни събитията до самия ден на смъртта му. В раздела за служебни разходи педантично бяха отбелязани и петдесет цента за „Кола“ в някакво заведение — „Америкън Дели“ в Патионг, като „разход по време на проследяване“. Портър се беше превърнал в абсолютен бюрократ.

В един момент желанието, усещано като остра физическа нужда, започна буквално да измъчва съзнанието на Слоун. Той стана разсеян и след кратка вътрешна съпротива затвори папката с документите и бележника. Когато слънцето започна да залязва, той отправи поглед през прозореца към града с островърхите позлатени куполи на храмове и дворци, блещукащи под угасващите лъчи на слънцето; гледаше как силуетите им постепенно избледняват, докато накрая съвсем се изгубиха като изгасени от вятъра пламъчета на свещи. Силното желание, нуждата го бяха обладали изцяло, а нощта го мамеше да излезе от стаята, да се влее в многолюдната тълпа по оживената главна улица.

Една двуместна рикша с жилав, енергичен дребничък водач чакаше близо до входа на хотела.

— Сър, сър — заподвиква дребничкият младеж, припкайки подир Слоун, докато той крачеше към редицата от таксита, наредени пред стоянката. — Взима едно хубаво тък-тък, най-добро цена в цял град. Много бърз.

„Защо пък не“, помисли си Слоун. Имаше хиляди от тия шумни моторизирани машинки в града. Нямаше как да го проследят къде отива.

— Добре, карай — каза Слоун.

— Мое име много сложен — каза водачът. — Може казва мене Сай, мои американски приятели казва мене Сай.

— Добре — каза Слоун, настанявайки се в малко неудобната седалка отзад, и му каза един адрес в крайречната част на града.

Пътуването дотам трая не повече от петнайсетина минути, но когато пристигнаха там, сърцето на Слоун вече лудо блъскаше в гърдите му.

Мястото не се беше променило ни най-малко и като че ли никога нямаше да се промени. Тръпчивият мирис на въздуха откъм реката тук отстъпваше място на приглушаващото го по-сладникаво ухание. То го удари направо в мозъка и замъгли съзнанието му още докато той слизаше надолу по тесните стълби, които пращяха и виеха под краката му. Когато слезе долу, уханието стана още по-силно, направо упойващо.

Съдържателят на заведението чакаше, както обикновено, до една масичка край вратата. Този беше нов, но всички изглеждаха еднакво. Сбръчкани, прегърбени старци с избелели очи и изпити лица, те бяха господари на розовите мечтания, убийци на кошмарите и унищожители на мъките, гидове към Елисейските полета.^[1]

Докато следваше стареца напред през тясното коридорче, Слоун се почувства леко замаян. Те влязоха в една дълга тясна стая, от двете страни на която бяха разположени сепарета с легла. Всеки две съседни легла бяха разделени от копринени паравани, изпоцапани и раздърпани от дългата и небрежна употреба. Сиви кълба дим се стелеха под тавана. Човек оставаше с чувството, че минава през кръговете на ада.

Слоун последва господаря на розовите блянове до третото сепаре. Там легна на леглото на една страна, разположи се удобно и загледа как старият тайландец натъпка черната бучка в лулата с дълъг мундщук, запали я със свещ и засмука усилено лулата, докато я разпали. После поднесе тънката тръбичка на мундщука към устните на Слоун. Полковникът всмукна дълбоко, усети как плътният дим изпълва дробовете му, навниза в кръвта му и се издига нагоре, обгръщайки мозъка му.

Когато опиумът подейства, Слоун се почувства като наелектризиран. Цялото му тяло беше обхванато в тръпки, после стана безчувствено. Старите му контузии и рани сякаш отведнъж бяха излекувани. Болката изчезна, стресът се изпари без следа. Помещението изведнъж се смали. Старият тайландец се смали пред очите му и изчезна в златна мъгла.

Слоун изстена и се отпусна по гръб.

Той се остави мъглата да го обгърне изцяло, пое я в себе си и тръгна през нея, преминавайки в отвъдното.

Към едно място със зелени полета и цветя.

Над главата му светеше кристалносиньо небе и слънчеви лъчи нежно галеха кожата му.

Някъде съвсем наблизо морски вълни се разбиваха в скалист бряг.

Той легна на прохладната трева.

Галещият слаб ветрец отмиваше всичките му безпокойства.

Тук смъртта не съществуваше. Нямаше писъци от болка, нямаше врагове, нямаше мръсна работа, която фябваше да бъде свършена. Нямаше кошмари.

Тук имаше само спокойствие.

Това беше единственото място, където Слоун можеше да намери мир за душата си.