Уилям Дийл
Тай Хорс (15)

ФРАГМЕНТИ

Мястото не приличаше на нито един друг музей в света. Наричаше се МАРС, абревиатура от пълното му наименование Музей и Археологическо Регионално Складохранилище, и се помещаваше в една неприветлива едноетажна постройка в малко градче в Мериленд, на около четирийсет мили южно от Вашингтон. Пътят дотам отне на Хатчър час и половина с наетия от него шевролет.

Уредникът на музея беше млад мъж с трудно определима възраст, може би около четирийсетте, облечен в син служебен костюм, подобно на лекар стажант. С безцветно русолява коса, с брада и с меко произношение, той беше пример на човек, чиято работа е наложила отпечатъка на тъгата върху световъзприятията му. Защото тук над всичко цареше духът на безнадеждния копнеж, на мъката и отчаянието.

Той подаде на Хатчър чифт бели памучни ръкавици.

— Използваме ги, за да предпазваме експонатите — обясни той на Хатчър, посочвайки неопределено към една найлонова торбичка, в която бяха поставени две еднакви малки морски раковини, привързани с връвчица, към която беше прикрепена бележка: „Обичам те, Чарли.“

— Експонатите са номерирани в каталога според номера на лавицата и най-близката колона, до която са поставени — обясняваше той, докато развеждаше Хатчър покрай дългите редици с рафтове от сив метал, започващи от пода и стигащи чак до тавана.

— Повечето от тези, които идват на поклонение пред Виетнамската стена на мемориала, се чувстват задължени от сърцето и разума си да оставят там нещо, да оставят там частица от себе си. Тия странни пориви на сърцето, подобно на реликви от още ненаписаната история, всеки ден се събират и се носят в склада от пазачите в парка, където се сортират, описват и се подреждат. Като фрагменти от разбитите съдби и погубения живот на тия, за които са предназначени, събраната колекция е многообразна и не подлежи на някакво класифициране: някои са сърцераздирателни, някои са смешни, други са покъртителни и подчинени изцяло на чувствата на тези, които са ги донесли — любовта на детето към бащата, когото никога не е успяло да види, мъката на останалите сами родители, на любимия, останал самотен в нощта, старият другар, разяждан от чувство за вина, че той е останал жив. Разочарование, мъка, гордост, гняв, всичко това е събрано тук, в това невзрачно складово помещение върху еднообразните рафтове от сив метал. Тук е насъбрана мъката на човешкия живот.

Събраните предмети лежаха на рафтовете, увити в найлонови торбички и без каквито и да е обяснителни надписи. Бейзболни принадлежности, географски карти на родните места, национални знаменца — огромно количество национални знаменца — най-вдъхновяващият символ на войната, но и същевременно символът, с който най-много беше злоупотребявано. Хатчър мина покрай едно такова знаме и до него видя една бяла лента с надпис: „От Кени, твоя зет, с когото ти не можа да се запознаеш.“

Бележки, надраскани на лист хартия („Приятели, моля се на Бога на нашите деца никога да не се наложи да отиват на война, но ако все пак им се наложи — да тръгнат с тази смелост и достойнство, с които заминахте вие.“) Писма, някои от които дори запечатани. Поеми („На моя баща, убит два месеца, преди да се родя“).

Самолетчета играчки, каски, бойни превързочни комплекти, медали, програми от университетски танцови забави, абитуриентски албуми от колежите, опаковани дажби суха храна, високи войнишки обувки, руло тоалетна хартия от военното продоволствие, пакет цигари от доволствените дажби, белезници от военнопленнически лагер, датирани от 1973 година, снимки на автомобили и на къщи, на деца, никога невидени от бащите си и на бащи, чиито деца не ги познаваха. Фрагменти.

— Били ли сте във Виетнам? — попита Хатчър уредника, докато вървеше след него покрай дългите редици реликви и спомени от миналото.

— Ъ-хъ — беше отговорът, поднесен с интонация, която не насърчаваше по-нататъшни въпроси но темата.

Откриването на някоя точно определена вещ не беше особено трудно, като се имаше предвид простичкия начин на описване и включване в каталога на тия малки съкровища, оставени от роднини, любими и приятели. Уредникът се спря пред един рафт, наведе се и погледна написания там каталожен номер.

— На тоя рафт е. Тук някъде трябва да е, ако въобще има нещо такова — каза той и се отдалечи, оставяйки Хатчър на спокойствие да потърси това, от което се интересуваше. На рафта пред него имаше едно изпоцапано и смачкано плюшено мече, а до него — пукната черупка от костенурка и снимка на момче и момиче на около осемнайсет, застанали сякаш глътнали бастун до лъскав, виненочервен автомобил „Тъндърбърд“. Там имаше и повяхнала китка от булчински букет, привързана с бяла лента и пришит на нея венчален пръстен.

Тогава той откри и двете записки.

Първата беше адресирана: „До нашия татко, лейтенант Мърфи Коуди, Военноморски флот на Съединените щати. С обич от твоите деца, Кейт и Шерън.“ Тя беше прикрепена към една снимка на две млади момичета на около седемнайсет-осемнайсет години, изглеждащи непривично за възрастта си тъжни и сериозни.

Непосредствено до нея беше и втората записка. Текстът й беше лаконичен: „Благодаря ти за всичко, Поло. И благодаря на Господа за Тай Хорс. Джейми.“ Тя беше прикрепена към една зелена барета. Освен тях нямаше нищо друго.

Поло.

Така го наричаше тоя Джейми, Поло. Значи тоя прякор си беше останал на Коуди и след това. „Странно, помисли си Хатчър, винаги съм си мислил, че Коуди не го харесва.“ Но това доказваше неоспоримо поне едно нещо. Тая записка беше оставена за Мърфи Коуди. Нямаше как да бъде просто съвпадение.

Дали това беше просто прощално „сбогом“ от някой, който знаеше, че Коуди е загинал?

Или пък записката изразяваше благодарност от някой, който знаеше, че Мърф Коуди е все още жив?

Освен това се споменаваше и Тай Хорс. За Хатчър това означаваше едно-единствено нещо — тайландски хероин. Китайският бял прах.

Дали Коуди не беше доставял хероин на тоя човек? Дали не се беше замесил заедно с тоя Джейми в някакъв контрабанден канал? Дали пък това не беше някакво кодирано съобщение? Хатчър несъзнателно поклати глава. Просто не искаше да повярва в това. Но все пак, какво ли друго можеше да означава то? Какво друго обяснение можеше да има?

Това пътуване до музея беше повдигнало нови въпроси, вместо да даде отговор на досегашните.

— Няма ли възможност да откриете някакви координати на тоя Джейми? — запита Хатчър с дрезгавия си глас.

Уредникът поклати глава.

— Това не ни влиза в работата.

Хатчър взе баретата в ръце и я зараглежда. От вътрешната страна, на хастара й, бяха изписани инициалите „Джи Ес“. Нищо повече. Хатчър извади от джоба си малък бележник и си отбеляза подробно цялата информация, която беше получил тук. Освен това имаше и още един факт, който той си отбеляза. Баретата и бележката към нея бяха вписани в регистъра с дата Четвърти юли, отпреди четиринайсет месеца.

Нямаше абсолютно нищо друго. Изглежда, всичко останало след Мърф Коуди се изчерпваше с тоя лаконичен посмъртен епитаф.

— Окей — каза той на уредника. — Благодаря.

— Ъ-хъ.

Хатчър огледа за последен път помещението. Погледът му попадна на бейзболните ръкавици, на поолющените детски самолетчета, на булченския букет.

Той си спомни за написаното от Конрад^[1]: „…безкористната вяра в идеята — идеята, на която можеш да се осланяш и от която да черпиш духовни сили, пред която да се прекланяш и в името на която да се пожертваш…“

И в следващия момент се замисли за хилядите ненамерили последна утеха герои — фрагменти от чиято предишна съдба бяха събрани тук — избити и погребани или безследно изчезнали но ония чужди далечни земи, които не разбираха, но и не питаха в името на какво бяха лишени от своите надежди и мечти в онова ужасно жертвоприношение, които нацията и короната, изглежда, сякаш бяха решени да изискат от всяко ново поколение. Обикновени хора, които бяха станали изключителни със смъртта си. Леденият дъх на техните духове смрази тялото на Хатчър и той почувства, че просто няма сили да се измъкне незабавно оттук, както внезапно му се прииска.