Уилям Дийл
Тай Хорс (19)

ЩЪРКЕЛЪТ

Краката на щъркела от колената до петите бях дълги четири фута. Той се поклащаше ритмично сред тълпата с изящни танцови стъики. Четирифутовите кокили издигаха екзотичната птица на цял фут над главите на останалите от ексцентричната тълпа, сред която крачеше наперено с клатушкаща се походка. Тялото му беше облечено в жълта туника, гъсто покрита с китки пера, оцветени във всички цветове на дъгата и поръсени с искрящ прах. Лицето му беше боядисано в бяло, устните — оцветени и преднамерено увеличени с искрящожълто. Боядисани в синьо линии се спускаха вертикално от челото, през очите, та чак до брадичката му. Ниско над веждите му беше нахлупена перука от лъскави сини пера, спускаща се до раменете, а краката му бяха обути в жълт клин, обилно обкичен с перушина. По нищо не можеше да се определи дали човекът под този костюм беше мъж, или жена.

Странната птица беше заобиколена от феерично стълпотворение от други такива екзотични същества. Всички поклащаха тела в ритмите на „Woul I Lie to You Baby“ на „Юритмикс“, които се разнасяха от една дузина адски гърмящи високоговорители. Ослепителните лъчи на въртящи се от тавана стробоскопични прожектори пронизваха лекия полумрак. Отдолу, под прозрачната повърхност на пода, една шестфутова акула Мако кръжеше изнервено в огромния си аквариум, стряскана от вибрациите на басите.

Тая екзотична тълпа се беше събрала по случай ежегодния Бал на животните, провеждан в „Раздвоената самоличност“ — известна още като „Раздвоената“ — едно наистина доста странно име за дискотека, та била тя и като тази в предградията на Атланта. От балкона Спиърс и Хедрич обхождаха внимателно тълпата с подозрителни погледи. Сред цялата тая екзотична навалица те изпъкваха неестествено със строгостта на всекидневното си облекло — обикновени тъмносини костюми — макар и да бяха свалили вратовръзките си и да бяха разтворили широко яките на ризите си.

— Господи, това е абсолютна лудница — каза Сниърс. Той беше по-високият от двамата, мъж с шестфутов ръст и руса коса, квадратна челюст, с вид на четирийсетгодишен сърфист. Хедрич беше висок пет фута и девет инча, с пооредяла черна коса, широк врат и големи уши. Много големи уши.

— Дай да се откажем от това — каза Хедрич, докато оглеждаше претъпкания дансинг. — Не ни е притрябвала тая дивотия.

— Знаеш много добре, че не можеш да накараш Кампон да се откаже — отвърна Сниърс. — Той си прави каквото му скимне.

— Това съвсем надхвърля границите на разумния риск по безопасността — процеди Хедрич изнервено.

— Че да не е за първи път? Дай да идем и да му обясним ситуацията. Може пък да се вразуми и да се съгласи да иде някъде другаде.

— Ъ-хъ, сигурно — отвърна му Хедрич скептично.

Те се обърнаха и тръгнаха през навалицата към изхода на балкона. Острият поглед на щъркела ги проследи чак докато излязоха.

Отвън опашката, тълпяща се в очакване да премине през заветния вход на дискотеката, се извиваше на около сто и петдесет-двеста метра. Една огромна черна лимузина спря точно пред входа. Сниърс и Хедрич седнаха отзад. Въздухът вътре беше пропит от сладникавата миризма на марихуана. Генерал Хектор Кампон се беше изтегнал в ъгъла на задната седалка, изтупан, в пълното великолепие на парадния си мундир, с три реда медали на униформата си и с димяща цигара от листа марихуана в ръката. Тъмните му очила бавно се насочиха към двамата мъже.

— Е? Какво става — запита той, без да се опитва да прикрие латиноамериканския си акцент.

— Нищо приятно — каза Хедрич. — Заведението е претъпкано от идиоти с маскарадни костюми. Не можеш да чуеш и собствения си глас. Ако попаднеш на сцената пък, ще ослепееш от ония шибани прожектори.

— Абсурдно е да се мисли за каквито и да било мерки за сигурност — добави Спиърс.

— Интересно — отвърна Кампон, надигайки се леко на седалката, — вие, кабалерос, по-добре да бяхте станали свинари.

Спиърс най-редовно чуваше от него такива реплики. „Топки“, беше редовният отговор на Кампон на предупрежденията им при всяка кризисна ситуация, в която сам ги поставяше.

— Генерале — каза той, — по-зле от това не е било. Ако влезете вътре, не можем да ви гарантираме нищо.

— Вашата работа е да ме охранявате, а не да ми досаждате с проблемите си — изръмжа той. — Шофьор! Вратата!

Екипи от по шест души охраняваха Кампон, откакто той се измъкна от Мадалена преди три месеца. Спиърс и Хедрич ръководеха третия поред екип, натоварен с тази задача. Три седмици, прекарани във Форт Лодърдейл, бяха достатъчни, за да омръзне това място на Кампон. Две седмици бяха в Сейнт Луис и там също му омръзна. Успя да изтрае цял месец и половина в Чикаго, а сега от две седмици живееше на една плаваща къща на езерото Лейниър, на петдесет мили от Атланта. Всъщност всичко това не беше чак толкова лошо — постоянното местене насам-натам доста затрудняваше тия, които искаха да го открият. Десетчленната група на охраната му се състоеше от четиримата лични телохранители на Кампон и шестимата американци. Всъщност, за да може да се охранява такова въртоглаво копеле като генерал Кампон, беше необходима цяла малка армия.

— Шестима да влязат, за да поемат охраната в оная лудница — измърмори Спиърс, докато се измъкваха от колата, следвайки Кампон, изтъпанчил се пред входа като пуяк, в очакване антуражът му да заеме позициите си. Той беше над шест фута висок, което го правеше идеална мишена, а с тия медали, накичени по гърдите му, просто нямаше как да го пропуснат, ако се целеха в него.

Кампон беше от тия, дето не ги свърта на едно място. Президентът натискаше Конгреса да одобри помощта от 50 милиона долара, предназначена за подкрепа на планираната от Кампон акция за свалянето на лявото правителство, което го беше изместило от управлението на страната му. Кампон прекарваше времето си, като тормозеше през деня но телефона влиятелните си приятели, търсейки подкрепа, а нощите си запълваше с бурни развлечения, докато неговата армия, или по-скоро това, което беше останало от нея, гниеше из блатата около границите на неговата страна. За да прикрият следите му от неговите врагове, агентите на ФБР пускаха какви ли не фалшиви слухове из пресата: ту че генералът но всяка вероятност бил на Бахамските острови; ту че заминал за Канада; ту че се криел в някакво ранчо на Западното крайбрежие.

Доста често Сииърс и Хедрич изпадаха в положението на сводници на Кампон — търсеха му жени, проучваха средите, из които се движеха, плащаха им и за сексуалните услуги, и за да си затварят устата. Но пък такава изцепка — това беше недопустимо нарушение на всякакви мерки за сигурност. Макар че това си беше напълно в неговия стил.

Хедрич нареди на двама от неговите хора да минат напред и да направят проверка на сцената от задната страна на дансинга. Други двама изпрати на балкона. Спиърс огледа търговския център в близост до сградата на дискотеката, проверявайки покривите, докато в същото време Хедрич оглеждаше хората, тълпящи се на опашка пред входа. „По дяволите, помисли си Сииърс, ако решат да го очистят, ще го направят.“ Но от друга страна, те бяха сигурни, че никой не ги е проследил, а това намаляваше донякъде опасността. Насочиха се към входа.

— Имената? — попита церберът на портала.

— Кампон — отвърна генералът.

Пръстът на портиера пробяга по списъка с резервациите и спря някъде в него.

— Да, господин генерал, заповядайте — каза той и откачи червеното въже, преграждащо входа.

Спиърс погледна към Хедрич с нескрита паника в погледа, докато целият антураж минаваше през входа на клуба.

— Той си е направил резервация? — попита недоумяващо Хедрич.

— Да, сър, вчера — отвърна му портиерът.

— Мамка му! — процеди Хедрич и те последваха генерала. Настигнаха го тъкмо когато Кампон щеше да влиза в основната зала на партера, чието разположение представляваше обширен полукръг от маси, обграждащи дансинга.

— Генерале, поне да се качим горе, моля ви — замоли го Хедрич. — Отгоре ще можете да виждате много по-добре, а и ние ще можем да обхванем помещението по-лесно.

— Купонът е тук, долу — отсече генералът и последва четирите си горили в основната зала. Спиърс и Хедрич се забързаха подир него, безнадеждно оглеждайки наоколо, докато сваленият диктатор си проправяше път към дансинга. Като стигна близо до него, той спря и остана така прав, загледан в лудницата там. Беше идеална неподвижна мишена.

— Абсолютна идиотщина — изкрещя Спиърс в ухото на Хедрич, — отваряй си очите на четири.

Погледът на генерала обходи целия дансинг и се спря на една жена, облечена като жираф, с бюст, преливащ над горната част на оскъдния й костюм. Зад нея, в задната част на дансинга, сред тълпата, със странни движения се подрусваше жълтият щъркел, осветяван само като силует от проблясващите светлини. Той размахваше крилата, покрити с жълта перушина, и бавно се въртеше в кръг, подскачайки в ритъма на музиката. Кампон започна да се смее и да аплодира щъркела, макар, че го виждаше трудно поради светлините, които блестяха в очите му.

Острият поглед на щъркела огледа внимателно свитата на генерала — двамата мъже на балкона и двамата мъже зад него. Самият щъркел толкова се открояваше, че мъжете от охраната просто не му обръщаха внимание.

Кампон изръкопляска отново и се разсмя весело на шоуто, което се предлагаше пред погледа му. Това беше последният звук, който издаде през живота си.

Щъркелът имаше прикрепен към ръката си един мини „Узи“ със заглушител, добре замаскиран сред перушината на крилото му. Едва един фут дълъг и тежък около шест фунта, автоматът имаше пълнител с трийсет и два патрона и беше комплектован с пластмасова чашка, в която се събираха изстреляните гилзи. Явно щъркелът беше професионалист. Той пусна три откоса от по три куршума и в същото време наблюдаваше хладнокръвно забавения каданс на движенията около него — ефект, който създаваше пулсиращата светлина от прожекторите, и видя как куршумите попадат в целта. Когато първите три куршума пронизаха гърдите му, главата на Кампон отскочи напред, а ръцете му се размятаха хаотично; в следващия миг той политна назад, когато други два куршума се забиха в главата му. Третият откос порази един келнер зад Кампон и покоси двама от бодигардовете му.

Спиърс и Хедрич останаха абсолютно изненадани, когато изведнъж видяха Кампон да получава нещо като апоплектичен удар. Музиката продължаваше да гърми. Един от бодигардовете се завъртя и политна към Хедрич.

„О, Господи, случи се!“ — простена Хедрич.

Щъркелът повдигна още веднъж крила и пусна още един откос към тълпата. Една млада жена и нейният приятел се извиха конвулсивно, когато куршумите ги пронизаха. Тя изпищя. Някой друг от тълпата също изпищя. Никой не разбираше какво става.

Тогава изведнъж жената изкрещя:

— Застреляха ме!

Настана невъобразим хаос.

Втората атака беше причинила много по-голяма паника, отколкото първата.

Мъжете от охраната нямаха и представа откъде идват изстрелите. Успяха да видят само как младата двойка на петдесет фута от тях се свлече на пода. Момичето започна да пищи ужасено. Кампон беше паднал по гръб на пода и гледаше с безжизнен поглед нагоре. В ръцете на мъжете от охраната се появиха револвери. Хедрич се наведе над Кампон и сложи ръка на шията му, за да опипа пулса. Из цялото помещение се разнесоха писъци като надигащ се ураган. Всички се втурнаха панически към изхода. Някаква маса беше преобърната. Разнесе се звън от счупени чаши. В цялото заведение се разрази паника.

Двамата от охраната на сцената скочиха и се запромъкваха към групата около генерала. Другите двама от балкона се взираха напрегнато надолу към тялото наКампон. В цялата тая бъркотия никой не беше разбрал откъде бяха дошли изстрелите.

Щъркелът седна на ръба на сцената, свали кокилите от краката си и се провря зад една от огромните тонколони. Отвори задния й капак, напъха кокилите и оръжието си вътре в нея и затвори капака, а след това се затича към близкия авариен изход. Той водеше към един лабиринт от тунели, разположен под дансинга. Докато тичаше надолу по стълбите, щъркелът смъкна от себе си наметката и свали крилата от ръцете си. Той притича до някаква малка врата, която водеше до помещението с таблата на електрическата инсталация. Вмъкна се вътре, продължавайки да се разсъблича в движение. Смъкна от себе си жълтия клин, измъкна една найлонова торба, скрита зад главното табло, и започна да натъпква всичката си перушина в нея. Само за броени секунди щъркелът се беше превърнал в млад мъж по джинси и синя блузка. От торбата измъкна една кърпа, напоена с тоалетно мляко, и избърса старателно изрисуваното си лице. После отново побягна по лабиринта от коридори и стигна до други стълби, водещи нагоре. Когато ги изкачи, той открехна една врата и надникна в кухненското помещение, което се намираше зад нея. Работещите там се бяха скупчили в единия край на помещението и наблюдаваха суматохата, която се беше разразила в залата на заведението.

— Господи — каза един от готвачите, — застреляха някого.

Атентаторът се вмъкна незабелязано в кухнята, натъпка торбата си в една голяма кофа за отпадъци, постави кофата върху една количка и я забута към задния изход. Хаосът от заведението още не беше успял да се разпространи и отвън. Мъжът набута кофата за смет между дузината други кофи, погледна за момент часовника си и изчезна в тъмната улица.

Три минути и половина. Не беше лошо.