Уилям Дийл
Тай Хорс (18)

ДЪРЖАНКАТА

От залата на диспечерите Хатчър наблюдаваше приближаващите се откъм Тихия океан флотски изтребители, проблясващи над водната шир като металносребристи водни кончета. Те се спускаха към пистата на базата на морската авиация. Един Ф-16 се наклони рязко и описа дъга, подготвяйки се за приземяване, и в този миг застана под такъв ъгъл, че отрази искрящите лъчи на свежото утринно слънце. После се спусна надолу и колесниците му се отвориха едва няколко секунди преди колелетата да засвистят по гладката писта.

Силно издълженият, обтекаем корпус на самолета се приземи меко, после машината беше откарана до постоянната си стоянка. Херметичният люк се отвори и пилотът се подаде от кабината. Това беше някакъв дребничък мъж, малък във всяко отношение — нисък, слаб и с крехка структура на тялото. Впечатлението от ръста му се подсилваше още повече от атрибутите, които носеше по себе си — голям херметичен шлем, раница с парашут, надуваема спасителна жилетка, та дори и от застаналия наблизо командир на ятото, извисяващ се като гигант с две глави над него. Пилотът се спусна по подвижната стълбичка, поговори няколко минути с механика си, после тръгна покрай самолета, посочвайки от време на време определени места по него. Пилотът сякаш компенсираше изцяло ниския си ръст с неудържимата енергия, която бликаше от него, изразяваща се в походка, жестове, маниери, докато механикът му вървеше вяло на една-две крачки зад него, изглеждаше отегчен и постоянно кимаше в знак на съгласие с всичко, което му обясняваше пилотът. Разликата беше огромна в сравнение с другия пилот от бившето ято на Коуди, Хю Фрейзър, с когото Хатчър беше разговарял предната вечер в Сиатъл.

Хатчър знаеше, че разборът на полета щеше да отнеме още десет-петнайсет минути. Той остави съобщение за пилота при оперативния офицер на диспечерския пункт и тръгна по добре поддържаната улица с окосени зелени площи покрай нея към офицерския клуб на стотина-двеста метра по-надолу. Като влезе вътре, той за миг се задържа на входа на основната зала на ресторанта. Беше влизал в тази зала навремето, преди осемнайсет години. Доколкото се бяха съхранили спомените му, тук явно нищо не се беше променило. Дори и масите като че ли си бяха на същите места. Облицованите с дъбов фурнир стени лъщяха на лампите и от тях се разнасяше лимоновият аромат от политурата им, примесен с миризмата на терпентин от излъскания паркет. По стените бяха подредени фотографии на офицери, които бяха служили тук — късо подстригани, прясно избръснати, облечени в стегнати униформи, решителни физиономии на млади мъже с неизменните усмивки на лицата. Във флота всичко беше стабилно, неподдаващо се на промените на времето. В известна степен привлекателността на службата тук се основаваше и на това чувство за сигурност, подхранвано дори и от факта, че даже и видът на политурата беше неизменна традиция. Хатчър долавяше някакъв нюанс на тъгата от спомените, витаещ из това помещение, което само след няколко часа щеше да се изпълни с живот, със звъна на чашите, тостовете и песните в прослава на корпуса.

Той премина през празния дансинг и стъпките му изкънтяха от допира до твърдите дървесни плочки. Имаше някаква ирония в това, че тъкмо духът на Мърф Коуди го беше довел на същото това място, където едно приятелство, издържало на толкова трудности и изпитания, скрепено от взаимни обещания за вярност и уважение, беше завършило по такъв неочаквано груб начин. В същата тази зала Коуди беше сложил край на тяхната дружба по такъв категоричен начин, както куршумът в сърцето слага край на човешкия живот.

Хатчър беше дошъл на това парти, изпълнен с очаквания и приятна възбуда. Не беше виждал приятеля си още от сватбата му, преди близо година. Беше пристигнал тук с нагласата, че ще присъства на едно буйно парти с бившите си съвипускници от Академията.

Вместо това той беше подложен на унижение и опозоряване от непредвидимия Коуди по начин, който в други времена би бил наречен удар с ръкавица през лицето — с уговорка за удовлетворение призори на другия ден и възможност за избор на оръжие. Хатчър никога нямаше да забрави демонстрираното студено, презрително отношение, грубите думи, произнесени на висок глас, след които всички разговори в салона замряха. Коуди беше подал на Хатчър чаша шампанско и беше вдигнал своята, за да произнесе един убийствено презрителен тост. „Наздраве за новобранеца, който си остана новобранец. За новобранеца, за когото флотът се грижеше, хранеше и обличаше толкова години, и на който той след това обърна гръб. Наздраве за новобранеца, когото някога наричах приятел, и който подви опашка и избяга, защото има война. Наздраве за един страхливец.“ След което изля чашата си върху бара, обърна се и си тръгна. Обвързан с клетвата да не говори за Тайната бригада, Хатчър не можа нищо да отговори. Всички присъстващи в салона бяха проследили с очи тази сцена и излизащия Коуди.

Един горчив спомен за този салон, в който обикновено героите се отдаваха на шумни веселия.

— Аз съм капитан Шварц. Мен ли… сте търсили? Хатчър се обърна и видя пилота зад себе си. Отблизо, Шварц изглеждаше дори още по-дребен. Той говореше много бързо, с особено накъсване на речта, правеше паузи на неподходящи места и поставяше неправилно ударенията, като човек, опитващ се да прикрие хронично заекване. Шлемът и предпазните му очила бяха оставили отпечатъци под очите и носа, а късо подс триганата му коса беше сплъстена и прилепнала по черепа му, сякаш излизаше от банята. Той въобще нямаше вид на ръководител на учебните полети в една от най-големите бази на флота. Пиличаше на някое охлузено колежанче, посмешище за всичките си съученици.

— Капитан Хатчър — излъга Хатчър и протегна ръка. — От Главна инспекция на флота.

— Какво се иска… от мен? — попита Шварц с широка, спокойна усмивка. Той впечатли Хатчър с това, че беше пълна противоположност на Симънс. Напълно контрастирайки със Симънс и неговата перманентна свръхнапрегнатост, Шварц изглеждаше образец на абсолютното безгрижие.

— Ровим се в момента из някои дреболии — каза с шепнещ глас Хатчър. — Знаете как е във флота, нали?

— След осемнайсет години служба, няма как да не знам — отвърна Шварц. — Не може ли да проведем разговора с по един сандвич в ръка? Направо умирам от глад.

След като си бяха поръчали хамбургери и бира, Шварц попита:

— Това по какъв повод е: Ан Кхе, Ханой или Коуди?

— Как пък ги подбрахте точно тия три възможности? — изръмжа Хатчър.

— Край Ан Кхе ме свалиха — обясни Шварц, — в Ханой бях военнопленник почти четири години и бях пилот в ятото на Коуди. Разпитвали са ме и по трите повода.

— Тоя път е за Коуди — прошепна Хатчър.

— Виж какво — каза дребничкият мъж, — знам, че не си от Инспекцията. Хю Фрейзър ми се обади снощи. Обадил се е във Вашингтон непосредствено след като си разговарял с него. Според информацията от Главния щаб на флота, делото на Коуди е приключено. Там въобще не са чували за теб.

Преди още Хатчър да успее да каже каквото и да е, Шварц продължи:

— Не виждам нищо секретно в тоя разговор — каза той. — Всичко, което знам, го има записано вече в протоколите от разследването. За какво е отново всичко това?

Хатчър реши да каже на Шварц толкова, колкото е необходимо, за да го заинтригува и да го накара да говори.

— Все пак бих искал тоя разговор да си остане между нас — каза Хатчър и направи за момент пауза, колкото да успее да организира мислите си.

— Зависи — каза Шварц предпазливо.

— Нали знаеш, че генерал Коуди му е баща?

— Разбира се.

— Генералът умира от рак. Тая информация не е публично достояние и той държи да не се разчува, поне докато пресата не уснее така или иначе да се добере до нея.

— Колко време му остава? — запита Шварц, очевидно шокиран и неприятно изненадан от тази новина.

— Може би не повече от шест месеца.

— По дяволите!

— Всъщност, нещата се свеждат до това, че Старецът така и не можа да приеме като достатъчно основателно решението на Комисията, с което Коуди беше обявен за загинал — каза Хатчър. — Затова ме помолиха да направя една последна проверка по случая заради Стареца. Навремето работех в разузнаването при него във Виетнам.

— Какво те интересува? — попита Шварц.

— В известна степен ме интересува той като човек. На теб харесваше ли ти Коуди? — запита го Хатчър.

Докато Харли Симънс и Хю Фрейзър говореха с голяма неохота, то при Шварц проблемът беше, че Хатчър сякаш не можеше да го спре. Все едно, че му беше натиснал някакъв бутон и го беше включил на режим „разговор“.

— Разбира се, много ми харесваше — започна веднага с отговора си Шварц, после спря за момент, обмисляйки въпроса. — Всъщност, виждаш ли, като че ли не е много правилно да се постави въпроса така, дали съм го харесвал. Мърф не беше от тоя тип, дето гледат да станат любимци на всички. Той беше, ъ-ъ…

— Сдържан? — помогна му Хатчър.

— Сдържан. Добре казано!

— Когато говорих с Хю Фрейзър, той ми намекна, че Коуди е имал някаква маниакална привързаност към войната, свързана с нещо като подтик към самоубийство, че е водил хората си на сигурна смърт.

— Виж какво, Фрейзър винаги си е бил малко жлъчен и циничен — каза Шварц — Дори и злополуката, която претърпя, не го промени.

— Какво всъщност е станало с него? — попига Хатчър.

— Подхождаше за кацане на Форестал^[1], непосредствено при докосването на пистата се възпламени и трябваше да катапултира. Тогава си счупи гръбнака. Това, виждаш ли, беше някаква жестока ирония на съдбата. Той винаги беше мечтал да служи на самолетоносач — плуващите острови на военната романтика.

— Да де, но историята с Коуди е била доста преди това.

— Виждаш ли, Фрейзър все си мечтаеше да пилотира реактивен изтребител, искаше да пилотира някой от тия на самолетоносачите. — каза Шварц. — Флотът на Кафявата река определено не съвпадаше с представата му за славна военна служба.

— Флотът на Кафявата река? — запита Хатчър. Тоя термин не му беше познат.

— Така наричаха нашата част — обясни Шварц. — Ние бяхме единствената флотска ескадрила с наземно базиране. По принцип предназначението ни беше да поддържаме силите на Речния флот, да осигуряваме въздушна охрана на речните конвои и други такива речни операции, но това, което всъщност правехме, беше да поддържаме придвижванията на сухопътните ни сили. Гадна история беше тая служба. Струва ми се, че има някаква истина в това, което ти е казал Фрейзър. Наистина търпяхме големи загуби. Ама чак пък самоубийци? Няма такова нещо. Това са чисти глупости.

Шварц се замисли за нещо и след около минута продължи:

— Да ти кажа, имам чувството, че той просто не искаше да се сближава прекалено с когото и да било, имам предвид Коуди. Нямаше любимци. Нашата ескадрила вършеше най-черната работа, а частта на Коуди имаше… репутацията, че върши най-гадните операции и се съсипват от летателни часове. Никой не искаше да отива в неговото ято.

— Теб страх ли те беше да идеш при него?

— Да, разбира се. Но това беше, ъ-ъ, по-скоро поради неизвестността, нали знаеш, като се носят толкова много приказки. Неясни опасения, предчувствия.

— Ясно.

— Както и да е, но Мърф наистина много се впрягаше за работата — денем, нощем, по всяко време, лоши метеорологични условия, нощни операции, какво ли не. Той сякаш беше, ъ-ъ, откачил да свърши сам цялата война. Не ме разбирай неправилно, той действаше както всички други. Но съм сигурен, че той имаше повече индивидуални бойни полети от всеки друг в ескадрилата.

Хатчър мислено се върна към срещата си предната нощ в Сиатъл с Хю Фрейзър, другия пилот от ятото на Коуди, който имаше съвсем различно впечатление за Коуди. Отначало Фрейзър беше отказал да разговаря с Хатчър. Катастрофата, която беше преживял, му беше оставила тежък недъг. Той ходеше силно приведен като старец, а дезодорантът за уста не можеше да прикрие неприятния, тежък дъх на водка, нито пък капките за очи имаха някакъв ефект върху спуканите кръвоносни съдове в очите му. Фрейзър категорично беше отказал да разговаря с Хатчър по телефона и затова се наложи той да го изчака на паркинга до една от малките сгради, с които беше заобиколена основната сграда на „Такома Интернешънъл“ в Сиатъл, където Фрейзър беше вицепрезидент на малка чартърна авиокомпания. Хатчър почувства съжаление към тоя мъж. Беше постоянно навъсен, като някой свадлив старец, и по време на разговора им, често прекъсван от излитането на реактивните самолети, се дразнеше или направо избухваше при всеки нов въпрос.

— Искаш ли да чуеш какво ми разказа Фрейзър? — понита Хатчър и извади малък репоргерски касетофон от джоба си.

Фрейзър: Имам си много служебни ангажименти. Мога да ви отделя само пет минути.

Хатчър: Искам да поговорим съвсем накратко за Мърфи…

Фрейзър: Кого казахте, че представлявате?

Хатчър: Главна инспекция на флота. Ние…

Фрейзър: Да върви по дяволите флотът.

Хатчър: …просто искаме да приключим с тоя случай веднъж завинаги.

Фрейзър: Добре де, какво ново мислите, че мога да ви кажа по тоя въпрос?

Хатчър: Били сте свидетел на катастрофата на Коуди, нали така?

Фрейзър: Всичко това съм го разказвал вече пред вашите хора.

Хатчър: Искам да го изясним още веднъж за приключването на случая.

Фрейзър (въздиша): Летях от лявата му страна, на половин миля зад него. Чух сигнала му за помощ до командния пункт и видях как самолетът му се превърта около надлъжната си ос.

Хатчър: Няма ли някаква вероятност да е успял да се спаси?

Фрейзър (скептично): Хайде, хайде. При взрива половината делта на Меконг беше обхваната от пламъци.

Хатчър: Според някои от разпитваните съществува възможност… (На това място имаше пауза, предизвикана от рева на прелитащия над тях реактивен самолет.) …той да е успял да се измъкне от самолета и да се е изплъзнал от…

Фрейзър: Тоя, дето ви го е казал това, е луд.

Хатчър: Какво е мнението ви за него? Имам предвид като офицер.

Фрейзър: Абсолютна гадина, мъчеше се да се издокара пред баща си. Обичаше войната — типичен офицер от кариерата. Сърбаше си я но малко, с лъжичка, за удоволствие. Въобще не му пукаше за подчинените.

Хатчър: О,… (Останалата част от коментара му беше приглушена от рева на друг прелитащ самолет.)

Фрейзър: (Част от фразата е неразбираема.) …галено дете в армията. Възпитаник на Анаполис, баща му — важна клечка в командването. Никога не сядаше да пийне с момчетата, държеше се тежкарски. Беше си взел една държанка — истинска красавица. Великолепна кожа, великолепни зъби, един дълбок, омайващ поглед — направо да се гмурнеш и да потънеш в него. Тя се грижеше за него и му слугуваше като робиня. Когато беше свободен от полети, той беше в леглото с мацката си и се търкаляше с нея по цял ден.

Хатчър: Тия, държанките там, бяха от ония евтините…

Фрейзър: Специално тая беше нещо страхотно, казвам ви. Едва ли беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. За нея не съществуваше нищо друго на света, освен той. А той пък се държеше с тая смрадлива виетнамка сякаш му беше жена. Господ да ги убие тия виетнамски държанки.

Хатчър: И какво стана с нея после?

Фрейзър: След смъртта му всеки от нашите направи опит да я прикотка да живее с него, но тя отказа на всички. На следващия ден си беше заминала. Просто изчезна. Като дъха на техния шибан Вълшебен дракон. (Пауза.) Слушай, тоя кучи син изтрепа от нашите повече, отколкото виетконговците успяха да избият.

Хатчър: Имаш предвид, като си носеше службата?

Фрейзър: Има носене на службата и носене на службата. Той беше маниак, нали ти казах. „Гонете ги из дупките им, гонете ги из дупките им!“, крещеше ни неистово той. Господи, ние… (Отново пауза, докато излиташе някакъв самолет.) само дето не влизахме със самолетите в подземните канали, които копаеха ония. Загубихме половината от самолетите си от преки попадения от наземен огън. Мамка му, съсипахме няколко бази на ония, жълтите, изтърбушихме им няколко бойни катера, разрушихме няколко села. А на следващия ден те отново си бяха там. Все едно, че стъпваш в локва — вдигаш си крака и по нищо не личи къде си стъпил. Толкова момчета си отидоха ей така, за нищо.

Хатчър: Хайде сега, никой не отива на война, очаквайки, че ще прекара като в Холидей Ин, с обслужване по стаите.

Фрейзър: Той беше като всички останали гадове от Военната академия. Дето ги интересуваше само как ще ги представят в докладите за бойните операции, та да си осигурят адмиралския чин, преди да се пенсионират. Слушай, мислиш ли, че щеше да правиш сега това разследване, ако Коуди не беше генералски син?

Хатчър (пауза): Не.

Хатчър изключи касетофона.

 

— Добре де, дявол да го вземе, всички бяхме превъртели само след няколко седмици на бойната линия при него — каза Шварц. — Искам да кажа, че буквално се завирахме из каналите им при всеки боен полет. Най-редовно се връщах в базата със забучени по крилете ми клонаци. Но Хю не е прав — Коуди не харесваше всичко това. Мърф въобще не обичаше войната, дори напротив. Мисълта, че изпраща на смърт тия момчета ден след ден, го ядеше отвътре. Знаеше, че повечето от нас бяха пилоти на реактивни изтребители, на които никак не им допадаха наземните бойни действия на тия остарели „Де Хавиланд“. Това си бяха направо… двумоторни сандъци, натъпкани догоре с железария — картечници „Гатлинг“, двайсетмилиметрово оръдие на носа, четири картечници петдесети калибър, касетъчни бомби. Обаче пък с тях направо разорахме открай докрай тая шибана делта на Меконг. Лошото беше, че всеки от нас си имаше лят куршум с неговото име. Всеки имаше по толкова много полети, че рано или късно все щеше да дойде и неговият ред. Загубите ни възлизаха на около шейсет-шейсет и пет процента и приблизително… една трета от тях се водеха безследно изчезнали или военнопленници. Предполагам не ти е трудно да разбереш защо частта на Коуди нямаше славата на приятно мес тенце сред пилотите там.

Сервитьорът им донесе обяда и Шварц се нахвърли върху хамбургера си с вълчи апетит.

— Господ беше милостив към мен в едно отношение — каза той с пълна уста, — не пораствам по-висок, като ям така, ама поне и не дебелея. — И налапа следващата си хапка. — Не ме засяга особено как възприема тия неща Фрейзър. Да ти кажа, може и да съм изкарал там четири тежки години, но съм доволен.

— Много великодушно от твоя страна — прошепна прегракнало Хатчър.

— Това си е истината — отвърна Шварц.

— Какво се случи в деня, в който Коуди беше свален? — попита Хатчър с изтормозения си глас.

На Шварц не му се налагаше да прави усилия, за да си спомни — всичко беше още живо в паметта му, макар и след толкова години…

Сутринта, на същия ден валеше дъжд и Коуди не го свърташе на едно място. Бяха получили оперативни данни за активизиране на виетнамците нагоре по реката и пехотата настояваше за помощ от тяхна страна. Едва-що се бяха поразпръснали облаците и Коуди издаде заповед за начало на операцията. Те бяха излетели така набързо, че Коуди трябваше да им съобщава координатите на наземните цели, след като се бяха издигнали. Бяха извършили вече по два полета, изсипвайки касетите с бомбите си по протежението на реката, когато той чу по радиостанцията позивните на Коуди.

Отначало не беше ясно, че Коуди е изпаднал в сериозно затруднение. Неговия „Де Хавиланд“ летеше на половин миля пред Шварц. После Шварц забеляза как самолетът пред него започна да се поклаща, сякаш бе загубил контрол. Едното му крило се пречупи и започна да се разпада във въздуха. „Улучили са го с преносима зенитна установка или с някаква ракета“, помисли си Шварц, а непосредствено след това простена безгласно: „Господи, той пада.“ Осакатената машина се спускаше неуправляемо към зелената джунгла под тях. Шварц наклони носа на самолета си надолу в пикиращ полет и започна яростно да обстрелва джунглата пред Коуди, прочиствайки пред него пътека с двайсетмилиметровото оръдие и с картечниците. „За Бога, мислеше си Шварц, трябват му само около петстотин ярда, за да стигне реката и нашите позиции отвъд нея. Давай, давай“, повтаряше безгласно Шварц и продължаваше да обсипва с огън джунглата пред улучения самолет. Тогава в шлемофона му се разнесе дрезгав глас от радиостанцията: „…падам…“ — и изведнъж самолетът се преобърна с корема нагоре като умиращо животно и буквално се заби сред дърветата. Зеленият килим на джунглата сякаш се разтвори под Шварц, а след като прелетя над мястото с разрушения „Де Хавиланд“ и продължи нагоре по реката, той видя „Хюи“-то на спасителния отряд да се насочва към мястото на катастрофата и в следващия момент сякаш джунглата избухна. Огнени гейзери изригнаха от мястото на катастрофата и той усети как ударната вълна от експлозията връхлетя върху него. Шварц наклони рязко, с намерение да се върне отново там, когато чу по радиостанцията гласа на пилота на „Хюи“-то: „Тирбушон, тук Спасител едно… Изгубихме го…“

— …Въпреки това аз прелетях отново над него и започнах да кръжа около мястото. Тогава видях, че „Хюи“-то на спасителите беше поело нагоре по реката и в следващия момент самолетът избухна — каза Шварц, завършвайки с това своя разказ.

— Колко време мина от падането до избухването? — попита Хатчър.

— Горе-долу колкото да направя два-три кръга.

— И колкото той да успее да се измъкне от машината? — прошепна Хатчър.

— Мърф?

— Да.

Шварц сви рамене.

— Може би, предполагам. Не съм съгласен с Фрейзър… идеята, че Коуди би могъл да се измъкне от самолета не е налудничава.

Хатчър се съсредоточи за известно време върху супата си, после го попита шепнешком:

— Как прие това приятелката му?

— С непроницаемо изражение, както правят всички държанки. И в това отношение Хю не е съвсем прав. Всъщност проблемът се състои в това, че Коуди не обичаше Фрейзър. Или пък може би усещаше, че Фрейзър не го обича. Но, както и да е, Коуди никога не канеше Фрейзър при себе си.

— А останалите, канеше ли ви?

Шварц кимна.

— Дявол да го вземе, ходех там всеки път, когато имаше поканени, и тя готвеше нещо за нас. Виетнамски боклуци, ама бяха страхотни.

— Говори ли ти нещо израза „Тай Хорс“? — попита го Хатчър.

— Имаш предвид хероин?

— Нищо друго ли не ти говори?

— Не. А какво трябва…

— Имаше ли Коуди проблеми с наркотиците? Шварц изглеждаше шокиран.

— Сигурно се шегуваш. Мърф Коуди? Че Коуди дори не пушеше. Накъде биеш с тоя въпрос?

— Наникъде, просто опипвам всички възможности.

Въпросите за Тай Хорс и наркотиците бяха обезпокоили Шварц и го накараха изведнъж да стане по-предпазлив.

Хатчър бързо смени темата.

— Разкажи ми нещо повече за момичето.

Шварц се поколеба, все още изпълнен с подозрения, но нескриваното уважение, което изпитваше към Коуди, надделя. Той отново се отпусна.

— Знаеш ли, колкото и странно да звучи, струва ми се, че Коуди беше влюбен в Пай.

— Пай?

— Да. Мисля, че каквото и да е било това, той се гордееше с нея, приятно му беше да го виждат с нея.

Той замълча някак особено за минута-две, отпивайки от бирата си, после каза:

— Знаеш ли, мен ме свалиха три седмици по-късно. Точно… северно от Бинх Тхуи. Първите четири-пет месеца бях военнопленник — бяхме все по транзитни лагери. Просто, нали знаеш, сякаш им правеше удоволствие да ни местят насам-натам. Най-накрая ни отведоха в Ханой. Както и да е, та чух слухове за оня лагер някъде из Лаос. Било нещо като подвижен затвор, нали знаеш, и се предполагаше, че в него държат все важни клечки.

— Какви са тия важни клечки?

— Ами такива, важни клечки. За тях се разправяше какво ли не. Нали знаеш, като тръгне веднъж един слух, после как се раздува. Но както и да е, та докато не ни преместиха на север, постоянно слушах все за тоя лагер. Наричаха го, ъ-ъ, Хюи-куи, лагера призрак, предполагам защото… постоянно ту се появяваше някъде, ту изчезваше.

— За тях не беше необичайно да местят лагерите си насам-натам.

— Знам. Досега не ми беше минавала тая мисъл, винаги съм си мислел, че е загинал, но сега като си помисля, възможно е важната птица там да е бил Мърф.

— Ще ми направиш ли една услуга, а, капитане? Трай си за това, което говорихме. Ако Коуди е жив, дай ми шанс да го намеря.

Шварц изгледа съсредоточено Хатчър и после бавно кимна.

— Той го заслужава.

Мислите на Хатчър се върнаха към държанката.

— На теб харесваше ли ти неговото момиче? — попита Хатчър.

— Майтапиш ли се? Че пред нея Натали Ууд прилича на баба Цоцолана. — Шварц замълча за момент, после каза: — Искаш ли да я видиш? Имам нейна снимка в албума си.

 

По пътя към летището пулсът на Хатчър започна да се ускорява, нервите му се напрегнаха. Само преди четирийсет и осем часа идеята, че Мърф Коуди може да е жив, му изглеждаше като нелепа шега. Сега, след всичко това, в главата му се беше породил един въпрос. Когато Хатчър беше изучавал криминално разследване, Слоун, неговият наставник, веднъж му беше казал: „Не вярвай на писмените показания. Когато излагат нещо писмено, хората се стремят да се представят в добра светлина.“

На него му бяха необходими четирийсет и осем часа, за да провери тази теория, но беше доволен, че е успял. Той си помисли за тримата мъже, с които беше разговарял; всеки от тях имаше различна представа за Коуди, всеки от тях беше повлиян по различен начин от собствената си роля в събитията през онзи съдбовен ден, когато Мърфи Коуди беше изчезнал.

За Шварц Коуди беше герой, принуден да върши мръсна работа; за Фрейзър — маниак военнолюбец; за Симънс — преследващ го дух, чийто леденостуден юмрук беше стиснал сърцето му в мъртва хватка. Според Фрейзър беше невъзможно Коуди да се е измъкнал от разбития си самолет; според Шварц това беше в определена стенен вероятно; според Симънс това си беше самата реалност.

Освен това се появиха и показанията на Шварц за този лагер призрак, Хюи-куи. Дали това беше причината, поради която Коуди не се беше появил досега на бял свят? Дали е бил военнопленник през всичките тия години? И ако е така, как все пак е успял да се измъкне?

Имаше и нещо друго, което тормозеше съзнанието на Хатчър. Ако Мърфи Коуди беше загинал, как тогава Уол Пот, тайландецът, беше попаднал на неговото име? Уол Пот трябваше да отговаря на доста въпроси.

Само но един пункт мненията на Фрейзър и на Шварц съвпадаха — тая Пай, държанката на Коуди, е била нещо изключително. Като гледаше фотографията, която Шварц му беше дал, и Хатчър трябваше да се съгласи с това. Това беше цветна снимка, избеляла и с изпооръфани краища. На нея Коуди стоеше пред къщичката си с бамбуков покрив, обгърнал с ръка дребничка красавица с бадемов цвят на кожата, леко отворила уста, отправила мистичен поглед към обектива. На външен вид приличаше по-скоро на дете. Но докато тялото й беше съвсем като на деге, от очите й се излъчваше някаква вглъбена мъдрост, съвсем неприсъща за възрастта й. Хатчър се загледа в тези очи и те сякаш оживяха, дори му се стори, че примигват. После прибра снимката обратно в портфейла си.

Той погледна часовника си. След дванайсет часа щеше да бъде в Банкок. Надяваше се, че Уинди Портър ще даде отговор на много от въпросите, които възникнаха. Хатчър нямаше как да разбере, че в почти същия момент Уинди Портър умираше в тъмните води на Клонг Пхадунг, на четири хиляди мили оттук.